ДОБРИТЕ КНИГИ

„В злочестата селска къща, в която спряхме ние… живеят четири бедни деца: Диме, Косто, Тимко и Зорка. Те са дрипави и самотни, но добри по душа и са умни… тези деца носят печата на сравнителна интелигентност, с която се отличава Кавадарско (за разлика от някои други райони).

Случаят ни събра с тях. Преди няколко години умрели почти едновременно баща им и майка им. Оттогаз останали пълни сираци. Бащата малко преди това странствал и се завърнал от Америка.

Вкъщи е вечно тъмно: светлина влиза само през вратата и малката дупка без стъкло, прилична на прозорче. Земята е гола и неизмазана, без никаква постеля. Една счупена ракла, две-три скъсани завивки и кожи за спане, две малки стомнички, едно медно гюмче, две черни бакърени паници и сач за печене на хляб – това е цялата покъщнина. Но има и голямо кръгло огнище, където гори голям огън и вечер го наобикаляме, греем се и приказваме.

Диме е най-възрастен, на 16 години; през ден той ходи на работа – оре чужди ниви или носи дърва и борина с тяхното муле.

Коста варди денем къщата: той е 13-годишен. Вечер късно се връща Тимко, който през целия ден пасе чужди говеда: той е на 11 години.

Най-малка е Зорка – на 5 години, но тя преде на хурка и вечер пред огъня върти като стара работна баба вретеното си.

Когато всички заспят, нощем настъпва един друг живот: като огнищно щурче започва звучно да свири, скрито някъде и в странната тишина, която носи съня на всички, спомените започват да бродят като призрачни и неуловими сенки.

Когато завали дъжд, сламеният покрив зашумява и всичко става мълчаливо и уморено, и тогаз душата ми се изпълва с неизразимо състрадание към малките злочести приятели.

Завчера умря единствената овчица, останала им от татко им в наследство: тя живееше при тях, в друго отделение на къщата.

При нас те сега са добре, защото им даваме всичко, каквото имаме. Но и ние (българските войници) сме доволни, че сме при такива добри деца.

Това прилича на малка приказка, която би могла да се разкаже с по-хубави думи, ако не беше нашата вечна мъка…“

**************************************************************************

Историята започва много по-рано, в малко село в южните склонове на Балкана – там, където живота се движи бавно, като речно течение, а селяните са по-зависими от земята и добитъка, отколкото от външни влияния. Бедността е неизбежен спътник, но пък хората са твърди, решителни и силно привързани към своето родно място.

Кавадарско, с неговите обширни поля и планини, беше известно не само със своите прекрасни природни дадености, но и с родолюбивите и трудолюбиви хора, които не се отказваха от живота, дори когато бурите на времето ги поставяха на колене.

Там живееше семейството на четирите деца. Бащата, Георги, беше заможен и уважаван в селото, известен със своето търпение и трудолюбие, както и с предприемчивия си дух.

През младостта си той обиколи много места и работи на различни континенти, включително и Америка, където направи малко състояние. След като се върна у дома, той реши да започне нов живот в родното си място и да помага на местните със своето богатство и умения.

Той закупи много земи и добитък. Съпругата му, Горица, беше тиха и добра жена, която винаги се грижеше за семейството и поддържаше дома в ред. Много хора я уважавали за нейната доброта и готовност да помага на нуждаещите се.

Семейството им беше на вид щастливо и стабилно, и като всяко семейство, което гледа в бъдещето с увереност. Но животът е непредсказуем и често изпълнен с изпитания.

След като Георги и Горица осиновиха четири деца от различни семейства, които не можаха да ги отгледат поради бедност или други трагични причини, семейството стана още по-силно. Децата – Диме, Косто, Тимко и малката Зорка, бяха за Георги и Горица не само радост, но и повод да се чувстват истински живи и в състояние да променят света около себе си.

Тези деца, въпреки младостта си, носеха белезите на живота в бедност и страдание. Диме, най-големият, беше вече на 16 години, когато баща им завърна от Америка. Коста, Тимко и Зорка, всяко със своите особености и нужди, бяха изпълнени с мечти и надежди, но живееха в свят, който често се изпълваше с тъга и бедност. Въпреки всичко, те растяха с любов и взаимна подкрепа, разчитайки на силата на семейството си.

Но тази идилична представа на живота се разруши със започването на войната. Балканската война, започнала през 1912 година, разтърси всичко в региона, като внесе ужас и страдание в живота на хората, които живееха далеч от политическите битки и амбиции на великите държави.

В селото им се чуха новини за наближаващите военни действия и всеки ден носеше със себе си неизвестността на бъдещето. И точно в този момент, когато всеки беше зает със собствените си битки за оцеляване, Георги Китановски беше сред първите, които бяха призовани да се включат в отбраната на родината. Той беше решен да защити своето семейство, но съдбата му поднесе друго изпитание – той почина в битка, оставяйки всичко на жена си и децата.

Мария, след като загуби съпруга си, се оказа сама с четирите деца и единствено с вярата и упоритостта си, тя се опита да ги задържи заедно. Тя работеше неуморно на земята, като се опитваше да задържи малкото наследство, което им остана. Но дори и тя не успя да избяга от тежката участ на времената – скоро тя се разболя от холера, една от многото болести, които сполетяха страната по време на войната. Мария почина, оставяйки децата без родители.

Така децата останаха сами, в една къща, в която беше само мракът на бедността и оцеляването. И оттук започва истинската част на историята – историята за тяхната издръжливост, тяхната любов към живота и борбата за светлина, дори когато цялото им обкръжение изглеждаше безнадеждно.

Възможността да бъдат спасени дойде чрез случайни срещи и милосърдие, когато група български войници, преминаващи през селото, откриха тяхната тежка съдба и решиха да им помогнат. Тези войници, сред които бе и Иван Карановски, се грижеха за децата в момент, когато самите те бяха изправени пред страха и мъката на войната.

***************************************************************************

…Но като че ли всичко, което ни се случва, носи някакъв неочакван следобеден светъл лъч, въпреки мъката и болката, които сме понесли. Тази земя, макар и изпълнена с нещастия, крие в себе си невидими силни корени на надежда, които в нас, тези, които преживяваме войната, изглеждат като далечна светлина в края на тунела.

Години след тези изпитания, когато първата Балканска война приключи и мирът дойде като благодатен дъжд, децата от къщата на Диме, Косто, Тимко и Зорка започнаха да възстановяват живота си, като сякаш вятърът на времето беше подхранил тяхната силна воля. Те се бяха справили с трудностите и нищо вече не можеше да ги сломи.

Диме, който беше най-големият и винаги поемаше отговорността за семейството, се премести в Ямбол, където завърши своето образование благодарение на помощта, която му оказа семейството на Иван Карановски. Той стана уважаван учител, отдаден на младите умове, както един ден беше обещал, че ще направи, когато се бе потопил в безбройните книги в библиотеката на местното училище.

След няколко години събра смелост да се върне в родното си село, където започна да преподава и да вдъхновява младото поколение с примера си на трудолюбие и стремеж към знание.

Коста, който през младостта си беше вардил къщата и беше неуморен пазител на семейния огън, започна работа в местната занаятчийска работилница. За кратко време, благодарение на своето сърце и упоритост, той стана майстор дърводелец.

Той имаше специален талант за създаване на красиви мебели и предмети, които се търсеха далеч извън тяхното село. Заради неговото майсторство и искреност в работата му, той успя да сбъдне мечтата си за семейна ферма, където той и съпругата му отглеждаха деца и животни.

Тимко, най-малкият от момчетата, се преобрази в силен мъж, с усмивка, която могаше да стопи всяка зимна стена. Той изостави пасенето на говеда и намери място в армията, като войник, който бързо се издигна в редиците.

Неговата безкомпромисна честност и лидерски умения му донесоха уважение, и той скоро стана важен член на общественото здравеопазване в района, като се отдаде на лечението на болести и рани, които войната остави след себе си.

Зорка, най-малката и най-нежната, никога не забрави уроците от младите си години. Тя се издигна до една от най-големите училищни преподаватели в региона, известна с тънкото си разбиране за психология и социално въздействие върху децата. Зорка, с обич и търпение, помогна на много малки души да открият своите таланти и да преодолеят трудностите на живота.

И както завършва всяка приказка, в крайна сметка всичко се завръща към корените си – към онова малко село, с износени покриви, пламтящи огнища и много спомени. Децата, които бяха живели в мрак и бедност, сега излъчваха светлина и състрадание, като нова надежда за всички около тях.

Някои казват, че светлината на огъня в тяхната къща беше отражение на вътрешния им пламък, който взе своето място в историята на България, там, където тези деца бяха оцелели, благодарение на любовта и надеждата.

Завършваме с думите на Иван: „А за нас, които ги бяхме срещнали в най-трудния им момент, не оставяше друго освен да се гордеем с тях и да знаем, че макар и войната да беше променила света около нас, тези деца бяха доказали, че истинската сила на един народ не се крие в оръжията, а в неговите сърца и вяра.“

******************************************************************************

Препоръчваме Ви една изключително интересна книга:

ЦЕНА: 20.00 лв