ДОБРИТЕ КНИГИ

Слънцето изгряваше бавно над равнините на древна Добруджа, обагряйки полетата в златисти оттенъци. Реките се виеха като змии сред плодородната земя, а в далечината, близо до един малък хълм, няколко жени и деца се трудеха на полето. Събираха златните класове, които щяха да осигурят хляба за цялото селище през идващата зима.

Сред тях беше и младата Бояна – едва на шестнадесет години, но вече познаваща тънкостите на обработката на житото. Тя беше дъщеря на Велизар, старейшината на селото – човек, който вярваше, че най-голямото богатство на един народ не е златото, а хлябът на трапезата му.

— Внимавай, дъще — каза баба ѝ Ставра, докато ѝ подаваше ръкойка с узряло жито. — Това не е просто зърно. Това е животът ни.

Бояна погледна в шепата си – малките златни семена ѝ се струваха толкова обикновени. Но баба ѝ винаги говореше за тях с преклонение.

— Как може животът ни да зависи от няколко зрънца? — попита тя.

Ставра се усмихна и посочи към огъня, където другите жени мелеха жито върху каменни плочи.

— Когато сложиш шепа зърно в земята, тя ти връща цели шепи. Но ако не се трудиш, ако не почиташ земята, нищо няма да ти даде. Това не е просто храна, Бояна. Това е дар от боговете.

Няколко дни по-късно цялото село се събра около голямото огнище. Беше време да се приготви първият хляб от новата реколта – ритуал, който се изпълняваше от векове.

Старата Ставра постави каменна купа пред себе си, в която изсипа смляното жито. Бояна и другите жени донесоха вода от реката и започнаха да месят тестото с внимателни, ритуални движения.

— В този хляб има всичко — прошепна една от жените. — Слънцето, което е гряло върху нивите. Дъждът, който ги е напоил. Земята, която ги е хранила.

Мъжете от селото стояха наблизо, гледайки с уважение. Дори най-силните воини знаеха, че без този обикновен ритуал, без този хляб, те нямаше да имат сила да се сражават или да работят.

Когато хлябът беше готов, Велизар го взе и го разчупи, вдигайки го към небето.

— На боговете, които ни пазят.

След това отчупи още едно парче и го подаде на децата.

— На бъдещето на нашия народ.

Бояна наблюдаваше с широко отворени очи. Никога досега не беше усещала толкова силно, че хлябът е нещо повече от храна.

Но както често се случва в живота, след добрите времена идват и лоши.

Краят на лятото донесе суша. Реките започнаха да пресъхват, а земята стана твърда като камък. Житните поля, които само преди седмици бяха пълни с живот, сега се превръщаха в сухи и безплодни равнини.

— Ако не завали скоро, зимата ще бъде гладна… — тревожеха се старейшините.

Бояна усещаше страх в очите на хората. Тя знаеше, че без жито няма хляб, а без хляб – животът ще стане тежък и мрачен.

Но Велизар беше спокоен.

— Не се бойте — каза той. — Имаме жито от миналата година. Ще го делим внимателно и ще оцелеем.

Тези думи донесоха утеха на селяните, но Бояна знаеше, че няма да бъде лесно.

Хлябът – дар от земята, от боговете и от човешкия труд – щеше да бъде изпитание за всички.

*********************************************************************************

Сушата продължаваше да измъчва земята. Ден след ден селяните от низините на Добруджа вдигаха очи към небето, молейки се за дъжд, но слънцето продължаваше да жари безмилостно. Малкото останало жито беше събрано в глинени делви и пазено като най-голямото съкровище на селото.

Но дори и в тези трудни времена хлябът не беше просто храна – той беше символ на надежда.

Една вечер Велизар събра всички около голямото огнище в центъра на селото.

— Братя и сестри, зърното ни намалява. Ако не го разпределим разумно, няма да оцелеем до пролетта.

Селяните мълчаха. Знаеха, че ако разпределят житото поравно, всички ще имат малко, но никой няма да гладува напълно. Ако някой започнеше да трупа повече, другите щяха да страдат.

— Ще намалим дажбите — обяви Велизар. — Но никой няма да остане без хляб.

Сред хората се понесе шепот. Някои бяха съгласни, други не.

— Как ще храним децата си? — възмути се една жена. — Те няма да издържат на глада!

— Ами воините ни? — добави друг. — Ако отслабнем, ще станем лесна плячка за враговете!

Велизар вдигна ръка, за да ги успокои.

— Силата не е само в меча, братя мои. Силата е в това да останем единни. Да споделяме последното парче хляб, както сме правили винаги.

Бояна слушаше внимателно. Тя не разбираше напълно тежестта на думите на баща си, но виждаше в очите му решимостта на човек, който е преживял много изпитания.

В следващите седмици храната намаляваше. Майките даваха по-голямата част от своя хляб на децата си, а мъжете ядяха колкото да не припаднат.

Една нощ Бояна се събуди от слаб шум. Тя се измъкна тихо от леглото си и видя баба си Ставра, седнала до огъня.

— Бабо, защо не спиш? — прошепна тя.

Ставра се усмихна и я погали по косата.

— Когато станеш стара като мен, сънят не идва толкова лесно.

Бояна забеляза, че баба ѝ не бе докоснала своята порция хляб тази вечер.

— Ти не ядеш… — прошепна тя с тревога.

— Вече съм живяла дълго, дете мое — отвърна старицата. — Но ти… Ти имаш живот пред себе си.

Сълзи напълниха очите на Бояна. Разбра, че баба ѝ, както и много други възрастни в селото, умишлено се отказваха от своята храна, за да има за младите.

— Не бива да правиш това! — настоя момичето. — Хлябът е за всички!

Ставра се усмихна тъжно.

— Истинската сила не е да ядеш, дете. А да даваш.

Бояна прегърна баба си и реши, че ще направи всичко по силите си, за да помогне на селото.

На следващия ден тя отиде при Велизар.

— Трябва да намерим начин да изкараме повече храна, татко!

— Няма жито за брашно, дъще — отвърна той.

— Но има корени, има билки, има плодове! Можем да ги смесим с брашното и да направим хляба да стига за по-дълго!

Велизар се замисли. Това не беше лоша идея.

Скоро селяните започнаха да събират всичко ядливо – ядки, диви плодове, треви, които можеха да бъдат изсушени и смлени. Жените ги смесваха с малкото останало брашно и правеха нов вид хляб – не толкова мек, но хранителен.

Благодарение на тази идея, хората започнаха да се чувстват малко по-силни. Дори когато зимата настъпи, гладът вече не беше толкова страшен.

В края на зимата се случи чудо.

Една вечер стражите на селото се завърнаха с новина – в далечните земи се беше разразила буря, която бе унищожила реколтата на съседно племе. Те бяха гладни и отчаяни, но бяха готови да търгуват.

— Имаме злато и кожи — казаха пратениците. — Но нямаме хляб.

Селяните се спогледаха. Те също нямаха много, но знаеха, че хлябът, макар и малко, трябва да се споделя.

— Ще ви дадем жито — каза Велизар.

В замяна племето предложи ценни кожи и инструменти. Така, благодарение на житото и мъдростта на селяните, селото оцеля.

Бояна се усмихна на баба си Ставра, която гледаше с гордост.

— Виждаш ли, дете — каза старицата. — Когато даваш, получаваш.

Хлябът не беше просто храна. Той беше живот, мъдрост и свързваше хората по-силно от всяко злато.

---

*********************************************************************************

Пролетта дойде с топъл вятър и надежда. Полята започнаха да се съживяват, а зелените стръкове на новото жито се показваха от земята като символ на нов живот. Селяните, които само преди няколко месеца се страхуваха за бъдещето си, сега гледаха с благодарност към небето.

Но докато природата се възраждаше, ново изпитание очакваше хората от малкото добруджанско село.

Един ден в селото пристигнаха воини от близката крепост на тракийския цар Котис. Те яздеха гордо, с блестящи шлемове и копия в ръцете. Селяните се събраха около тях, изпълнени с любопитство и страх.

— По заповед на цар Котис, всяко село трябва да даде част от реколтата си за храмовете и войската! — обяви един от воините.

Настъпи напрегнато мълчание.

Велизар пристъпи напред.

— Господарю, знаеш, че тази година беше тежка за нас. Едва оцелявахме.

— Царят не пита дали е било тежко — отвърна воинът с леден тон. — Хлябът ви ще нахрани боговете и онези, които ги защитават.

Селяните знаеха, че нямат избор. Тракийските владетели изискваха жертвоприношения за храмовете на Залмоксис и Орфей, а освен това войската се нуждаеше от храна.

— Ще дадем нужното жито — каза Велизар, макар и тежко.

Бояна усети как гневът в нея се надига. Бяха гладували цяла зима, делили последните си залъци, а сега трябваше да предадат житото, което едва бяха успели да осигурят.

На следващия ден жените на селото започнаха да месят хлябове, които трябваше да бъдат изпратени в храма. Някои бяха ядосани, други покорни.

— Ако не дадем, ще ни накажат — прошепваше една от старите жени.

— Но защо боговете искат от нас, когато ние едва оцеляхме? — не се сдържа Бояна.

— Не разбираш, дете — намеси се Ставра. — Тези жертви не са просто за владетеля. Те са за нашата земя. Дори ние да гладуваме, трябва да почетем силите, които ни дават живот.

Това, което каза баба ѝ, разтърси Бояна. Може би хлябът не беше просто храна. Може би беше нещо повече – дар, който трябваше да бъде споделян, дори когато ни е трудно.

Когато хлябовете бяха приготвени, Велизар, Бояна и още няколко селяни ги отнесоха в крепостта на цар Котис. Градът беше внушителен – каменни стени, пазачи с лъскави брони, шумни търговци и свещеници, които се молеха пред големите статуи на боговете.

Велизар предаде кошниците с хляб пред жреците, които ги приеха с благоговение. Един от тях се приближи и ги благослови.

— Вие сте изпълнили своя дълг. Боговете ще ви благословят с добра реколта.

Но когато Бояна се обърна, видя цар Котис да наблюдава сцената. Беше висок, с дълга брада и изпитателен поглед.

— Ти, девойко, защо изглеждаш недоволна? — попита той с дълбок глас.

Бояна замръзна. Царят говореше с нея!

— Господарю… — тя се поколеба, но събра смелост. — Нашето село едва оцеля. През зимата нямахме почти нищо. А сега отново трябва да даваме.

Цар Котис повдигна вежди.

— Смела си — каза той. — Но знаеш ли защо хлябът е толкова важен?

Бояна поклати глава.

— Хлябът не е само за нас. Той ни свързва. Свързва боговете, земята и хората. Когато даваме, ние получаваме.

Тогава той се обърна към един от своите съветници.

— Занесете на това село семена от най-доброто ни жито. Нека засеят повече.

Всички наоколо ахнаха. Никой не беше очаквал такъв подарък.

Бояна се поклони дълбоко.

— Благодаря, господарю.

— Не ми благодари — отвърна царят. — Просто помни: който дава хляб, никога няма да остане гладен.

Когато селяните се върнаха с кошниците, пълни със златни житни семена, цялото село ликуваше.

— Това е чудо! — викаха хората.

Но Велизар се усмихна и поклати глава.

— Не е чудо. Това е справедливост.

Бояна разбра, че хлябът наистина беше нещо повече от храна. Той беше символ на живота, на даването, на мъдростта.

И сега, когато пролетта беше тук, селото имаше всичко необходимо, за да посрещне една нова, по-добра година.

*********************************************************************************

Пролетта се разля като злато над тракийските земи. Селяните работеха усилено, обработваха нивите и се грижеха за новозасетите семена, които цар Котис им беше дарил. С надежда в сърцата си, те гледаха как малките зелени стръкове растат и обещават изобилна реколта.

Но докато селото се възраждаше за нов живот, Бояна усещаше, че урокът за хляба още не беше приключил.

Месеците се нижеха, слънцето обилно напояваше земята със златна светлина, а дъждовете идваха точно когато трябваше. Благодарение на доброто семе и усиления труд на селяните, тази година житото беше повече, отколкото някога бяха виждали.

— Това ще бъде жътва за историята! — възкликна Велизар, докато гледаше полята, изпълнени с узрели класове.

Селяните работиха с ентусиазъм. Косите се спускаха върху златните стебла, събирайки богатството на земята. Хората пееха песни, благодарейки на боговете, но и на себе си, защото знаеха, че без техния труд нищо от това нямаше да бъде възможно.

Когато последният сноп беше прибран, настъпи време за празненство.

— Ще направим голям празник на хляба! — обяви Велизар. — Всички ще се съберем и ще принесем дар на боговете, за да благодарим за щедростта им.

Жените замесиха хлябове – големи, красиви, украсени със символи на слънцето, плодородието и живота. Имаше питки за дома, за жертвоприношение, за споделяне между съседите.

Но Бояна имаше различен план.

— Татко, аз ще отнеса най-големия хляб в крепостта на цар Котис — каза тя една вечер, докато всички се подготвяха за празника.

Велизар я изгледа изненадано.

— Но защо? Пратеници от крепостта ще дойдат при нас.

— Искам аз да го занеса — настоя Бояна. — Царят ни помогна. Нека и ние му дадем дар.

Велизар се замисли, но после кимна.

— Добре, дъще. Това ще бъде знак на благодарност.

На следващата сутрин Бояна сложи голямата питка в кошница и заедно с двама мъже от селото пое към крепостта.

Когато пристигнаха, стражите ги въведоха в двора на крепостта. Цар Котис ги очакваше, заобиколен от своите съветници и воини.

— Виждам, че носите нещо — каза той с усмивка.

Бояна пристъпи напред и коленичи, поставяйки кошницата пред нозете му.

— Велики царю, това е хляб от новата реколта. Благодарим ти за семето, което ни даде. Благодарим за надеждата.

Котис се засмя доволно.

— Ти си мъдро момиче, Бояна. Селото ти трябва да се гордее с теб.

Той взе хляба, разчупи го и раздаде на съветниците си.

— Споделеният хляб е най-сладък — каза той и хапна залък. — Знаеш ли, девойко, ти ми напомняш за една стара истина.

Бояна вдигна поглед.

— Хлябът не принадлежи на този, който го е направил. Той принадлежи на всички, които са вложили труда си в него – на земята, на дъждовете, на слънцето, на тези, които са го отгледали и събрали. И най-вече – на тези, които са готови да го споделят.

Момичето се усмихна.

— Винаги ще помня това, господарю.

Когато Бояна се върна в селото, всички я посрещнаха с радост.

— Какво каза царят? — попита я баба Ставра.

Бояна се усмихна.

— Каза, че хлябът е на всички.

Възрастната жена кимна доволно.

— Виждаш ли, дете? Това е истинската сила на хляба. Той не е само за да храниш тялото. Той е за да храниш душата.

От този ден нататък всяка година, когато жътвата завършваше, селото правеше празник. Спомняха си за трудните времена, за помощта, която бяха получили, и за мъдростта, която бяха научили.

Бояна израсна и стана почитана жена в селото – пазителка на традициите и мъдростта за хляба.

А хлябът… хлябът винаги беше там – не само на трапезата, но и в сърцата на хората.

*********************************************************************************

Препоръчваме Ви една изключително интересна книга:

ЗЛАТНА БЪЛГАРИЯ

ЦЕНА: 20.00 лв

Тази книга ще ви пренесе в едно отминало и мистериозно време. Книгата съдържа 3 различни легенди, които ще прочетете на един дъх. Потопете се в света на:

Легендата за Конника и Фиалата

Легендата за Майстора на Златния Кантарос

Легендата за Мистичния Ритон