Слънцето вече се скриваше зад върховете на Балкана, а вятърът лениво разрошваше косите ми, докато седях на старата дървена пейка пред къщата. Гледах как внуците ми ровичкат по телефоните си, вперили поглед в онези светещи екрани, които сякаш ги поглъщаха. Засмях се тихо и поклатих глава – какви други игри можеха да играят вместо това!
– Дядо, какво е толкова смешно? – попита любопитно малката Мария.
– Ах, моето момиче, спомних си как играехме ние, когато бяхме деца… – отвърнах с усмивка.
– Как? Имахте ли телефони?
– О, не! – засмях се още по-силно. – Нашият телефон беше викът на приятелите ни на улицата: „Хайде на игра!“
Детството ми беше различно. Беше истинско.
Израснах в малко село в България през 70-те години на миналия век – време, в което улиците бяха нашето царство, а природата – нашият учител. Нямаше смартфони, таблети или дори много телевизори, но пък имахме целия свят пред себе си.
Лятото започваше с дълги дни, изпълнени с игри – от сутрин до късен здрач. Събирахме се на групи, боси по прашните пътеки, и играехме на „стражари и апаши“, „жмичка“, „тука има – тука нема“ или „народна топка“. Всяка игра си имаше своите правила, но и своя чар. Ако някой се беше скарал с другия, не се блокирахме по някакви виртуални профили – на следващата сутрин всичко беше забравено.
А какви приключения само ни чакаха! Когато бабите ни готвеха обяда, ние крадяхме още топлите филии с мас и червен пипер и хуквахме към реката. Там хвърляхме камъни във водата, ловяхме жаби и се учехме да плуваме, макар че родителите ни бяха забранили да се доближаваме до реката.
Но най-голямото вълнение идваше, когато дядо ни водеше в гората за дърва. Качвахме се на каруцата и, люлеейки се сред мириса на смола и прясно окосена трева, си представяхме, че сме смели разбойници или скрити войводи, тръгнали на битка срещу турците.
Животът беше простичък, но богат.
– И не ви беше скучно без интернет? – попита ме малкият Георги с широко отворени очи.
– Скучно? – повторих изненадан. – Деца, ние нямахме време да скучаем!
Те се спогледаха, сякаш не разбираха как е възможно това.
– А какво правехте зимата? – настоя Мария.
– А, зимата… Ето това беше приказка!
Спогледах се с баба им, която също се беше заслушала, и се подготвих да им разкажа за снежните ни игри, за пукота на огъня в печката и за онези зимни вечери, когато цялото семейство се събираше край лампата и разказваше приказки.
Те не знаеха, но ги чакаше още цяла вечер вълшебни спомени.
*********************************************************************************
Зимата беше истинска. Не като сега – няколко дни сняг, после дъжд и кал. Тогава зимите бяха снежни, тежки, а студът прорязваше въздуха като нож. Но за нас, децата, това беше магия – време за шейни, пързалки и топли вечери край огнището.
Спомням си как в първите дни на декември започвахме да чакаме първия сняг с нетърпение. Когато най-накрая небето натежаваше от облаци и снежинките заплитаха танца си в мрака, излизахме навън, за да усетим как студените кристалчета падат по лицата ни. Дворът се покриваше с пухкаво бяло одеяло, а ние се втурвахме с викове да правим снежни човеци.
Татко винаги изваждаше дървената ни шейна от сайванта. Тя беше стара, излъскана от години употреба, но за нас беше най-хубавото превозно средство на света. Качвахме се на нея и летяхме надолу по хълмовете край селото, понякога дори падайки в някоя пряспа. Смехът ни се разнасяше из цялата долина.
Но най-ценни бяха зимните вечери, когато снегът затрупваше пътя и всички си стояхме вкъщи.
– Дядо, какво правехте, когато ви беше студено? – попита малкият Георги, докато си държеше телефона в скута, сякаш се страхуваше да не се раздели с него.
– Ами, не стояхме с телефоните в ръка – засмях се. – Събирахме се около печката, която пукаше и разнасяше аромата на печени кестени. Баба винаги приготвяше нещо топло – качамак, печена тиква или топло мляко с мед.
В такива вечери се разказваха истории. Дядо ми беше велик разказвач – той знаеше приказки за юнаци, за змейове, за самодиви, за стари хайдути, които кръстосвали Балкана. Говореше бавно, с дълбок глас, а ние, децата, седяхме в кръг около него, заслушани в думите му, докато сенките от огъня играеха по стените.
Но най-много ми харесваха уроците, които ни даваше, без дори да разбираме, че са уроци.
Една такава вечер той каза:
– Деца, човек може да няма много пари, но ако има чест и добро сърце, винаги ще бъде богат.
Аз го попитах тогава:
– Но, дядо, как честта може да напълни стомаха?
Той се засмя и ме потупа по главата.
– Когато един човек е честен и работлив, хората го уважават, помагат му, когато е трудно. А ако някой е лъжец и мързеливец, дори и да има пари, пак ще остане сам.
Тези думи тогава не ги разбирах напълно, но с времето разбрах, че са верни.
– А сега? – попита Мария. – Сега хората уважават ли честните и добрите?
Въпросът ѝ ме накара да се замисля. Днешният свят беше различен. Но и днес добрината не беше изчезнала.
– Зависи от човека, моето момиче – отвърнах. – Винаги ще има хора, които гледат само печалбата, но винаги ще има и такива, които знаят, че най-ценното нещо в живота не са парите, а семейството и приятелите.
Те пак се спогледаха. Явно тази идея им беше чужда.
Но имаше още много истории, които можех да им разкажа. За трудните дни, но и за радостите. За приятелствата, които не се измерваха в „харесвания“ и „сърчица“, а в споделен хляб и рамо, на което можеш да се опреш.
И точно това щях да им разкажа в следващата част на вечерта.
*********************************************************************************
Лятото беше времето на истинската свобода. Не тази свобода, която днес разбират децата – да имат телефон в ръка и да могат да гледат каквото си поискат, без да ги закача никой. А свободата да тичаш бос по тревата, да се скриеш в най-гъстите храсталаци, без някой да те следи с GPS, да се прибереш мръсен, прашен, одраскан, но със сърце, пълно с приключения.
– Дядо, какви игри играехте навремето? – попита малкият Георги, докато несъзнателно плъзгаше пръст по екрана на телефона си.
– О, я го остави тоя телефон! – махнах с ръка и се усмихнах. – Навремето телефоните бяха пощальоните, а вместо интернет имахме истински истории!
Децата се засмяха, но вече гледаха с интерес.
– Лятото започваше със звънтенето на косите рано сутрин. Бащите ни отиваха да косят сеното, а ние, децата, вървяхме след тях, вързани с бабите, да помагаме. Разбира се, повече тичахме, отколкото работехме, но това беше част от живота.
Георги ме изгледа изненадано.
– Ама защо не сте играли на компютър?
Мария му бутна лакът.
– Ох, какъв компютър бе, тогава компютрите само учените ги имаха!
Засмях се.
– Компютърът ни беше природата. Най-хубавите игри се играеха там – в реката, в полето, в гората. Лятото ни миришеше на прах, на сено и на узрели череши.
– Ами играехте ли на криеница? – попита Мария.
– Криеница? Това беше една от най-епичните игри. Представи си – цялото село ставаше едно огромно игрище. Криехме се зад плевните, по дърветата, дори в старите каруци. Който се криеше най-добре, беше като цар.
Очите им светеха.
– И после какво правехте?
– После отивахме да се къпем в реката. – Засмях се, като си спомних как няколко пъти майка ми щеше да получи удар, защото се връщахме подгизнали. – Плувахме, скачахме от камъните, хващахме попови лъжички и ги слагахме в буркани.
Мария се намръщи.
– Е, защо ви е да хващате попови лъжички?
– А защо ви е да гледате видеа на хора, които играят игри, вместо сами да играете? – засмях се.
Замислиха се.
– Добре де, дядо, ама не ви ли беше скучно без телевизия и интернет? – Георги се почеса по главата.
– Нито за миг – отговорих. – Телевизията беше, когато вечер някой седнеше да разказва истории. А интернетът беше съседите, които знаеха всичко за всички.
Но най-вълшебното беше, че нямаше толкова страх.
Родителите ни ни пускаха навън от сутринта и знаеха, че някъде там, в селото или по ливадите, сме добре. Нямаше телефони, с които да ни викат – имаше само гласа на майка, която надвечер извикваше с цяло гърло:
– Дееецааа, вечеряяяя!
И тогава от всички краища на селото се появявахме – ожулени, потни, с разрошени коси, но щастливи.
А вечер, под звездите, животът изглеждаше още по-прекрасен.
– Дядо… – Мария гледаше замислено. – Май тогава сте били по-щастливи от нас.
Не исках да ги карам да се чувстват зле, но може би в думите ѝ имаше истина.
– Щастието, дете, не е в това колко имаш, а в това какво чувстваш – казах тихо. – А тогава чувствахме всичко по-силно.
Те не казаха нищо. Но знаех, че са разбрали.
*********************************************************************************
Вечерта настъпи тихо, с мекото жужене на щурците отвън. Георги и Мария се бяха свили до мен на дървената пейка в двора, а над нас небето беше обсипано със звезди – същите звезди, които гледах преди петдесет години, когато бях като тях.
– Дядо, а как свършваше денят на едно дете от онова време? – попита Георги, премествайки телефона си от единия джоб в другия.
– О, денят никога не свършваше просто така – засмях се. – Свършваше с истории.
– Какви истории? – вдигна глава Мария.
– Историите, които разказваха старите хора. Едни от тях бяха страшни, да не можеш да заспиш после. Други бяха смешни, че да се смееш до сълзи. Но всички бяха живи.
Погледнах към звездите и продължих:
– Лятото си лягахме на двора, върху стари рогозки или чаршафи, и чакахме баба да ни разкаже нещо от „едно време“. И тогава не осъзнавахме, но тези истории ни учеха на много неща – на това кое е добро и кое зло, кое е правилно и кое – не. Днес кой разказва истории на децата?
Настъпи мълчание.
– Е, има ги в интернет – смотолеви Георги.
Поклатих глава.
– В интернет има думи и картини. Но не и огънят в очите на този, който разказва. Не и трепетът в гласа, не и топлината на нечии ръце, докато те прегръщат.
Някога светът беше малък, но близък. Днес е огромен, но далечен.
Когато бях дете, ние познавахме всяка пътечка, всяко дърво, всеки камък в селото. Ако се изгубеше теле, цялата махалà тръгваше да го търси. Ако някой се разболееше, съседите носеха топъл чай и мед, без да питат.
Сега хората могат да се свържат с един бутон, но са по-далечни от всякога.
Георги се намръщи.
– Дядо, ама защо така? Нали уж животът става по-добър?
Замислих се.
– Не е по-лош, но е по-различен. Сега имате всичко – телевизия, телефони, игри. Ние нямахме нищо от това, но имахме едно друго богатство – един за друг.
Мария се облегна на рамото ми.
– Дядо… ти мислиш ли, че и ние ще имаме хубаво детство?
Прегърнах я.
– Разбира се, моето момиче. Но само ако го изживеете истински, а не през екрана.
Мислех си за децата, които бяхме, и за децата, които са днес. Светът не спира да се променя, но някои неща не трябва да се губят.
– Знаете ли какво е най-хубавото? – усмихнах се.
– Какво? – погледнаха ме с очакване.
– Че всяко дете, независимо кога се е родило, може да бъде щастливо, ако има с кого да споделя детството си.
Те кимнаха.
И докато щурците продължаваха да пеят, аз си мислех, че може би, само може би, някои от тези спомени ще останат в тях и ще ги направят малко по-свободни.
Защото истинското детство не се измерва с това, което имаш, а с това, което носиш в сърцето си.
*********************************************************************************
Препоръчваме Ви една загадъчно интересна книга:
ЗЛАТНА БЪЛГАРИЯ
ЦЕНА: 20.00 лв
Отзиви
„Дали харесах книгата? Определено. Дали я препоръчвам? С две ръце.„
Иван Андонов
„Не очаквах, че книгата ще ме впечатли толкова. Стила на писане много ми хареса. Друго, което ми хареса е че постоянно бях на нокти, ами какво следва сега ?„
ПРЕСЛАВА КОСТАДИНОВА
Тази книга ще ви пренесе в едно отминало и мистериозно време. Книгата съдържа 3 различни легенди, които ще прочетете на един дъх. Потопете се в света на:
Легендата за Конника и Фиалата
Легендата за Майстора на Златния Кантарос
Легендата за Мистичния Ритон
ДОБРИТЕ КНИГИ 
Вашият коментар