ДОБРИТЕ КНИГИ

Вятърът свиреше през ниските дървени къщи на селцето, разположено край реката. Димът от глинените огнища се виеше лениво към небето, а земята бе натежала от утринната влага. Сред всичко това едно малко момче вървеше по прашния път, босо и със старо вълнено наметало, което едва покриваше слабичкото му тяло.

Казваше се Борил. Беше едва на дванадесет, но вече мъж по задължения. Баща му, Севар, бе загинал преди години в битка срещу франките, а майка му, жена с добро сърце, се бе разболяла и си бе отишла през миналата зима. Оттогава Борил живееше сам, разчитайки на стадото от десет овце, останало му от баща му.

Денят започна с обичайните грижи – той отведе стадото на поляните край Плиска, близо до великата столица на българите. От време на време хвърляше поглед към величествените стени на града, издигащи се в далечината – домът на великия Княз Омуртаг. За простолюдието владетелят беше почти митична фигура, мъж с желязна ръка, който строеше крепости и отмерваше съдбите на хората с един-единствен поглед.

Докато Борил стоеше замислен, нещо смути спокойствието на утрото – далечен тропот на копита. Той се огледа и сърцето му се сви – от запад приближаваше отряд конници. Те носеха черни кожи и тежки мечове – маджари! Момчето беше чувало за тях – свирепи нападатели, които безмилостно ограбваха селата.

Сърцето му заби лудо. Не можеше да ги спре. Не можеше и да избяга далеч, но трябваше да направи нещо. Овцете – те бяха единственото, което имаше! Ако ги загубеше, нямаше да преживее зимата.

Борил вдигна тоягата си, макар да знаеше, че това нямаше да помогне. Конниците стигнаха до него, един от тях – с брада и дълбоки, ледени очи – слезе и го изгледа насмешливо.

– Овчарче? – каза той с груб глас. – Само ли си тук?

Борил кимна мълчаливо, а мъжът се ухили.

– Вземете овцете – нареди той на другите.

– Не! – Борил направи крачка напред, стиснал зъби.

Конникът се засмя – късо, подигравателно. После извади меча си и с едно движение удари момчето с плоската страна на острието. Болка прониза Борил и той се строполи на земята. Маджарите не губиха време – взеха овцете му и се отдалечиха, оставяйки го проснат в калта, без всичко, което имаше.

Когато отвори очи, слънцето вече залязваше. Борил едва се надигна. Очите му пареха, но не можеше да си позволи да плаче. Не сега. Беше сам. Беше гладен. Беше изгубен.

Но не беше сломен.

Погледна към високите стени на Плиска, към замъка на княза. Там се ковеше бъдещето на България. Там се решаваше всичко.

И тогава му хрумна една отчаяна, но единствена възможност – трябваше да стигне до Омуртаг.

*********************************************************************************

Борил пристигна пред каменните стени на Плиска, с разранени крака и празен стомах, но с решимост, която гореше в него като жар. Великата столица на българите се издигаше пред него – масивна, сурова, обградена от дълбоки ровове и високи стени, зад които кипеше животът на войни, занаятчии и боляри.

Пазачите на южната порта го изгледаха с недоверие.

— Какво искаш, овчарче? — попита единият, огромен мъж с дебела кожа на раменете и тежък меч на пояса.

— Трябва да говоря с княза.

Другият пазач избухна в смях.

— С княза? Омуртаг не си губи времето с мръсни деца. Хайде, разкарай се, преди да те набия с дръжката на копието.

Но Борил не помръдна. В очите му пламнаха сълзи, но той ги сдържа.

— Маджарите ограбиха селото ни. Отнеха овцете ми. Оставиха ме да умра. Трябва да му кажа! — гласът му потрепери, но не се пречупи.

Първият пазач престана да се смее. Нещо в момчето го накара да се замисли.

— Много села са ограбени. Това е война.

— Но ако никой не каже на княза, как ще защити земята ни?

Мъжът се намръщи, замисли се за миг и накрая въздъхна тежко.

— Чакай тук.

Изчезна зад вратите, а Борил остана сам, стиснал юмруци, борейки се с глада и изтощението.

След дълго чакане портата се отвори отново.

— Ела.

Борил влезе в Плиска – и за пръв път видя сърцето на българската мощ.

Дворецът беше внушителен – каменни стени, широки колони, резбовани врати, пазени от въоръжени стражи. Борил вървеше с прималяло сърце, чувствайки се нищожен сред величието на столицата.

В крайна сметка го доведоха в една просторна зала. Тежки факли хвърляха светлина върху мраморния под. А на трона, облечен в богата дреха със златни бродерии, седеше самият княз Омуртаг.

Мъжът беше едър, с гъсти черни коси и дълбоки, пронизващи очи. Около него стояха боляри, знатни мъже с дълги мустаци и везани наметала.

Борил падна на колене.

— Казаха ми, че си упорит — проговори Омуртаг с тежък, спокоен глас. — Искаш да говориш с мен. Говори.

Борил вдигна глава и събра цялата си смелост.

— Господарю… Маджарите нападнаха селото ни. Взеха всичко. Унищожават земята ни. Ако не ги спрем, ще дойдат още.

Настъпи тишина. Болярите се спогледаха, а князът остана неподвижен. После бавно кимна.

— Знам за маджарите. Те са опасност, но ние сме готови за тях.

— Но какво ще стане със селяните? — настоя Борил. — Ако останем без храна, без домове… Ако нямаме защита?

Омуртаг присви очи, после стана от трона и се приближи към него.

— Ти си смело момче. Малцина биха дошли чак дотук.

Борил не каза нищо, само остана вперен в княза.

— Искаш защита? Храна? Семейството ти го няма. Селото ти е опустошено. Тогава какво ще правиш?

Борил преглътна.

— Ще се боря.

Омуртаг се усмихна.

— Така трябва.

Той махна с ръка, и един от болярите се приближи.

— Това момче ще остане в двореца. Ще се грижим за него. А като порасне… ще видим дали кръвта му е наистина силна.

Борил не можеше да повярва. Беше загубил всичко… но сега му даваха шанс.

И така започна новата глава от живота му – не като овчар, а като слуга на княза, готов да се изправи пред бъдещето.

---

**********************************************************************************

Борил се събуди в новото си легло – не беше меко като тези на болярите, но беше по-добро от студената земя, на която беше свикнал. Миришеше на дърво и восък. Вътре в каменната сграда, където го настаниха, беше по-топло, отколкото някога си бе представял, че може да бъде зимата. Но сънят му беше тежък – не можеше да забрави селото си, изгубеното си стадо и живота, който му бе отнет.

Вместо да му позволят да тъгува, хората на княза веднага започнаха да го учат.

— Ако искаш да оцелееш тук, ще трябва да докажеш, че заслужаваш храната си — каза му старият воин Кардам, който бе натоварен със задачата да го обучава. — Никой в двореца не търпи безполезни хора.

И така започнаха дните му – изпълнени с тежък труд. През утрото чистеше дворовете, палеше огньовете, носеше дърва и храна. През следобедите наблюдаваше воините, които тренираха с мечове и лъкове, учеше имената на благородниците и правилата на княжеския двор. А нощем, когато всички заспиваха, стоеше буден и гледаше звездите, припомняйки си свободата на живота сред поляните.

Най-трудната част бе обучението му при Кардам.

— Знаеш ли какво прави един мъж силен? — попита го веднъж старият войн.

— Да е безстрашен? — предположи Борил.

Кардам се засмя.

— Не. Смелостта е безполезна, ако нямаш ум. Истинската сила идва от знанието кога да се биеш и кога да чакаш.

И така започнаха уроците му по тактика. Кардам му разказваше за битките на българите, за хитростите, с които князете печелеха войни. Борил беше добър ученик – попиваше всичко като суха земя, която жадува за дъжд.

Но това не означаваше, че всичко вървеше лесно.

Една вечер, докато носеше вино в залата на болярите, един от младите аристократи – висок и надменен младеж на име Енравота – го спря.

— Овчарчето, което се мисли за войн! — подигравателно възкликна той.

Около тях се разнесе смях.

Борил стисна зъби и продължи напред, но Енравота му препречи пътя.

— Не забравяй къде ти е мястото — изсъска той.

Борил сведе глава. Знаеше, че ако се опълчи, може да си навлече още проблеми.

Но в този момент някой друг заговори.

— Остави го.

Гласът беше спокоен, но твърд. Всички се обърнаха – беше самият княз Омуртаг.

Енравота веднага млъкна и отстъпи назад.

— В този двор няма място за празни приказки — добави князът и след миг си тръгна.

Борил стисна юмруци. Омуртаг бе застанал зад него… но не защото го смяташе за равен. Все още трябваше да докаже себе си.

Минаваха месеци. Борил вече не беше само момче, което чистеше двора – беше започнал да тренира с меч, научи се да язди и дори да чете. Той не беше благородник, но ставаше част от нещо по-голямо.

Една вечер Кардам го повика.

— Дойде твоето време.

— Време за какво?

— Да докажеш, че не си просто овчарче.

На следващия ден Борил бе изпратен с малка група войници на разузнаване в граничните райони. Маджарите все още представляваха заплаха, а князът искаше да знае къде лагеруват.

За първи път в живота си Борил държеше истински меч. За първи път напускаше стените на Плиска като част от нещо важно.

Докато яздеше през горите, нещо вътре в него се промени. Той вече не беше просто овчарче, а част от бъдещето на България.

Но изпитанието му едва започваше…

*********************************************************************************

Вятърът свистеше сред голите клони на гората, докато Борил и малката дружина войници яздеха безшумно по тесните пътеки. Тази нощ нямаше луна, а тъмнината правеше всичко още по-зловещо.

Беше първата му истинска мисия – разузнаване на маджарите. Ако врагът подготвяше нов набег, княз Омуртаг трябваше да знае. Борил усещаше как кръвта му кипи – страх, напрежение, но и нещо друго. За пръв път имаше шанс да върне нещо обратно, да се бори за онова, което бе изгубил.

Кардам водеше групата. Старият воин не говореше много, но всички го уважаваха.

— След малко ще видим дали си научил нещо, момче — промълви той тихо, без да го погледне.

Борил кимна.

След час яздене спряха на една височина. Оттам се виждаше долина с лагер – разпръснати огньове, шатри и сенки, които се движеха сред тях.

— Те са тук — прошепна един от войниците.

— Да, но не са толкова много, колкото очаквахме — Кардам се намръщи. — Това е само преден пост. Главната им сила трябва да е другаде.

— Но къде? — попита Борил.

Старият воин не отговори.

Изведнъж шум в гората зад тях накара всички да замръзнат.

Борил усети как сърцето му спря за миг.

Те не бяха единствените, които разузнаваха тази нощ.

Маджарска засада.

Стрела прелетя покрай Борил и се заби в ствола на близко дърво.

— В капан сме! — извика някой.

— В кръг, с мечовете! — изкрещя Кардам.

Маджарите изскочиха от сенките – свирепи, бързи, с лъкове и къси саби. Те бяха по-многобройни, но българските войни бяха опитни.

Всичко се разми в хаос.

Борил успя да избегне първия удар, като се хвърли встрани. Стисна меча си, но ръцете му трепереха. Срещу него стоеше млад маджарин, който се усмихваше зловещо.

Моментът на истината беше тук.

Борил не мисли. Спомни си уроците на Кардам – не бъди по-бърз, бъди по-умен.

Когато врагът замахна, Борил направи крачка встрани и замахна пръв. Острието му разсече въздуха и докосна кожената броня на противника. Маджаринът залитна назад, а Борил замахна отново. Този път ударът му беше смъртоносен.

Той не се замисли върху това. Нямаше време.

Когато битката приключи, маджарите бяха отблъснати. Българите бяха ранени, но живи.

— Добре се би, момче — каза Кардам, докато превързваше ръката си.

Борил не знаеше какво да каже. Той още усещаше тръпката от битката, още чуваше ехото на сблъсъка.

Но не се страхуваше повече.

Когато групата се върна в Плиска, княз Омуртаг ги очакваше.

— Разбра ли каквото трябваше? — попита той Кардам.

— Да, господарю. Това е само малка част от армията им. Голямата заплаха още идва.

Омуртаг кимна бавно, после погледът му се спря върху Борил.

— А ти, момче? Какво научи?

Борил изправи рамене.

— Че битката не се печели само с меч. А с разум и смелост.

Князът се усмихна.

— Тогава може би наистина ще станеш нещо повече от овчарче.

Това бяха думите, които промениха живота на Борил завинаги.

От това момче, което бе изгубило всичко, той бе намерил нов дом, нова цел.

И макар да бе роден овчар, съдбата му беше да стане нещо далеч по-голямо – воин на България.

***************************************************************************************

Препоръчваме Ви една изключително интересна книга:

ЗЛАТНА БЪЛГАРИЯ

ЦЕНА: 20.00 лв

Тази книга ще ви пренесе в едно отминало и мистериозно време. Книгата съдържа 3 различни легенди, които ще прочетете на един дъх. Потопете се в света на:

Легендата за Конника и Фиалата

Легендата за Майстора на Златния Кантарос

Легендата за Мистичния Ритон