Грохотът на оръдията разтърсваше земята край Дойранското езеро. Българските окопи, издълбани в каменистата почва, стояха като ням свидетел на безбройните жертви, паднали по тези земи. Беше септември 1918 година, а над бойното поле витаеше напрежение – поредният английски щурм беше неизбежен.
Старши подофицер Стефан Грънчаров седеше в тесния окоп, придърпвайки към себе си окъсаната си войнишка мешка. Вътре, сред малкото му лични вещи, бе скрит малък бронзов медальон, намерен от него преди години край стар тракийски могилен хълм. На него бе изобразен конник – древен воин, който сякаш препускаше напред, устремен към битка. Стефан често го стискаше в дланта си преди сражение – нещо в тази вещ го свързваше с миналото на предците му, които също като него бяха воювали по тези земи.
До него седеше младият редник Димитър Велчев, когото другарите му наричаха просто Митре. Той беше едва на двадесет години, с очи, пълни с младежка жар и любопитство. Но последните месеци на непрестанни боеве бяха започнали да оставят следи дори върху неговото ведро изражение.
– Старши, разкажи ми пак за тракийците, за онези, дето са воювали тук преди толкова години – рече Митре, докато почистваше пушката си. – Ти все казваш, че сме като тях, ама аз не знам много за тях.
Стефан се усмихна криво и въздъхна. – Е, Митре, едно време тези земи са били населени от траките. Храбри бойци били – не се боели от никого. Имали царе и богове, но най-много почитали Орфей – онзи, дето с песните си омагьосвал зверовете и самата смърт. А знаеш ли, че точно тук, край Дойран, някога се е издигала една от техните крепости? Историята казва, че когато дошли римляните, траките се били до последния мъж, защото за тях честта била по-ценна от живота.
Митре кимна замислено. – Като нас, а?
– Като нас – повтори Стефан и отново стисна медальона в дланта си. Войната сякаш не бе се променила за тези хиляди години – само оръжията бяха други.
Далечен тътен се чу откъм вражеските позиции. Англичаните се готвеха за нова атака. Стефан се изправи и надникна през бойната амбразура. Гъсти облаци прах се вдигаха във въздуха. – Ще дойдат пак, и то скоро – каза той на войниците около себе си.
Всички се приготвиха – заредиха пушките си, извадиха ножовете си, огледаха позициите. Всяка шепа пръст тук беше напоена с кръв, но не само от тази война – тази земя помнеше хиляди такива битки. Тук бяха воювали древните траки, македонските фаланги, римските легиони и българските царе. И сега беше техен ред – редът на войниците от 9-та пехотна плевенска дивизия, които нямаха намерение да отстъпят нито педя от тази земя.
– Може би старите траки още са тук, в сенките – каза тихо Митре. – Гледат ни и чакат да видят дали ще се бием като тях…
Стефан го потупа по рамото. – Ще се бием, момче. Както винаги сме го правили.
И точно в този миг проехтя първият английски залп.
*********************************************************************************
Гръмките експлозии разтърсиха окопите, хвърляйки пръст и камъни във въздуха. Войниците се сгушиха зад укрепленията си, докато вражеските артилерийски снаряди падаха с ужасяваща точност. Небето над Дойран почерня от пушек и прах, а миризмата на барут изпълни въздуха.
– Дръжте се, момчета! Не изпадайте в паника! – извика Стефан, надвиквайки ревът на битката.
Английските войници напредваха през бойното поле в стегнати редици, поддържани от картечен огън. В този момент българските защитници на 9-та пехотна дивизия бяха единствената преграда между тях и пътя към вътрешността на страната. Тук не можеше да има отстъпление.
Митре усещаше как сърцето му бие лудо. Вдигна пушката си и се прицели в първите силуети, появяващи се над земния насип. Натисна спусъка. Един британски войник се свлече напред, а зад него други продължиха настъплението.
– Продължавайте стрелбата! Нито крачка назад! – заповяда Стефан, докато подаваше нови пълнители на другарите си.
В следващите минути боят се разрази с пълна сила. Картечниците откос след откос покосяваха вражеските редици, но англичаните не спираха. Те се катереха по мъртвите си другари, напредвайки с безмилостна решителност. Българските защитници знаеха, че трябва да издържат – още малко, още няколко минути.
Сред хаоса на битката Стефан отново стисна своя медальон. В съзнанието му проблеснаха образи – древни тракийски воини, впуснали се в отчаян бой срещу римляните. Историята се повтаряше, но този път той бе част от нея.
– За България! – извика той и се хвърли в най-ожесточената част на сражението.
*********************************************************************************
Взрив разтърси земята и за миг Стефан изгуби ориентация. Шумът в ушите му беше оглушителен, а въздухът наоколо – задушлив от барутния дим. Стисна зъби и вдигна поглед – виждаше как английските войници вече доближаваха първата линия на българската отбрана. В очите на мъжете около него нямаше страх – имаше ярост, непоколебима решимост и пламъкът на онзи дух, който бе закодиран в кръвта им от векове.
– Байонети – напред! – изрева командирът на ротата.
Стефан веднага грабна пушката си и заби щика към дулото. Митре, макар млад и с лице, все още неопетнено от годините, направи същото с треперещи ръце.
– Готов ли си, момче? – попита Стефан, макар че вече знаеше отговора.
– За България – винаги – прошепна Митре и в очите му проблесна нещо древно, нещо, което можеше да се види в погледите на войните от старите времена.
Секундите се разтягаха като вечност. Англичаните вече се катереха по окопите, виковете им се смесваха със стоновете на ранените.
– Сега! Напред!
С вик, който разкъса мрака на отчаянието, българските войници се хвърлиха срещу врага.
Окопите се превърнаха в хаос от стонове, удари и смърт. Щиковете пробождаха, ножове прорязваха въздуха, а ръце се вкопчваха една в друга в смъртоносна схватка. Стефан повали един английски войник, после втори. Адреналинът заглушаваше болката от раните, а очите му виждаха само едно – враговете пред него.
До него Митре се биеше с всичко, което имаше. Младостта му бе заменена с нещо друго – с жажда за живот, с нуждата да оцелее, с инстинкта на воин.
Но враговете не свършваха.
Българските защитници започваха да отстъпват – силите им намаляваха, а поредните вълни английски войници настъпваха неуморно.
Стефан усети удар в гърба и се свлече в калта. Тежестта на тялото му накара дробовете му да издишат въздуха, а светът около него започна да се върти.
Чу гласа на Митре:
– Старши! Дръж се!
Но звуците вече бяха далечни…
Светът потъмня.
*********************************************************************************
Когато Стефан отвори очи, първото нещо, което усети, беше вкусът на кръв в устата си. Небето над него беше мътно, покрито с облаци от пушек и прах, а наоколо ехтяха далечни викове и експлозии. Опита се да помръдне, но цялото му тяло беше като сковало. Болката пулсираше в раменете и гърба му, но най-лошото беше усещането за слабост – сякаш самата му душа се изплъзваше.
В далечината видя как Митре се сражава с отчаяна решителност. Младият войник се беше изправил срещу двама англичани, въртейки пушката си като тояга. Очите му блестяха с огъня на старите бойци, с онази сурова воля, която не допускаше отстъпление.
Стефан стисна зъби и се надигна с усилие. Пръстите му трескаво напипаха бронзовия медальон на гърдите му – стария тракийски конник. Нещо в него го призоваваше напред, шепнейки му думи, които не можеше да разбере, но чувстваше със сърцето си.
– Ти не си първият. Нито ще бъдеш последният. Бий се.
С треперещи ръце вдигна пушката си и се прицели. Един от английските войници, който замахваше към Митре, се свлече на земята. Младият войник се обърна към него с благодарност в очите, но Стефан вече не гледаше него – виждаше бойците, които се биеха рамо до рамо с тях.
Българите не отстъпваха.
От западната линия се чу глух рог – сигнал, който никога не беше чувал преди. Изведнъж земята под краката му се разтресе от грохота на нови взривове, но този път те не идваха от противниковите линии. Над хълмовете, които досега изглеждаха непревземаеми, се появиха български подкрепления. Снаряди започнаха да раздират вражеските окопи, а картечници засякоха английските редици в смъртоносен кръстосан огън.
Настъпление.
– Напред, братя! – извика някой, и Стефан усети как силите му се връщат.
Митре го хвана за рамото и му помогна да се изправи. – Старши, още не е свършено!
Стефан се усмихна с кървящи устни. – Никога не е свършено, момче. Докато има кой да се бие.
И заедно с останалите български войници те се хвърлиха в контраатака, оставяйки всичко друго зад себе си.
Три дни по-късно
Сраженията при Дойран затихнаха. Английските части, разбити и с тежки загуби, отстъпиха. Българската армия беше изправена пред тежка съдба в следващите месеци, но тази битка нямаше да бъде забравена.
Стефан седеше на върха на един от окопите и гледаше към бойното поле, където слънцето залязваше, оцветявайки небето в златисто-червено. До него стоеше Митре, все още с кал и кръв по униформата си, но с очи, които не бяха вече младежки – те принадлежаха на мъж, видял твърде много.
– Мислиш ли, че траките наистина са били тук с нас? – попита Митре тихо.
Стефан извади медальона и го подържа в дланта си. Вече не знаеше дали това беше просто бронзово украшение или нещо повече.
– Не знам, момче. Но знам, че ако ни гледат, няма да се срамуват от нас.
Митре се усмихна леко и кимна.
В този момент вятърът се надигна над бойното поле, носейки със себе си нещо древно, нещо, което винаги е било там – духът на воините, които никога не отстъпват.
*********************************************************************************
Препоръчваме Ви една изключително интересна книга:
ЗЛАТНА БЪЛГАРИЯ
ЦЕНА: 20.00 лв
Отзиви
„Дали харесах книгата? Определено. Дали я препоръчвам? С две ръце.„
Иван Андонов
„Не очаквах, че книгата ще ме впечатли толкова. Стила на писане много ми хареса. Друго, което ми хареса е че постоянно бях на нокти, ами какво следва сега ?„
ПРЕСЛАВА КОСТАДИНОВА
Тази книга ще ви пренесе в едно отминало и мистериозно време. Книгата съдържа 3 различни легенди, които ще прочетете на един дъх. Потопете се в света на:
Легендата за Конника и Фиалата
Легендата за Майстора на Златния Кантарос
Легендата за Мистичния Ритон
ДОБРИТЕ КНИГИ 
Вашият коментар