ДОБРИТЕ КНИГИ

Старият воденичар дядо Влайчо беше човек с тежка ръка, гърлен смях и остър език. Цял живот бе въртял воденицата в края на селото, където реката се стичаше с такава сила, че мелеше брашно за половината околия. Нито един кът на воденицата не бе останал непознат за него – знаеше точно кога камъните са се затъпили, кога водата е прекалено буйна и дори кога някоя мишка се е прокраднала в житото.

Но най-голямото предизвикателство в живота му не бе нито реката, нито тежката работа, ами новата му снаха – Пена.

Пена бе от съседното село – висока, снажна девойка с бузи като червени ябълки и коса, дълга и черна като гарваново крило. Хубава беше, ама с такава несръчност, че самият Господ да се зачуди как не е счупила небесните порти, докато е идвала на тоя свят.

Синът на дядо Влайчо – младият Стоян, беше луд по нея. – Голяма хубавица, тате! Ръцете ѝ може да не са сръчни, ама сърцето ѝ е златно!“ – убеждаваше той стария воденичар.

– Сърце златно, ама ако обърка маята с пясък, хлябът няма да стане, Стояне! – отвръщаше дядо Влайчо, клатейки глава.

И както можеше да се очаква, още в първите дни от пристигането си в къщата, Пена показа на всички колко златни са ръцете ѝ.

На първата сутрин, вместо да сложи щипка сол в тестото, тя изсипа цяла чаша. Хлябът стана толкова солен, че дори магарето на воденичаря се разкашля, когато му дадоха залък.

На втория ден отиде да мете двора, но вместо метлата грабна сноп сурови клонки, които така и не свършиха никаква работа. – Ама то, дядо Влайчо, и тъй пак чисти! – оправда се тя, докато дядото я гледаше като човек, който току-що е видял петел да носи яйца.

Но истинската ѝ слава дойде, когато Стоян реши да я изпрати във воденицата да помогне на баща му.

– Само гледай и прави каквото ти каже тате! – заръча ѝ той, преди да я изпрати към реката.

Пена кимна уверено и с вирната глава тръгна към воденицата, а дядо Влайчо вече усещаше, че денят му няма да мине спокойно…

😄😄😄

*********************************************************************************

Старият воденичар дядо Влайчо стоеше пред воденицата, подпрял се на голямата си тояга, и гледаше как Пена пристъпва плахо към него. Още отдалеч се виждаше, че младата снаха е изпълнена с желание да помогне, но дядото добре знаеше, че ентусиазмът ѝ е по-голям от способностите ѝ.

– Слушай сега, Пено – започна той с дълбок, сериозен глас. – Воденицата не е шега работа! Виждаш ли тия камъни тук? Ако не внимаваш, могат да ти смелят не само житото, ами и главата!

Пена преглътна шумно и кимна.

– Разбрано, дядо Влайчо! Аз ще слушам и ще гледам внимателно.

– Дано – въздъхна той и я поведе към вътрешността на воденицата.

Първата задача на Пена беше уж проста – да донесе няколко чувала с жито и да ги изсипе в голямата фуния, откъдето житото се спускаше към воденичния камък. Стоян предварително ѝ беше обяснил, че трябва да внимава и да сипва житото равномерно, за да не запуши механизма.

Но Пена, както винаги, имаше собствен начин на работа.

С наперен вид грабна първия чувал, но той се оказа по-тежък, отколкото очакваше. Заваля се назад, направи няколко крачки встрани и – бум! – цопна право в купчината с прясно смляното брашно. От главата до петите стана бяла като прясно изпечена пита.

Дядо Влайчо изпъшка.

– Пено, що приличаш на гювече, дето току-що са го извадили от пещта?!

– Ама аз… аз само малко се подхлъзнах! – оправда се тя, плюейки брашно.

– Малко, ама като гледам, ако те сложа до комина, ще те помислят за бъдник!

Клатейки глава, дядото ѝ помогна да се изтупа и я насочи отново към работата.

След като Пена се поизчисти, реши да се реваншира и да покаже, че може да бъде добра помощничка.

– Дядо Влайчо, да ти разтоваря чувалите с брашно в склада?

– Добре, ама внимавай! – предупреди я той.

Тя се запретна, хвана един чувал и го повлече с всичка сила. Ама той, като напук, се закачи за една дървена греда в склада. Пена дръпна по-силно и…

Прас!

Чувалът се скъса, брашното се разлетя като гъста мъгла, а отгоре му се свлече цяла камара други чували.

Воденицата се изпълни с бял прах, а от вътре се чу задавено кихане. Когато димът се разсея, Пена стоеше насред склада, зарината до кръста в брашно, а лицето ѝ беше точно като на бял дявол.

Дядо Влайчо, който вече държеше ръце на кръста, ѝ се ухили широко.

– Пено, дете, ако те пратя така на селския сбор, ще си помислят, че си духът на воденицата!

Но най-голямата беля на деня предстоеше.

Докато дядото се мъчеше да спаси последните запазени чували, Пена реши да измие дървеното корито, където водата се вливаше към воденичното колело.

– Дядо Влайчо, аз ще изтъркам коритото! – извика тя и хвана една кофа с вода.

– Гледай само да не се подхлъзнеш! – предупреди я той, но вече знаеше, че е напразно.

И наистина…

Докато търкаше с всичка сила, изведнъж кракът ѝ се хлъзна по мокрия дървен праг и – пляс! – Пена падна право във водата, която се стичаше към воденичното колело.

А колелото, нали беше голямо и тежко, я засмука като гладен сом.

– Олеле, дядо Влайчо! – разнесе се викът ѝ, докато въртящата се вода я носеше като заблудена риба.

Старият воденичар се спусна с такава бързина, каквато никой не бе виждал преди. Грабна една дълга гега и успя да я издърпа точно преди да се хлъзне под воденичното колело.

Когато най-накрая Пена се изправи, мокра до кости и покрита с водорасли, Стоян се появи на вратата на воденицата.

– Пено, как върви работата?

Пена, с треперещи устни и все още стискайки водораслите в ръката си, отвърна:

– Ами… малко ми се зави свят, ама… иначе… добре върви!

Дядо Влайчо се засмя с цяло гърло.

– Добре върви, казваш? Малее, момиче, ако така продължаваш, след две седмици и реката ще тръгне на обратно!

Всички се разсмяха, а Пена, макар и засрамена, си каза наум, че утре на всяка цена ще се справи по-добре.

😄😄😄

---

*********************************************************************************

След вчерашните премеждия, Пена беше твърдо решена днес на всяка цена да се справи по-добре. Слънцето едва беше надникнало над планинските хребети, когато тя вече крачеше към воденицата с нова доза ентусиазъм и една чиста престилка (защото старата още съхнеше след вчерашната водна баня).

Дядо Влайчо я изгледа подозрително, докато мачкаше тютюн в шепата си.

– Пено, ти пак ли си дошла с мерак за работа?

– Разбира се, дядо Влайчо! – отвърна тя бодро. – Днес ще бъда най-добрата воденичарска снаха!

Дядото само поклати глава.

– Дано, момиче, че ако така продължаваш, ще трябва да напиша книга: „Как да оцелееш с невеста в мелницата“.

Първата задача на деня беше сравнително безопасна – Пена трябваше да пресее брашното и да го приготви за раздаване на селяните, които идваха да вземат своите чували. Това поне ѝ се стори лесно.

Сложи голямото дървено сито върху бъчвата, загреба с шепи пухкавото брашно и започна да го пресява. Скоро облак от бял прах изпълни въздуха и тя кихна така силно, че почти падна назад.

Но това беше само началото.

Докато трескаво размахваше ръце, опитвайки се да разкара брашнената мъгла, случайно бутна торба с брашно, която беше оставена на ръба на рафта.

– Туп! – Чувалът падна с такава сила, че от него изхвръкна облак брашно, който покри не само нея, но и целия склад.

Дядо Влайчо, който тъкмо беше на път да влезе вътре, спря на прага, огледа брашненото бедствие и въздъхна тежко.

– Пено, момиче… знаеш ли какво? Ако някога вали сняг, няма да те търся. Ти сама можеш да покриеш половин село с брашно!

Пена се засмя виновно и започна да се изтупва, но точно тогава влезе един клиент – старият козар бай Ненко. Той спря, зяпна я от глава до пети и поклати глава.

– Дядо Влайчо, ти да не си взел воденичен дух на работа?

– Не е дух, бай Ненко – отвърна дядото с усмивка. – Това е моята нова млада снаха… Или по-скоро снежна преспа.

След като изчисти бъркотията (поне донякъде), Пена реши да впечатли дядо Влайчо по друг начин – като му изпече хляб.

– Дядо Влайчо, нека да направя хляб за всички ни!

Той се ококори.

– Пено, ти можеш ли?

– Е, все нещо ще излезе! – отвърна тя, без да подозира колко права ще се окаже.

Тестото беше голяма работа – то или се лепеше, или бягаше от ръцете ѝ. Тя хвърли шепа брашно отгоре и започна да го меси, но толкова силно го натискаше, че малко по малко цялото ѝ лице се покри с бяло покритие.

Дядо Влайчо, който надничаше от ъгъла, само се подсмихна.

Но най-голямото нещастие дойде, когато Пена реши да сложи хляба да се пече.

– Дядо Влайчо, кога ще е готов?

– След половин час, ама трябва да го наглеждаш!

Обаче Пена се разсея, защото козата на бай Ненко влезе в мелницата и започна да ближе останалото брашно от земята.

– Ай, махай се оттук! – размаха тя ръце и изхвърча да гони рогатата пакостница.

Но докато се занимаваше с козата, хлябът…

Той бухна. И то как!

След 40 минути, когато Пена отиде за хляба, от вътре се изтръгна нещо… огромно. Огромен, напукан, препечен хляб, който беше толкова раздухан, че се беше залепил по стените на фурната.

Дядо Влайчо надникна вътре и се прекръсти.

– Пено, ти направи… бухнал крепостен зид!

– Малко… малко е по-голям от очакваното – заекна тя.

– Малко?! – засмя се дядото. – С тоя хляб можеш да строиш къщи!

Всички, включително бай Ненко, Стоян и половината село, се събраха да видят „чудото“.

Бай Ненко докосна хляба и поклати глава.

– Е, Пено, ако не друго, поне ще държи сити всички чак до Коледа!

След дълга борба (и помощ от двама мъже с брадви), хлябът беше изваден. Беше твърд като камък, но вкусът му – изненадващо добър!

Дядо Влайчо седна до Пена, подпря тоягата си на коляното и я погледна с лукава усмивка.

– Пено, момиче, ако има нещо, което разбрах, е, че имаш талант… ама такъв, дето малко хора притежават.

– Какъв? – попита тя с надежда.

– Ти не просто правиш хляб и пресяваш брашно. Ти превръщаш всяка работа в приключение!

Всички се засмяха, а Пена, макар и покрита с брашно и леко зачервена от топлината на печката, се усмихна широко.

– Значи все пак ще стана добра снаха?

– О, със сигурност! – намигна ѝ дядото. – Само трябва да сме сигурни, че воденицата ще издържи дотогава!

😄😄😄

*********************************************************************************

След всичките премеждия в мелницата, цялото село вече познаваше Пена – ако не по име, то поне по следите от брашно, които оставяше след себе си. Но въпреки всички бели, които направи, тя не се отказа. Напротив! Беше решена да докаже на всички, че може да бъде истинска воденичарска снаха.

И ето че настъпи онзи ден, в който съдбата ѝ даде шанс… но и още едно голямо изпитание!

През нощта над селото се изля пороен дъжд. Реката, която въртеше воденичното колело, се надигна и потекоха бурни води.

– Ще има проблем – мрачно рече дядо Влайчо, докато гледаше придошлата река.

– Ама какъв проблем? – попита Пена.

– Колелото на воденицата… Ако водата стане твърде буйна, ще се запуши или, не дай си Боже, ще се счупи!

Двамата тичешком слязоха до реката. Водата вече се пенеше опасно около основите на мелницата. И тогава стана белята – голямо дърво, което дъждовете бяха изкоренили, се понесе по течението и се заби право във воденичното колело!

– Олеле, дядо Влайчо! Колелото спря!

– Знам, момиче, знам! – изстена старецът и се хвана за главата. – Ако не го оправим, ще останем без брашно за седмици!

Селяните бяха вече на крак, но никой не знаеше какво да направи. Дървото беше голямо, тежко и заплетено в механизмите на колелото.

Пена не мисли дълго.

– Дядо Влайчо, стой тука, аз ще се кача и ще го махна!

– Недей, момиче, ще паднеш във водата!

Но тя вече се беше покатерила по една от подпорите на воденицата.

Краката ѝ се хлъзгаха по мокрите дъски, а ръцете ѝ трепереха, но тя не се отказа. Промуши се между гредите и с всички сили започна да дърпа клони и коренища.

Цялото село гледаше в захлас.

– Пенооо, внимавай! – викаше Стоян от брега.

Но Пена не слушаше. Тя дърпаше, буташе, ръчкаше с една дълга тояга, докато…

Шляп!

Изведнъж дървото се отскубна, а Пена, изгубила равновесие, цопна в реката!

Целият народ ахна.

– Хванете я! – изрева бай Ненко.

Стоян беше по-бърз от всички – още преди някой да реагира, той скочи в реката след жена си.

Реката ги повлече за момент, но той успя да я хване, а селяните бързо подадоха въжета и клони, за да ги измъкнат.

Щом излязоха на брега, мокри, треперещи, но невредими, дядо Влайчо дойде при тях, заклати глава и каза:

– Пено… или си най-храброто момиче, което познавам, или най-безразсъдното!

– Малко от двете – подсмръкна тя и се усмихна.

Но щом влязоха обратно в мелницата, стана чудо – воденичното колело започна да се върти!

– Работи! – извикаха хората. – Пена оправи мелницата!

Дядо Влайчо се засмя и тупна снаха си по мокрото рамо.

– Е, Пено, признавам си – ти си истинска воденичарска снаха!

Стоян я прегърна, а селяните вдигнаха весела глъчка.

Същата вечер на площада в селото се направи голямо угощение в чест на Пена. Пекоха хляб, но този път тя не остави нищо да загори.

Когато всички насядаха около огъня, дядо Влайчо я изгледа хитро.

– Пено, момиче, ти имаш дарба… ама друг път внимавай да не се налага да те вадим от реката, а?

– Обещавам! – засмя се тя.

И оттогава, щом някой в селото се оплакваше, че има непохватна снаха, старите хора само се усмихваха и казваха:

– Е, поне не е като Пена!

Но и няма толкова добро сърце! 😊

---

*********************************************************************************

Препоръчваме Ви една изключително интересна книга:

ЗЛАТНА БЪЛГАРИЯ

ЦЕНА: 20.00 лв

Тази книга ще ви пренесе в едно отминало и мистериозно време. Книгата съдържа 3 различни легенди, които ще прочетете на един дъх. Потопете се в света на:

Легендата за Конника и Фиалата

Легендата за Майстора на Златния Кантарос

Легендата за Мистичния Ритон