ДОБРИТЕ КНИГИ

Селото ми се наричаше Беломорец. Малко, скътано сред хълмовете, където къщите ни се редяха като грижливо подредени детски играчки. Когато слънцето залязваше, светлините в прозорците грееха като малки звезди, а дъхът на печени чушки и топъл хляб изпълваше улиците. Бях на осем години, когато светът около мен започна да се руши.

Родителите ми говореха тихо за войната. Баща ми, едър мъж с груби ръце, които все още ухаеха на дървесна смола, държеше майка ми за ръка всяка вечер, докато шепнеше думи, които не разбирах напълно. Майка ми, нежна и усмихната жена, винаги носеше в престилката си шепа бонбони за мен и брат ми. Но след онази есен, усмивката ѝ започна да избледнява.

Една сутрин, преди слънцето да се покаже, вратата на къщата ни се разтресе от силни удари. Беше чичо Георги, съседът ни, с разширени от страх очи. „Идат!“ – прошепна той, сякаш самата дума можеше да призове бурята. Баща ми не попита кого има предвид. Той само кимна, сграбчи майка ми за ръката и ни дръпна към вратата.

В селото вече се чуваше глъчка. Мъжете се събираха с тояги и стари пушки, жените прибираха децата си, а старците мълчаливо наблюдаваха с безнадеждност в очите. Аз държах куклата си Елица в едната ръка, а с другата стисках полата на майка ми.

Войниците дойдоха с първите лъчи на слънцето. Те не бяха нашите войници. Знамето, което носеха, не беше трицветното, което познавах. Заповедите им бяха на чужд език, но тонът им бе достатъчно ясен. Когато баща ми опита да проговори, го удариха с приклада на пушката. Майка ми извика, но знаеше, че не може да направи нищо.

Тогава разбрах, че ни гонят. Че селото ни вече не беше наше. Че аз, осемгодишното момиче, което обичаше да тича босонога по прашните пътеки, вече нямаше дом.

Гонеха ни към неизвестното. Към изгнание.

---

***************************************************************************************

Тръгнахме пеша, със сведен поглед, притиснати един към друг като изгубени птици в буря. Носехме само най-необходимото – няколко одеяла, малко храна, икона на Света Богородица. Майка ми държеше ръката ми толкова силно, че пръстите ѝ се впиваха в кожата ми, но не посмях да ѝ кажа да я отпусне. Страхувах се, че ако ме пусне, ще изчезна завинаги.

Пътят беше дълъг. Прекосихме реки и планини, вървяхме през нощта, за да избегнем войниците. Децата плачеха, а възрастните шепнеха молитви. Имаше дни, в които вървяхме без да знаем къде ще спрем. Някои от хората не издържаха. Видях как възрастният дядо Никола падна на колене, задъхан и безсилен. Никой не можеше да му помогне. Просто продължихме напред, а аз се обърнах за последен път и видях как той остава сам, загледан след нас.

Селата, през които минавахме, понякога ни приемаха, понякога ни гонеха. Хората ни гледаха с подозрение, сякаш носехме проклятие със себе си. В един град ни дадоха хляб и вода, но не ни позволиха да останем. Спахме в полето, притиснати един към друг, а студеният вятър режеше кожата ни като нож. Майка ми ме покри с последното си одеяло, макар че самата тя трепереше от студ.

По пътя загубихме много. Една нощ, когато спахме до едно изоставено стопанство, чух майка ми да ридае. Брат ми, тригодишният ми брат Петър, беше починал в съня си. Нямаше кой да ни помогне, нямаше къде да го погребем достойно. Баща ми изкопа плитък гроб под една стара върба, а майка ми го целуна за последен път. Аз не разбирах. Как може човек просто да изчезне? Как може някой да заспи и никога да не се събуди?

След тази нощ майка ми престана да говори. Очите ѝ бяха празни, а устните ѝ – стиснати като капан. Тя продължаваше да върви, но сякаш беше станала сянка. Дори когато баща ми ѝ прошепна: „Ще намерим нов дом“, тя не реагира.

Дните се сляха в месеци. Някои семейства намериха подслон при далечни роднини, други се присъединиха към български групи в околните градове. Ние продължихме напред, напред към една надежда, която не смеехме да произнесем на глас. Аз започнах да забравям как изглеждаше нашият дом. Помнех само мириса на печени чушки и топлия глас на баба ми, която пееше стари песни. И се чудех – ще намерим ли някога място, което да наречем свое?

---

****************************************************************************************

Минаха още месеци, може би година. Краката ми бяха изранени, ръцете ми вкочанени, но аз вече не обръщах внимание на болката. Станахме сенки на самите себе си – тихи, примирени, скитащи по непознати пътища.

Една вечер стигнахме до малко българско село, разположено в подножието на планината. Хората тук говореха нашия език. Когато влязохме, първото нещо, което видях, беше димът от комините – знак, че тук имаше топлина, че тук можеше да има дом. Продължихме бавно напред, докато една жена не се приближи до нас. Беше възрастна, с тъмни добри очи. „Отдавна ви чакаме“, каза тя и ме прегърна.

Тук, в това непознато, но все пак българско село, започнахме наново. Баща ми намери работа в дъскорезницата, майка ми постепенно започна да говори отново, а аз – аз започнах да тичам босонога по прашните улици, както някога в Беломорец. Тук, далеч от дома, намерихме нещо ново – надежда.

И макар че болката от миналото никога не изчезна напълно, ние разбрахме, че домът не е само място. Домът е там, където сме заедно.

******************************************************************************

Минаха години. Вече не бях онова осемгодишно момиче, което тичаше босонога по улиците на Беломорец. Животът ме бе научил да бъда силна, да помня, но и да продължавам напред. Българското селце, в което намерихме спасение, стана наш дом. Тук пораснах, тук създадох свое семейство, но дълбоко в сърцето си носех спомена за родното място, което никога не бях забравила.

Един ден, в разгара на лятото, реших да се върна. Баща ми отдавна бе напуснал този свят, а майка ми беше вече много стара. Когато ѝ споделих намерението си, тя само кимна с насълзени очи. „Ако отидеш, прегърни земята вместо мен“, прошепна тя и аз се заклех, че ще го направя.

Пътуването ми до Беломорец беше дълго. Минах през граници, през непознати земи, но в момента, в който усетих познатия въздух на родния край, нещо в мен трепна. Селото беше различно. Къщите бяха по-малко, някои напълно изоставени. Вече нямаше детски смях, нямаше пъстри носии по дворовете. Но мирисът – мирисът на земята, на дърветата, на далечния бриз от Беломорието – той беше същият.

Трепереща, пристъпих към руините на старата ни къща. От нея бяха останали само камъни, обрасли с бурени. Коленичих и прокарах ръка по студената земя. „Прибрах се“, прошепнах и затворих очи. Спомените ме връхлетяха – баща ми, който цепеше дърва пред къщата, майка ми, която ми подаваше резенче ябълка, брат ми, който се смееше в скута ѝ. Всички те бяха тук, в тази земя, в този въздух, в тези камъни.

Изведнъж усетих нечий поглед върху себе си. Обърнах се и видях възрастен мъж, който стоеше на няколко метра от мен. Гледаше ме внимателно, после се приближи.

– Българка ли си? – попита той на моя език, а в гласа му трептеше вълнение.

Кимнах. Очите му се изпълниха със сълзи.

– Аз също. Но отдавна тук почти не останахме…

Той се оказа последният българин в Беломорец. Казваше се Никола и беше преживял същото изгнание като моето семейство, но някак бе останал. Разказа ми за времето след войната, за това как селото се е опразнило, как старите български къщи били изоставени или дадени на други хора. Но въпреки всичко, Никола не бе забравил. „Пазя езика ни, песните ни, традициите ни – за тези, които може би ще се върнат“, каза той с тиха гордост.

Прекарах няколко дни в селото, вървейки по старите улици, които някога познавах толкова добре. Видях училището, което беше превърнато в склад. Църквата – в руини. Но дълбоко в себе си знаех, че Беломорец не беше напълно изгубено. То живееше в мен. В българите, които го помнеха. В онези, които един ден може би щяха да се върнат.

Когато настъпи моментът да си тръгна, коленичих отново и прегърнах земята, както бях обещала на майка ми. „Не съм те забравила“, прошепнах. После се изправих, поех дълбоко въздух и тръгнах към новия си дом – този, който ме бе приютил, но никога не бе заменил Беломорец.

В този момент разбрах нещо важно: домът не беше само място. Той беше в паметта, в думите, в песните, в кръвта ми. И докато го носех в себе си, Беломорец щеше да живее вечно.

***************************************************************************************

Послепис:

След Балканските войни (1912–1913) и Междусъюзническата война (1913) голям брой българи са били изселени или принудени да напуснат териториите, които преминават под гръцки контрол, особено в Егейска Македония и Западна Тракия.

• След подписването на Букурещкия мирен договор (1913) Гърция получава Южна Македония и част от Западна Тракия.
• Българското население в тези територии е подложено на репресии, преследвания и насилствена елинизация.
• Според различни източници, около 90 000–100 000 българи напускат Гърция след войните.
• Част от тях се изселват в България, а други остават в териториите, но подложени на дискриминация.
• След Ньойския договор (1919) процесът продължава – с Конвенцията за доброволна размяна на населението между България и Гърция (1919) още близо 46 000 българи се изселват в България.

В крайна сметка, почти цялото българско население в Егейска Македония и Западна Тракия е изселено или асимилирано до 30-те години на XX век.

***************************************************************************************

Препоръчваме Ви една изключително интересна книга:

ЗЛАТНА БЪЛГАРИЯ

ЦЕНА: 20.00 лв

Тази книга ще ви пренесе в едно отминало и мистериозно време. Книгата съдържа 3 различни легенди, които ще прочетете на един дъх. Потопете се в света на:

Легендата за Конника и Фиалата

Легендата за Майстора на Златния Кантарос

Легендата за Мистичния Ритон