ДОБРИТЕ КНИГИ

Мракът се спускаше над земята като тежка завеса, а въздухът бе наситен с дима от горящите къщи. Малкото село, сгушено в пазвите на Балкана, някога беше дом на мирни хора, които следваха пътя на доброто и светлината. Но тази нощ огънят не бе символ на просветление – той бе огън на разрушение, на страх и на преследване.

Марта беше само на девет години, когато светът ѝ се преобърна. До този момент животът ѝ бе изпълнен с простите радости на детството – бягане по зелените поля, слушане на бащините слова за истината и любовта, тайните молитви в нощната тишина. Родителите ѝ, Йоан и Десислава, бяха богомили – хора, които търсеха Бога не в каменните храмове, а в чистотата на сърцето. Те вярваха, че доброто не се налага със сила, а със слово, че истинската вяра е свобода, а не окови. И заради тази вяра, тази свобода – сега те бяха преследвани.

Когато се разнесоха първите викове, Марта бе сгушена в ъгъла на малката стая, слушайки как вън се разбужда ужасът. Тежки стъпки, викове, съскането на огъня, миризмата на горящо дърво и нещо още по-зловещо – пепелта на разбитите им животи. Майка ѝ я вдигна на ръце, притисна я силно и я отнесе към задната врата.

– Не издавай звук, дете мое – прошепна Десислава, а гласът ѝ беше твърд, макар че Марта усети как ръцете ѝ треперят. – Трябва да бягаме.

Йоан се появи до тях с голям кожен вързоп, в който бяха събрани малкото им останали вещи. Очите му, иначе толкова топли и проницателни, сега бяха изпълнени с нещо тежко и неизказано. Не погледна назад. В тази нощ нямаше минало – имаше само път напред, към неизвестното.

Тримата се плъзнаха през сенките, докато пламъците разяждаха всичко зад тях. Марта не разбираше напълно защо добрите хора трябва да бягат, защо домът ѝ бе обречен на пепел, защо страхът бе стиснал сърцето ѝ като ледена ръка. Но едно разбираше – родителите ѝ бяха всичко, което имаше, и тя щеше да върви след тях, където и да я заведат.

Пътят през гората бе дълъг и тежък. Вятърът свистеше сред клоните като шепот на изгубени души, а нощта бе безлунна, сякаш самото небе се бе затворило в мрак. Марта вървеше между родителите си, хванала ги здраво за ръце, и се опитваше да не мисли за огъня зад тях. Опитваше се да не чува виковете, които все още отекваха в главата ѝ.

Йоан водеше семейството през тъмнината, познавайки пътеките, скрити за очите на преследвачите. Те не бяха сами – няколко други семейства също бягаха, но се движеха на групи, всеки по своя път. Йоан знаеше, че заедно щяха да бъдат лесна плячка, а разделени – имаха шанс.

Когато първите лъчи на утрото разкъсаха мрака, Марта беше напълно изтощена. Краката ѝ горяха от умора, очите ѝ се затваряха, но тя не се оплака. Разбра, че сега не бе време за детски страхове. Майка ѝ я прегърна, а баща ѝ се огледа внимателно наоколо. Бяха спрели край малка река, скрита между високи дървета. Водата беше студена, но чиста, и родителите ѝ я накараха да пие.

– Трябва да стигнем до западните земи – прошепна Йоан на жена си, докато Марта отпиваше жадно. – Там може би ще намерим подслон. Ако оцелеем до там.

Десислава кимна мълчаливо. Тя знаеше, че този път е само началото. Но също така знаеше, че въпреки ужаса, въпреки пепелта и разрухата – в сърцето на тяхното дете още гореше светлината на вярата, която никой огън не можеше да угаси.

******************************************************************

Слънцето вече бе изгряло над хоризонта, когато Марта и семейството ѝ продължиха по пътя си. Гората започна да се разрежда, а пред тях се разкриваше нова земя – стръмни долини, зелени хълмове и далечни селца, където може би щяха да намерят подслон. Но страхът не напускаше сърцата им.

Йоан вървеше отпред, внимателен за всякакви признаци на опасност. Десислава крепеше Марта до себе си, като от време на време я прегръщаше, за да ѝ даде сили. Детето усещаше умората в тялото си, но в очите ѝ още гореше духът на оцеляването.

Те вървяха мълчаливо, знаейки, че трябва да се движат бързо. Гоненията срещу богомилите не стихваха, а в далечината вече се виждаха ездачи – войници, които претърсваха местността.

– Трябва да се скрием – каза Йоан, като сочеше към гъстата гора пред тях.

Те ускориха крачките си, а Марта усещаше как сърцето ѝ бие като барабан в гърдите. Щяха ли да стигнат до спасението или съдбата щеше да ги застигне?

---

**********************************************************************************

Скриха се сред гъстата растителност, а сърцата им биеха лудо. Войниците не бяха далеч. Йоан погледна към небето – слънцето вече се издигаше високо, което означаваше, че светлината няма да им даде много възможности за прикритие.

Марта се притисна до майка си, усещайки топлината на тялото ѝ. В очите на Десислава блестеше решителност, но и нещо друго – страх, който тя се опитваше да скрие. Йоан даде знак да се придвижат още по-навътре в гората, като се навеждаха ниско, за да не се забелязват лесно.

Конските копита удряха твърдата земя с глух ритъм, приближавайки се. Гласовете на войниците прозвучаха ясно:

– Разделете се! Те не могат да са далеч!

– Провете всяко кътче – нареди друг глас, по-суров.

Десислава стисна ръката на Марта още по-силно, а Йоан ги погледна сериозно.

– Ще се разделим – прошепна той. – Ще се срещнем при старата воденица на запад. Десислава, вземи Марта и върви. Аз ще ги отклоня.

– Не! – Десислава поклати глава, очите ѝ изпълнени с мъка. – Не можем да те оставим!

– Това е единственият ни шанс – каза той твърдо. – Вървете! Аз ще ви настигна.

Не искаше да ги оставя, но знаеше, че ако всички останат заедно, рискуваха да бъдат заловени. Трябваше да действа. С едно последно бързо докосване по бузата на Марта, той се отдалечи, като правеше шумно движение в друга посока.

Марта и майка ѝ останаха приковани на място за няколко мига. После Десислава я поведе внимателно напред, избягвайки сухите клони под краката им. Войниците се разделиха, някои поеха към мястото, където Йоан бе привлякъл вниманието им, но двама от тях се насочиха право към гората, където се криеха жената и детето.

Те трябваше да вървят по-бързо.

След почти час безспирно движение Марта усещаше, че краката ѝ ще откажат. Десислава също беше изтощена, но продължаваше да върви. Не можеха да спрат. Воденицата не беше далеч, но всяка крачка им струваше сили и нерви.

Изведнъж се чу пукане на клонка. Десислава замръзна, придърпвайки Марта зад себе си. Войникът беше на десетина крачки от тях, стиснал меч в ръката си. Очите му обикаляха местността, явно усетил, че някой е наблизо.

Марта затаи дъх, усещайки как сърцето ѝ ще изскочи от гърдите. В този миг някъде далеч се чу вик – друг войник явно бе открил следите на Йоан. Човекът пред тях се поколеба за миг, после рязко се обърна и тръгна в обратната посока. Десислава не изчака повече – хвана Марта и продължиха напред.

---

Старата воденица се появи пред тях малко преди залез слънце. Тя бе изоставена отдавна, с напукани дъски и прогнили греди, но това място щеше да им даде временен подслон.

Вътре беше тъмно и влажно, но безопасно. Десислава накара Марта да седне и я обгърна с ръцете си, опитвайки се да я стопли.

Часовете минаваха, но Йоан не идваше.

– Той ще дойде, нали? – прошепна Марта, загледана в малката пролука в стената.

– Да, дете мое – отговори майка ѝ, но в гласа ѝ имаше нотка на несигурност. – Той ще дойде.

Нощта настъпи, изпълнена със звуците на гората и тишината на тревогата. Дали Йоан бе успял? Дали преследвачите още ги търсеха? В тази безкрайна нощ единственото, което оставаше, беше надеждата.

И молитвата за изгрева, който можеше да им донесе отговори.

***************************************************************************************

С първите лъчи на зората Марта се събуди, сгушена в обятията на майка си. Десислава дремеше неспокойно, но Марта не смееше да я събуди. Студът беше проникнал до костите им, а умората тежеше върху клепачите им.

Изведнъж звук от приближаващи стъпки ги накара да замръзнат. Десислава отвори очи и Марта усети как майка ѝ се напряга. Бяха открити?

Фигура се появи на входа на воденицата – мъж, омърлушен и ранен. Йоан.

Марта ахна, а Десислава бързо се изправи и го подкрепи. Кръвта по дрехите му не бе много, но лицето му бе изцапано с кал и пот. Той се строполи на земята, но очите му блестяха със сила.

– Успях да се изплъзна – каза той с пресипнал глас. – Но те още са наблизо.

Десислава го прегърна силно, а Марта не сдържа сълзите си. Баща ѝ бе жив. Но опасността не бе преминала.

– Трябва да продължим – прошепна Йоан. – Пламъкът на утрото ни даде още един ден, но трябва да го използваме мъдро.

И семейството се приготви за следващия етап от пътя си – към спасение или нова битка с неизвестното.

***************************************************************************************

Йоан вдигна уморен поглед към семейството си, очите му още пълни с болка, но и с решителност. Десислава внимателно превърза раната му, докато Марта го държеше за ръката, сякаш се страхуваше, че ако го пусне, той ще изчезне отново.

– Трябва да вървим – прошепна той. – Вече не сме в безопасност.

Десислава кимна, макар че изражението ѝ издаваше умора. Всички бяха изтощени, но изборът беше ясен – да останат означаваше сигурна гибел.

Събраха малкото си вещи и напуснаха воденицата преди първите лъчи на слънцето да я осветят напълно. Йоан се движеше по-бавно заради нараняването си, но не се оплакваше. Десислава го подкрепяше, а Марта се опитваше да стъпва леко, да не издава звук.

Гората около тях сякаш се пробуждаше заедно с новия ден. Птиците запяваха плахо, а вятърът носеше аромата на влажна земя и далечни поля. Тази красота беше странно успокояваща сред заплахата, която все още тегнеше над тях.

След часове вървене стигнаха до висока скала, под която течеше буйна река. Йоан се огледа и посочи на запад.

– От другата страна на тази река има селище, където ни чакат. Ако успеем да стигнем до тях, ще бъдем в безопасност.

Десислава стисна устни. – Как ще прекосим?

Йоан огледа течението. Беше опасно, но не невъзможно. Ако се бяха забавили още малко, водата щеше да стане прекалено буйна за преминаване.

– Ще трябва да рискуваме – каза той и се приближи до ръба на водата.

Преди да успеят да направят следващата крачка, от гората зад тях се разнесоха гласове. Войниците бяха наблизо. Сърцето на Марта заблъска като диво животно в гърдите ѝ.

– Време няма – прошепна Десислава. – Трябва да скочим.

Йоан я погледна сериозно, после хвана ръката ѝ, а другата протегна към Марта.

– Готови ли сте?

Марта кимна, стискайки здраво дланта на баща си. В този момент тя разбра, че страхът вече нямаше власт над нея. Семейството ѝ беше всичко, и докато бяха заедно, надеждата щеше да гори като пламък в сърцето ѝ.

Едновременно направиха крачка напред и се хвърлиха в реката, оставяйки след себе си сенките на преследвачите. Водата ги погълна, но те не се пуснаха. Те бяха заедно. И пътят им продължаваше.

На хоризонта, сред първите отблясъци на утрото, ги чакаше спасение.

***************************************************************************************

Години по-късно Марта стоеше на високата кула на замъка в Лангедок, загледана към разстилащите се поля на южна Франция. Вятърът разпиляваше дългите ѝ кестеняви коси, а в сърцето ѝ бушуваше пламъкът на каузата, която родителите ѝ бяха заплатили с кръв и изгнание.

След онази нощ във воденицата, семейството ѝ бе успяло да достигне до западните земи. Пътят бе дълъг, изпълнен с опасности, но тяхната вяра ги водеше. В продължение на години те търсеха подслон, докато най-накрая намериха убежище сред катарите – хора, чиито вярвания напомняха на тези на богомилите. Тук, сред високите планини и крепостите на Окситания, Марта намери дом и мисия.

Израснала сред мъдри учители и предани последователи, тя се превърна в една от най-влиятелните проповеднички на богомилското учение във Франция. Нейните думи, изпълнени с любов и истина, привличаха хора от всички прослойки – от селяни до благородници. В дворовете на Лангедок шепнеха за нея като за жената, която носи пламъка на истинската вяра. Дори рицари и учени мъже идваха да чуят ученията ѝ.

Но с влиянието идваше и опасността.

Инквизицията вече беше започнала да хвърля сянка над катарите, а с тях и над богомилите. Пратеници на църквата бяха разбрали за дейността ѝ и бавно, но сигурно, мрежата около нея се затягаше. В една тъмна нощ, докато се намираше в един от манастирите в Пиренеите, до нея достигна вест – войските на папата се готвят да нападнат.

– Трябва да напуснем! – настоя един от нейните най-близки сподвижници, рицарят Бернар. – Ти си твърде ценна, Марта! Без теб ще изгубим всичко.

Но тя поклати глава.

– Вярата не може да бъде изгорена, Бернар. Дори ако унищожат телата ни, думите ни ще останат.

Тя знаеше, че бягството не винаги означава спасение, а понякога дори обричаше каузата. Вместо да се крие, Марта реши да се изправи срещу заплахата. Тя се отправи към Каркасон, където влиятелни благородници, привърженици на богомилите, можеха да окажат съпротива. Битката не беше само с мечове – тя беше битка за умовете и сърцата на хората.

Сутринта на третия ден след пристигането ѝ в Каркасон, вратите на замъка се разтвориха за тревожна новина – войските на кръстоносците вече маршируваха към града. С поглед, изпълнен с решителност, Марта събра последователите си и прошепна:

– Ако паднем тук, нашата вяра ще живее. Истината не се нуждае от стени, за да оцелее. Но ако оцелеем, ще продължим да разпространяваме светлината.

Битката за свободата и вярата предстоеше. И Марта, дъщерята на изгнаници, беше готова да поведе народа си към новата зора.

***************************************************************************************

Препоръчваме Ви една изключително интересна книга:

ЗЛАТНА БЪЛГАРИЯ

ЦЕНА: 20.00 лв

Тази книга ще ви пренесе в едно отминало и мистериозно време. Книгата съдържа 3 различни легенди, които ще прочетете на един дъх. Потопете се в света на:

Легендата за Конника и Фиалата

Легендата за Майстора на Златния Кантарос

Легендата за Мистичния Ритон