Пролетта на 1205 година бе прохладна, а въздухът над равнините край Търновград бе пропит с мириса на цъфнали сливи и треви. Стойо бе млад селянин, тъкмо преминал двайсетата си година, син на земеделец, но с мечта, която далеч надхвърляше орането на нивите. Той обичаше да слуша разказите на пътешествениците, които идваха в селото им, разказващи за далечни земи и страховити битки. Но никога не бе предполагал, че съдбата ще го хвърли право в сърцето на една от най-великите битки в историята.
Селото на Стойо бе малко, разположено край голям търговски път, свързващ Търновград с южните земи. Всяка сутрин той и баща му излизаха на полето, където обработваха земята с воловете, а майка му и сестрите му се грижеха за дома. Животът бе тежък, но спокоен. До онзи ден, когато войниците на Калоян пристигнаха в селото.
Глашатаят, облечен в броня, застана на площада и с твърд глас обяви повелята на царя: „Всеки мъж, способен да носи оръжие, трябва да се присъедини към войската! Кръстоносците са навлезли в земите ни! Адрианопол ще падне, ако не застанем рамо до рамо!“
Старейшините на селото кимнаха мрачно – всички знаеха, че няма избор. Стойо усети как кръвта му закипява. Не изпитваше страх, а по-скоро любопитство и вълнение. Това бе шансът му да докаже, че не е просто селянин, а войн.
Той се сбогува с родителите си, стисна здраво дарената му бойна брадва и заедно с още двайсетина мъже от селото пое по пътя към лагера на цар Калоян.
***************************************************************************************
Когато стигнаха до лагера, Стойо за първи път усети истинската сила на войната. Десетки хиляди мъже, въоръжени с мечове, копия и щитове, се готвеха за битката. Българската войска бе страховита – тежко бронираните конници на царя, леките кавалеристи на куманите и отрядите на пешаците като него, млади и неопитни, но пълни с решителност.
Стойо се закле във вярност пред цар Калоян и за пръв път го зърна – висок, с огнени очи и суров глас, който внушаваше респект. В речта си царят нарече кръстоносците „измамници и поробители“ – думи, които накараха кръвта на младия селянин да закипи. Той разбра, че не само защитава земята си, но и мъсти за поробените българи.
Пътят към Адрианопол бе дълъг и тежък. Когато латинските рицари достигнаха града, те вярваха, че българите все още не са пристигнали. В самоувереността си, те разположиха лагера си извън крепостните стени. Но Калоян вече бе планирал своя удар. Под прикритието на нощта, българската войска зае позиции около латинците, като се подготви за решителния удар.
Когато първите утринни лъчи огряха полето, българите атакуваха с цялата си мощ. Стойо бе сред първите, които се втурнаха в битката. Виковете на българите разкъсаха утринната тишина, докато мечовете и копията им се врязаха в неподготвените латинци.
****************************************************************************************
Стълкновението беше жестоко. Латинските рицари, изненадани от българската атака, се опитаха да се прегрупират, но тежките им доспехи ги правеха непохватни в хаоса. Куманите връхлитаха върху тях със стрели и бързи атаки, а българската пехота разцепваше редиците им с брадви и копия. Кръвта обагряше полето, а писъците на умиращите се смесваха със звъна на сблъскващите се мечове.
Стойо се озова лице в лице с един рицар, който замахна с тежкия си меч. Младият селянин едва избегна удара, но усети как острието на противника разрязва кожената му броня. Със сетни сили той замахна с брадвата си и я заби в шлема на рицаря. Металът се смачка с оглушителен звук, а врагът падна тежко на земята.
Около него битката кипеше с неописуема свирепост. Латинците, макар и по-добре въоръжени, не можеха да се справят с бързината и тактиката на българите. Калоян командваше битката с желязна ръка, насочвайки войските си така, че рицарите да бъдат обградени. Когато се разнесе сигналът за пълно настъпление, българите притиснаха кръстоносците в смъртоносен капан.
Към пладне битката беше решена. Рицарите, осъзнали безнадеждността на положението си, започнаха да отстъпват, но куманите ги преследваха и избиваха безмилостно. Самият император Балдуин I беше пленен. Легендите щяха да разказват за неговия позорен край в тъмниците на Търновград.
Стойо стоеше сред падналите воини, дишайки тежко. Победата бе тяхна, но цената бе висока. Приятели и бойни другари лежаха бездиханни по кървавото поле.
*************************************************************************************
След разгрома на латинците, цар Калоян награди войниците си. Стойо получи правото да се върне в своето село като герой. Но след всичко видяно и преживяно, той вече не беше същият. Земята и ралото повече не му принадлежаха.
Когато се завърна у дома, родителите му го посрещнаха със сълзи на очите, а селяните го гледаха със страхопочитание. Но нощем сънят му бе изпълнен със сенките на падналите бойци и ехото на битката. Само времето щеше да реши дали ще намери покой или ще се върне отново под знамената на българските царе, за да води още битки за своя народ.
Така завърши първото му сражение, но пък това беше началото на една нова съдба…
*********************************************************************************
Препоръчваме Ви една изключително интересна книга:
ЗЛАТНА БЪЛГАРИЯ
ЦЕНА: 20.00 лв
Тази книга ще ви пренесе в едно отминало и мистериозно време. Книгата съдържа 3 различни легенди, които ще прочетете на един дъх. Потопете се в света на:
Легендата за Конникът и Фиалата
Легендата за майстора на златния кантарос
Легендата за мистичния ритон
ДОБРИТЕ КНИГИ 
Вашият коментар