ДОБРИТЕ КНИГИ

Селото беше закътано сред зелени хълмове, където есенният вятър люлееше пожълтелите листа, а пътеките се виеха между стари къщи с керемидени покриви. В най-крайната къща, близо до вековния дъб, живееше дядо Стоян.

Навремето беше най-силният мъж в селото – с рало можеше да прекопае цяла нива за един ден, с голи ръце бе вадил огромни камъни от земята, а в сърцето си носеше повече топлина, отколкото и най-пламтящото огнище.

Стоян имаше трима сина – Георги, Никола и Димитър. Но отдавна беше останал без жена, която почина при раждането на Димитър. Той отгледа трите си деца с труд и честност, научи ги да бъдат почтени, да ценят хляба и да не забравят кой им е дал живот. Когато вечерта се спускаше над селото, той ги събираше до огнището и разказваше истории – за хайдути, за славни български царе, за времена, когато думата на мъжа значела повече от златото.

Годините минаваха, а синовете му пораснаха. Георги беше най-големият – умен и предприемчив, мечтаеше за търговия и градски живот. Никола беше средният – най-силният от тримата, но и най-мълчаливият. Иван, най-малкият, беше най-буден, но сърцето му бе неспокойно – не искаше да се труди на нивата, не искаше да живее живот като на баща си.

Един по един синовете напуснаха бащиния дом. Георги се ожени за дъщерята на богат търговец и се премести в града. Никола остана в селото, но се отдели – изгради собствена къща, започна да работи сам, като че ли искаше да се докаже, че може да се оправя без баща си. А Димитър, най-малкият, просто изчезна – тръгна уж да учи за послушник, уж за по-добър живот, и от него не се чу повече.

Стоян остана сам. В началото не го забелязваше – ръцете му бяха заети, земята все още чакаше да бъде обработена, къщата да се поддържа, животните да се наглеждат. Но с всяка изминала зима краката му ставаха по-немощни, ръцете му губеха силата си, а къщата, някога пълна със смях и глъчка, стана мрачна и тиха.

Една вечер, когато снегът посипваше селото като бяла пелена, Стоян запали огнището и за първи път се почувства истински стар. Осъзна, че въпреки че бе дал целия си живот за синовете си, сега нямаше кой да му подаде чаша с вода.

Очите му се наляха със сълзи, но той не заплака. Само стискаше грубите си, изранени длани и се питаше – къде сбърка?

*********************************************************************************

Зимата беше дълга и студена, а старият Стоян вече трудно се справяше сам. Навремето не му трябваше никой – можеше сам да сече дърва, сам да вади вода от кладенеца, сам да меси хляб. Но сега коленете го боляха, ръцете му трепереха, а снегът, натрупан пред вратата, му се струваше като висока планина, която никога нямаше да може да прекоси.

Една сутрин, след като цяла нощ бе кашлял и не бе мигнал, Стоян реши, че повече не може така. Беше дал всичко на синовете си – беше време и те да направят нещо за него. Облече дебелия си кожух, взе овчата си гега и бавно, с пресекливи крачки, тръгна към къщата на Никола – единственият от тримата, който все още беше в селото.

Когато стигна, спря пред портата, пое си дълбоко въздух и почука.

Отвътре се чу женски глас. – Кой е?

– Аз съм, Стоян.

Последва кратко мълчание, след което вратата се открехна и пред него застана снахата му, Цвета. Беше стиснала устни, а погледът ѝ не бе нито топъл, нито приветлив.

– Какво има, дядо Стояне? – попита тя, без да го покани вътре.

– Дойдох при Никола. Работата ми натежа, краката ми отслабнаха… Трудно ми е вече. Мислех, ако може… Ако може при вас да постоя. Малко помощ…

Цвета сбърчи нос. – Никола го няма, отишъл е в града за стока. Не знам кога ще се върне. И честно да ти кажа, дядо Стояне, тук и без това ни е трудно. Децата растат, хлябът не стига. Идвай си, когато си поискаш, ама за живеене… Трудна работа.

Стоян усети как нещо тежко се настанява в гърдите му. Беше очаквал поне малко разбиране, но думите ѝ го удариха като камшик. Само кимна бавно, обърна се и тръгна обратно по пътеката.

Но нямаше да се откаже толкова лесно. Трябваше да опита и при Георги.

На другия ден отново взе гегата си и този път пое по дългия път към града. Стъпка по стъпка, с часове вървя, докато най-накрая стигна пред голямата каменна къща, където живееше най-големият му син.

Когато влезе в двора, Георги се появи на прага – облечен добре, с тежко кожено палто, с вид на човек, който отдавна не се е трудил с ръцете си.

– Тате! Какво правиш тук?

Стоян усети малка надежда в топлия му тон.

– Стар станах, Георге. Не мога сам вече… Помислих, може ли да ме прибереш при вас?

Георги прехапа устните си и огледа двора, сякаш търсеше някого, който да му подскаже какво да отговори.

– Тате… Виж сега. Работата ми е много. Търговията не е лесна. Жена ми има гости често, идват важни хора. Трудно ще е… Как ще се разбереш с нея? Ти селски живот си живял, тук всичко е различно. Да ти изпратя ли пари? Да наема някой да ти помага?

Стоян поклати глава. – Не ми трябват пари, Георге. Трябват ми хора. Семейството ми.

Георги замълча. После сложи ръка на рамото на баща си.

– Помисли, тате. Не си ли по-добре в своето си? Там ти е домът. Ще ти пращам брашно, ще ти пращам дърва… Но тук… Тук няма да се чувстваш добре.

Стоян свали ръката му от рамото си. Тежко му беше.

– Разбрах, Георге. Разбрах.

И този път пое обратно по пътя.

Когато стигна до старата си къща, погледна дълго вратата. Не влезе веднага. Вместо това се обърна към планината.

Сърцето му беше натежало като камък.

Беше се надявал, че ще намери място при синовете си. Но сега разбираше – място за него вече нямаше.

---

*********************************************************************************

След дългия и мъчителен път обратно към дома си, Стоян се почувства по-изтощен, отколкото някога се бе чувствал. Сърцето му не можеше да приеме онова, което умът вече знаеше – децата му не го искаха. Не че го ненавиждаха, не че му желаеха злото… Просто животът им беше станал друг. Нямаше място за него в този нов свят.

С настъпването на зимата, снегът започна да покрива двора и къщата като бяла пелена. Дървата намаляваха, храната също. Старата му кошара бе празна – някога там се разхождаха кокошки, кози, даже и едно магаре имаше, но всичко беше отдавна продадено или измряло.

Вечерите бяха самотни. Стоян седеше до огнището и гледаше как огънят гасне. Сърцето му беше пълно със спомени – за младостта му, за времето, когато децата му бяха малки, когато го гледаха с обожание и тичаха да се гушнат в него.

Но сега не остана никой.

Една нощ бурята се разрази силно. Вятърът виеше из комина, снегът влизаше през цепнатините на старата врата. Стоян легна, завит с кожуха си, но студът се впиваше чак в костите му.

На сутринта едва успя да стане. Краката му сякаш не го държаха. Нямаше хляб. Нямаше и вода – ведрото му беше замръзнало.

Съзнаваше, че няма да издържи дълго.

Тогава си спомни за третия си син – Димитър. Най-малкият. Този, когото бе изпратил да учи в манастир. С години не бе чувал нищо за него. Говореше се, че станал свещеник в едно отдалечено село в планината.

Стоян не беше човек, който да се предава лесно. Ако не бе намерил подслон при другите си синове, щеше да опита още веднъж.

На другия ден, макар и слаб, макар и едва крепящ се на краката си, старецът тръгна.

---

Пътят беше дълъг и труден. Снегът стигаше до коленете му, а студеният вятър удряше в лицето му като остри ножове. Вървеше цял ден, спирайки да почине само когато усетеше, че не може повече.

По залез слънце видя селото, за което бе чул. Малко, сгушено между планинските склонове, със сиви къщи и покриви, затрупани със сняг. В средата се издигаше църквата – малка, но с топла светлина, струяща през прозорците ѝ.

Стоян събра последните си сили и тръгна към нея.

Когато стигна до вратата, почука с трепереща ръка.

Отвътре се чуха стъпки. Вратата се отвори и на прага застана мъж, облечен в черно расо. Лицето му бе различно от онова, което Стоян помнеше, но очите… Очите си бяха същите.

– Димитре… – прошепна старецът.

Свещеникът застина, после очите му се разшириха.

– Татко?!

Стоян усети как краката му отказват. Последното, което видя, беше как синът му се хвърли да го хване, преди тъмнината да го погълне.

*********************************************************************************

Когато Стоян се събуди, усещаше тежест в гърдите си, но топлината около него бе непозната и утешителна. Очите му бавно се отвориха и видя дървен таван над себе си. Отстрани пукаше огън в камината, а въздухът бе пропит с мирис на билков чай.

– Тате… – долетя тих глас.

Стоян извърна глава и видя Димитър, седнал до него. В ръцете си държеше малка глинена купа с гореща отвара. Лицето му бе загрижено, но и топло.

– Къде съм? – прошепна старецът.

– В моя дом. Вече си в безопасност.

Стоян кимна бавно. Очите му пробягаха из стаята – скромна, но уютна. Имаше нар до стената, дървена маса с два стола и икона на Богородица над огнището.

– Колко време спах?

– Два дни. Намерих те премръзнал на прага. Добре че те чух да чукаш, иначе…

Стоян затвори очи. Нима бе стигнал до ръба на живота си?

---

На следващия ден, макар и слаб, успя да стане. Димитър настоя да не се натоварва, но Стоян не бе човек, който да лежи бездейно.

– Синко, кажи ми… защо никога не дойде да ме видиш? Писма не пращаше, вест не даваше… Аз си мислех, че си ме забравил.

Димитър въздъхна и седна до него.

– Не те забравих, тате. Но когато заминах за манастира, се научих да гледам на света по различен начин. Видях как хората се променят, как алчността, завистта и гордостта ги разделят. И когато разбрах, че братята ми се борят за къщата, за нивите, но не и за теб… не исках да съм част от това. Реших, че не мога да се върна.

Стоян наведе глава.

– Така ли съм ви възпитал, Димитре? Да обръщате гръб на баща си?

Свещеникът се усмихна тъжно.

– Не, тате. Ти ни възпита в труд, в честност, но животът ни раздели. Братята ми мислят, че старецът е тежест. Но аз виждам друго – баща, който е дал живота си за децата си. И няма да позволя да останеш сам.

Сълзи пробягаха по старческото лице на Стоян.

– Синко… а аз си мислех, че нямам вече дом.

Димитър се наведе и хвана ръцете му.

– Имаш, тате. Тук. Завинаги.

---

Пролетта донесе нов живот в малкото планинско село. Стоян се възстанови и започна да помага на Димитър в църквата. Макар годините да тежаха, ръцете му не бяха забравили как се работи.

Хората в селото го приеха като свой. Скоро започнаха да го наричат „дядо Стоян“ и да идват за съвети.

Един ден, когато седеше пред църквата и гледаше как слънцето залязва над хълмовете, до него се приближи Димитър.

– Тате, какво си мислиш?

Стоян се усмихна.

– Че животът е странно нещо, синко. Да имаш трима сина и накрая да се окажеш при този, когото си очаквал най-малко.

Димитър кимна.

– Понякога тези, които сме отхвърлили, са тези, които най-много ни обичат.

Стоян се засмя.

– Ха! Мъдри думи, ама не съм сигурен, че на млади години бих ги разбрал.

Двамата се засмяха. И докато гледаха залеза, старият баща разбра, че домът не е просто покрив над главата, а място, където сърцето намира покой.

---

*********************************************************************************

Препоръчваме Ви една изключително интересна книга:

ЗЛАТНА БЪЛГАРИЯ

ЦЕНА: 20.00 лв

Тази книга ще ви пренесе в едно отминало и мистериозно време. Книгата съдържа 3 различни легенди, които ще прочетете на един дъх. Потопете се в света на:

Легендата за Конника и Фиалата

Легендата за Майстора на Златния Кантарос

Легендата за Мистичния Ритон