Нощта над Странджа планина беше тъмна, но не и тиха. Глухият тътен на тъпани се разливаше в мрака, а пламъците на огромен огън осветяваха лицата на събраните хора. Беше нощта на най-важния ритуал – изпитанието на огъня.
Сред събралите се стоеше мълчаливо младият Драгомир – висок, със силно тяло, изпечено от слънцето, но с тревожни очи. Днес беше неговият ден. Днес той трябваше да стъпи в жаравата, за да докаже, че е избраник на Свети Константин и Елена, че е достоен да чуе думите на огъня.
Но той не беше сигурен.
– Страх те е, нали? – гласът на старицата Елица, най-древната нестинарка в селото, се прокрадна като шепот в ухото му.
Драгомир кимна леко, без да я поглежда.
– Огънят не изгаря онези, които чуват сърцето му – продължи тя. – Но само ако са чисти по душа.
Той преглътна. От дете беше чувал истории за хората, които танцуват по жаравата без страх, но никога не бе вярвал напълно. До днес.
Погледът му се плъзна към селяните – мъже, жени, деца, вперили очи в него. Някои го гледаха със страхопочитание, други с подозрение. Не всеки можеше да стане нестинар, не всеки чуваше пламъците.
В центъра на площада огънят постепенно затихваше, оставяйки след себе си море от червени, нажежени въглени. Старите нестинари пристъпиха бавно към него, босите им крака докоснаха жаравата с лекота, сякаш стъпваха върху росна трева.
Елица вдигна очи към небето, прошепна древни слова и кимна към Драгомир.
– Време е.
Младият мъж усети как сърцето му заблъска в гърдите. Направи крачка напред. Въздухът бе тежък, нажежен. Кожата му настръхна.
Една мисъл проряза ума му: Ами ако огънят ме отхвърли?
Тогава се случи нещо странно.
Сред пламъците сякаш проблеснаха сенки. Древни фигури, високи и горди, воини и жреци, хора от времето, когато Странджа беше дом на тракийските племена. Драгомир замръзна.
Беше чувал легендите – че нестинарството не започнало с християнството, а било много по-древен ритуал, останал от онези, които преди хиляди години почитали Слънцето и Земята.
Но сега, за първи път, той го виждаше със собствените си очи.
Тялото му потръпна.
И тогава направи крачка напред.
Босото му стъпало докосна жаравата.
*********************************************************************************
Първото докосване на жаравата бе като допир до топла пръст – не парещ, не смъртоносен, а странно жив. Драгомир се изненада. Очакваше болка, но вместо това усети нещо друго – топлина, която сякаш не идваше само от въглените под краката му, а от вътрешността на самото му тяло.
Сърцето му заблъска лудо.
Около него ехтяха ударите на тъпаните – тежки, ритмични, като древен зов, който проникваше в костите му. Тълпата беше замряла, вперила поглед в младия мъж, който бе направил първата си крачка в жаравата.
Но Драгомир не ги виждаше.
Той бе другаде.
🔥🔥🔥
Странджа, много векове по-рано…
Земята се тресеше под копитата на конете. Тракийското селище бе обкръжено от врагове – чуждоземни завоеватели, чиито щитове проблясваха като леденостудени слънца. Мъжете се готвеха за битка, жените и децата бяха прибрани в крепостта, но дори и най-опитните воини знаеха, че броят им е недостатъчен.
В сърцето на селото, до големия каменен олтар на Богинята-Майка, стоеше жрецът Тарсис. Лицето му бе набраздено от годините, но очите му бяха ясни като пламък в мрака.
Той вдигна ръце към небето и прошепна древни слова.
Тогава тя дойде.
Огнената вестителка.
Висока жена с коси като лумнали пламъци, с очи, дълбоки като жарава. Тя вървеше боса по горящите въглени, а всяка нейна крачка сякаш запалваше самата земя. Гласът ѝ бе като напев на вятъра в горите:
– Само онзи, който не познава страха, ще спаси земята си.
Тракийските воини впериха поглед в нея. Тарсис кимна – бе разчел знака.
Нямаше нужда от повече думи.
В онази нощ те не се сражаваха с мечове. Вместо това, облечени само в ритуалните си плащове, покрити със свещени символи, те излязоха срещу врага… боси, стъпвайки по жаравата, която жреците разпиляха пред портите на селото.
И врагът… се поколеба.
Тези хора не бяха обикновени смъртни. Те вървяха по огън, без да горят.
Страхът се просмука в сърцата на нашествениците и в мрака на нощта, преди първите слънчеви лъчи да целунат земята, те избягаха.
И така, пламъкът на нестинарите остана завинаги в кръвта на хората от тези земи.
🔥🔥🔥
Настояще…
Драгомир направи още една крачка в жаравата. Тялото му потръпна, но не от болка, а от прилив на енергия.
Той виждаше всичко.
Жрицата с огнените коси. Войните, вървящи боси по жаравата. Ужасът в очите на враговете.
Наследството на предците бе тук, в него.
Внезапно тъпаните утихнаха.
Тълпата също замръзна.
Драгомир стоеше насред жаравата, а лицето му бе озарено от златистата светлина.
-Той е избраният – прошепна някой.
Старицата Елица пристъпи напред, а очите ѝ просветнаха в мрака.
– Добре дошъл, нестинарю.
🔥🔥🔥
*********************************************************************************
Драгомир стоеше сред жаравата, усещайки топлината под нозете си. Но в душата му нямаше страх – само спокойствие. Огънят вече не беше враг, а жив дъх, древен и могъщ, който го обгръщаше като воал на едни забравени времена.
Тълпата гледаше в захлас. Старите нестинари знаеха – не всеки можеше да приеме жаравата в сърцето си. Не беше въпрос на сила или смелост. Беше нещо друго, нещо, което нямаше име.
Драгомир се огледа. Очите на старицата Елица го пронизваха с мъдрост, натрупана през поколенията. До нея, стиснал здраво иконата на Свети Константин, стоеше старият свещеник, който също бе част от ритуала.
Драгомир разбра.
Това не беше просто изпитание.
Това беше завет.
🔥🔥🔥
Странджа, преди много векове…
Селото празнуваше. Победата над нашествениците бе нещо повече от триумф – тя бе знак, че огненият дух на народа е непобедим.
Но Тарсис, жрецът, не празнуваше. Той знаеше, че силата на жаравата не бива да остане скрита.
– Народ, който забравя пътя си, е народ обречен,“ промълви той пред своя ученик, младия Севт.
– Какво имаш предвид, учителю?
– Днес ние стъпихме в огъня и той ни прие. Но утре? След сто години? Как ще помнят нашите деца? Ще се осмелят ли да повярват, че пламъкът не изгаря онзи, който го носи в сърцето си?
Севт мълчеше.
– Трябва да оставим знак, ритуал – нещо, което да пренесе нашата истина през вековете. И този ритуал ще бъде танцът на жаравата. Всеки, който влезе в нея с чиста душа, ще бъде част от огнения народ.
И така, започна нестинарството.
🔥🔥🔥
Настояще…
Елица пристъпи към Драгомир, докато той бавно излизаше от жаравата. Очите ѝ бяха изпълнени с гордост.
– Разбираш ли сега, момче? Не ти избираш огъня. Той те избира.
Драгомир кимна.
– И какво следва? – попита той.
Елица се усмихна.
– Сега следваш пътя на нестинаря.
🔥🔥🔥
*********************************************************************************
Пламъците догаряха, оставяйки само алената жарава, която проблясваше в нощта като звезден път. Драгомир стоеше в центъра на кръга, усещайки топлината под стъпалата си, но не изпитваше страх. Вече не. Огънят беше част от него.
Селяните, събрани около нестинарската площадка, мълчаха в очакване. Въздухът беше наситен с тайнствено напрежение, сякаш времето бе спряло, сякаш самите древни духове на Странджа наблюдаваха как младият мъж прави първите си стъпки като истински нестинар.
🔥🔥🔥
Миналото…
Години наред нестинарите от малкото тракийско село били пазители на тайното знание. Те предавали ритуала от поколение на поколение, но малцина били избирани да вървят по пътя на огъня.
Севт, който някога бе чул думите на стария жрец Тарсис, бе посветил живота си на тази традиция. Вечер край огнището разказваше на младите за силата на жаравата.
– Не е силата на краката, която те държи над въглените, а силата на духа – казваше той.
– Как така, учителю? – питаха младите.
– Виждали ли сте как птиците се реят в небето, без да паднат? Така е и с нестинаря. Когато повярваш, когато стъпиш с чисто сърце, огънят няма да те изгори. Ще ти даде криле.
И така минавали годините.
Докато един ден, чужди воини не пристигнали в земите им. Те не разбирали традициите, не уважавали духовете на Странджа. Нарекли нестинарите измамници и забранили техния ритуал.
Но огънят не можеше да бъде загасен.
Севт събрал най-верните си ученици и прошепнал: – Ние ще се скрием в планината. Ще пазим жаравата жива. И един ден, когато дойде времето, тя отново ще освети нощта.
И така се случило.
Години по-късно, когато поробителите били прогонени, нестинарите се върнали. И тази нощ, в самото сърце на Странджа, първият нестинар отново стъпил върху жаравата.
🔥🔥🔥
Настоящето…
Драгомир вдигна поглед към Елица. Очите ѝ проблясваха в светлината на въглените, но в тях нямаше страх – само доверие.
– Ти знаеш истината, момче – каза тя. – Нестинарството не е просто танц. То е завет.
Драгомир усети как в сърцето му се надига нещо древно, нещо, което не можеше да опише с думи. Спомни си историите на баща си, на дядо си, спомни си усещането за огъня, който не изгаря, а пречиства.
Без да мисли повече, направи крачка напред.
И още една.
Тълпата затаи дъх, а жаравата сякаш затрептя под него. Но не го нарани. Вместо болка, той усети сила.
Сякаш древните нестинари вървяха редом с него.
🔥🔥🔥
Когато всичко приключи и последният въглен угасна, Драгомир застана пред Елица.
– Сега разбирам – прошепна той.
Старата жена се усмихна.
– Тогава помни, момче. Заветът не е само в огъня. Той е в хората, които идват след теб.
Драгомир кимна.
Той знаеше – огненият народ никога няма да изчезне. Докато има кой да помни, докато има кой да вярва, жаравата винаги ще гори.
🔥🔥🔥
*********************************************************************************
Препоръчваме Ви една изключително интересна книга:
ЗЛАТНА БЪЛГАРИЯ
ЦЕНА: 20.00 лв
Отзиви
„Дали харесах книгата? Определено. Дали я препоръчвам? С две ръце.„
Иван Андонов
„Не очаквах, че книгата ще ме впечатли толкова. Стила на писане много ми хареса. Друго, което ми хареса е че постоянно бях на нокти, ами какво следва сега ?„
ПРЕСЛАВА КОСТАДИНОВА
Тази книга ще ви пренесе в едно отминало и мистериозно време. Книгата съдържа 3 различни легенди, които ще прочетете на един дъх. Потопете се в света на:
Легендата за Конника и Фиалата
Легендата за Майстора на Златния Кантарос
Легендата за Мистичния Ритон
ДОБРИТЕ КНИГИ 
Вашият коментар