ДОБРИТЕ КНИГИ

Зимният вятър брулеше гърба на дрипавия човек, който крачеше с приведена глава по калния път. Беше късната есен на 1867 година, а студът вече пълзеше по порутените къщурки в края на малкото българско селце. Босите му крака оставяха мокри следи по земята, а единствената му връхна дреха – вехт абичен кожух – едва го пазеше от ветровете. Казваха му просто Стоян Сиромаха.

Стоян бе преживял четиридесет зими, но лицето му беше на човек, който сякаш носеше тежестта на вековете. От малък знаеше какво значи гладът – като най-малък от шест деца, често оставаше последен на софрата, където имаше само кора хляб, изсушена до камък. Баща му, добър, но слаб човек, бе починал рано, а майка му изхаби последните си сили, опитвайки се да ги отгледа. Стоян беше принуден да порасне рано – още на осем години започна да пасе добитък за по шепа брашно, а на петнадесет работеше по чуждите ниви от изгрев до залез.

Сега, двадесет и пет години по-късно, съдбата му не беше по-добра. Нямаше нива, нямаше къща, нямаше жена и челяд. Работеше, където го вземеха, ядеше, когато имаше, спеше, където намереше подслон. Животът му бе една непрекъсната борба – не за богатство, а просто за да изкара още един ден.

Тази вечер, след като бе прекарал деня в цепене на дърва за чорбаджията Иван, Стоян се прибираше към старата плевня, където нощуваше, скрит от зимните ветрове. В джоба си носеше само един къшей хляб и малко сирене, което стопанката на чорбаджията му бе хвърлила с насмешка, подмятайки:

– Яж, сиромахо, яж! Та белким заситиш вечния си глад!

Стоян не ѝ бе отговорил – не защото не можеше, а защото знаеше, че думите няма да променят нищо. Той беше роден сиромах и така щеше да си отиде.

Когато влезе в плевнята, се сви в една купа сено и бавно започна да дъвче хляба си. В този момент вратата се отвори и вътре влезе един мъж – чорбаджийският ратай Димо.

– Стояне, търсят те.

– Кой ме търси? – промърмори той, сдъвквайки последната хапка.

– Свещеникът. Казал, че има работа за тебе.

Стоян изсумтя. Попът бе единственият човек в селото, който се държеше човешки с него. Но каква работа можеше да има за него?

С неохота стана и последва Димо навън, където вятърът веднага го удари в лицето. В двора на църквата го чакаше отец Симеон – възрастен мъж с дълга брада и добри очи.

– Стояне, трябва ми силен човек.

– Силен? Аз ли, дядо попе? Че то от мене само кожа и кости са останали.

– Не думай така, синко. Работата е важна – трябва да пренесем брашното за сирачетата в манастира. Ти ще караш каруцата, аз ще помагам.

Стоян не чакаше повече. Поклони се леко и каза:

– Щом е за сираците, ще помогна, отче. Нека поне те да не лягат гладни като мене.

Така, без да знае, тази нощ щеше да промени живота му завинаги…

*********************************************************************************

Стоян вдигна поглед към стария свещеник. В очите на отец Симеон се четеше умора, но и онази доброта, която само малцина хора притежаваха.

– Тръгваме още сега, Стояне. Пътят до манастира не е лек, а времето не чака.

Старият свещеник тръгна към каруцата, която стоеше до църковната ограда. Върху нея бяха натоварени няколко големи чувала брашно, а до тях – една кожена торба, вероятно с храна за из път. Конят беше слабичък, но кротък, и потръпваше от нощния студ.

Стоян не чакаше второ подканване. Качи се на капрата, взе поводите и с леко плясване по хълбоците на животното подкара каруцата. Отец Симеон се намести до него, завит в дебело наметало.

Пътят към манастира беше дълъг и тежък. Трябваше да минат през горичка, после да пресекат малка река, а след това да се изкачат по един хълм, където бе скрито старото светилище. По тези места рядко стъпваше човек нощем – казваха, че в гората обикалят самодиви, че реката понякога „губи“ хора, а по баира дебнели вълци.

– Страх ли те е, Стояне? – попита отецът, загледан в нощното небе.

– Аз съм беден човек, дядо попе. Сиромасите като мене не ги е страх – защото няма какво да губят.

– Не думай така, синко. Всеки има нещо ценно в сърцето си, дори и да не го знае.

Стоян не отвърна. Просто гледаше пътя и си мислеше за живота си – колко пъти бе гладувал, колко пъти бе лягал на гола земя, колко пъти бе работил до изнемога, само за да получи подигравателен поглед и коричка хляб.

Когато навлязоха в гората, луната хвърляше странни сенки върху пътя. Вятърът стенеше между дърветата, а тишината беше натрапчива. Стоян стисна здраво поводите.

– Тук е мястото, дето хората казват, че нощем самодивите пеят, – промърмори той.

– А ти вярваш ли в такива приказки? – попита отецът.

Стоян се усмихна криво.

– Не вярвам в самодиви, дядо попе, но вярвам, че гората крие страшни неща. Веднъж, като дете, тука изгубихме овца. Намерихме я на другата сутрин – изядена до кост. Вълци бяха, ама пак си беше страшно.

Свещеникът се прекръсти мълчаливо.

Изведнъж конят спря рязко. Изпръхтя и заби копита в земята. Стоян дръпна поводите.

– Какво става, Добринко? Айде, кротко, момче…

Но конят само сумтеше и се дърпаше. В този миг Стоян чу шум – стъпки, движещи се в тъмното. Усети хлад по гърба си.

– Кой е там? – извика.

Тишина. После едно глухо гласче – детско.

– Чичо… помогни ми…

Стоян скочи от каруцата, отец Симеон също се изправи. В сенките до едно дърво стоеше дете – мърляво, с раздърпани дрехи, целите му крачета бяха боси. Очите му бяха пълни със страх.

– Какво правиш тука, момче? Кой си ти?

Детето преглътна.

– Изгубих се… от вчера…

Стоян се обърна към попа.

– Не можем да го оставим тука. Ако не го изядат вълците, ще умре от студ.

Свещеникът кимна.

– Ще го вземем с нас в манастира. Там ще му дадем подслон.

Стоян взе детето на ръце и го сложи в каруцата. Зави го с един от чувалите, за да не измръзне.

Когато потеглиха отново, той усети нещо странно – за първи път от години в гърдите му се появи топлина, различна от тази на огъня или на ракията. Това беше нещо ново… и хубаво.

Той не знаеше, но тази нощ не само детето щеше да намери спасение. И неговият живот щеше да тръгне по нов път.

*********************************************************************************

Каручката бавно напредваше по неравния път, а в далечината вече се виждаха очертанията на стария манастир. Той беше скрит в подножието на хълма, далеч от хорските погледи, с дебели каменни зидове, над които се извисяваше старата камбанария.

Стоян погледна към детето, което бяха приютили. То бе заспало на сламата, завито с дебелия чул. Лицето му беше мръсно, бузите – вдлъбнати от глад, но поне сега дишаше спокойно.

– Сякаш съдбата ни го прати, – промълви отец Симеон, загледан в спящото момче.

– Кой знае какво е преживяло това дете… – отвърна Стоян.

Свещеникът го погледна изпитателно.

– Ти самият знаеш какво е да си сам. Да те отритне светът. Да се бориш за всяка троха.

Стоян не каза нищо, само дръпна поводите, за да насочи каруцата по последната стръмнина.

Когато стигнаха до манастирските порти, отец Симеон се прекръсти и почука силно. След няколко секунди дървените крила се открехнаха и оттам се показа монах с дълга, побеляла брада.

– Добре дошли, братя. Влизайте, нощта е студена.

Манастирският двор бе тих и спокоен, осветен от слабата светлина на няколко фенера. Миришеше на печени кестени и тамян. Стоян помогна на монасите да свалят товара от каруцата, докато отец Симеон носеше детето вътре.

– Това момче… – попита един от монасите. – Отде го доведохте?

– Намерихме го в гората. Беше само, изгубено и премръзнало.

Монахът кимна с разбиране.

– Ще се погрижим за него. Тук няма да страда.

Стоян гледаше всичко това мълчаливо. Цял живот бе виждал само алчност и жестокост, но тук, в манастира, имаше нещо различно – доброта, каквато не бе срещал досега.

След като хапнаха топла чорба и хляб, Стоян се загледа в пламъка на свещите. Беше уморен, но в него се прокрадваше мисъл, която не му даваше покой.

Отец Симеон седна до него.

– Виждам, че нещо те тревожи, Стояне.

– Дядо попе… целият ми живот е минал в борба. Все съм се мъчил, все нещо не ми е достигало. Но тази вечер… тая вечер за първи път усетих, че мога да направя нещо добро.

Отецът го потупа по рамото.

– Човек не се мери по това, което има, а по това, което дава, синко. Може би Бог те е довел тук не случайно.

Стоян се загледа в мъждукащия пламък.

– Ами ако остана тук? Ако помогна на вас, на детето, на манастира?

Отецът се усмихна.

– Винаги има място за още един добър човек.

Стоян не знаеше дали това бе правилното решение, но за първи път в живота си чувстваше, че е на правия път.

*********************************************************************************

Сутрешното слънце пробиваше през манастирските прозорци, а в далечината се чуваше кукуригането на петли. Стоян се събуди на твърдото дървено легло в малката килия, която му бяха предоставили. Беше различно от всичко, което бе познавал досега – нямаше мизерията на сиромашкия му живот, но нямаше и измамния блясък на града, където всеки гледаше само себе си.

Тук, в манастира, цареше ред и смирение. Всички имаха своите задължения и работеха заедно – някои печаха хляб, други копаеха градините, а трети се грижеха за децата, оставени на грижите на братството.

Стоян излезе на двора и видя монасите да приготвят хляб. Едно от тях, младо момче на име Дамян, му се усмихна и му подаде парче топъл, прясно изпечен комат.

– Днес ще помагаш ли в градините, бай Стояне? – попита момчето.

Стоян кимна.

– Ще помагам, ама трябва някой да ми покаже как се прави – досега само с лопата съм махал камъни, не съм садил.

Момчето се засмя и го поведе към манастирските градини, където другите вече работеха.

Стоян бързо се научи как да копае и да засажда лехите със зеленчуци и билки, които монасите отглеждаха. Работата му доставяше странно удоволствие – за първи път в живота си виждаше как трудът му дава плодове, вместо да бъде заграбен от някой по-силен или по-хитър от него.

През следващите седмици той започна да помага не само в градината, но и в дърводелската работилница, където поправяха стари врати и правеха нови скамейки за църквата. С времето монасите му повериха и други задачи – да разнася храна на бедните в околните села и да помага на болните.

А най-важното – той започна да се грижи за осиротялото момче, което бяха намерили в гората.

Момчето все още не говореше много, но вече не се страхуваше както преди. Стоян го нарече Никола – в чест на светеца, покровител на манастира.

Една вечер, докато двамата седяха до кладенеца, детето тихо промълви:

– Чичо Стояне… Ти ще ме оставиш ли?

Стоян усети как нещо се сви в гърдите му. Цял живот беше сам, а сега за първи път някой зависеше от него.

– Не, момче. Аз идвам от място, дето хората нямат нищо… Но тук разбрах, че най-ценното нещо не е златото, а това да имаш някого до себе си. Няма да те оставя.

Очите на детето проблеснаха в слабата светлина на фенера.

– Обещаваш ли?

– Обещавам.

Минаха години, а Стоян остана в манастира. Той вече не беше скитникът, който отчаяно търсеше залък хляб. Беше намерил дом, цел, семейство. Никола порасна и стана силно момче, а после млад мъж, който помагаше в манастирските работи и се грижеше за хората, които идваха за помощ.

Старият сиромах, който цял живот бе страдал, най-накрая бе разбрал истината – богатството не е в парите, а в добрината, която човек оставя след себе си.

Така завърши пътят на Стоян, който някога бе беден и отчаян, но намери смисъла там, където най-малко очакваше – в помощта към другите.

*********************************************************************************

Препоръчваме Ви една изключително интересна книга:

ЗЛАТНА БЪЛГАРИЯ

ЦЕНА: 20.00 лв

Тази книга ще ви пренесе в едно отминало и мистериозно време. Книгата съдържа 3 различни легенди, които ще прочетете на един дъх. Потопете се в света на:

Легендата за Конника и Фиалата

Легендата за Майстора на Златния Кантарос

Легендата за Мистичния Ритон