ДОБРИТЕ КНИГИ

Летният въздух бе натежал от влага, а над блатистите земи край Дунава се носеше тежка мъгла. В лагера цареше тишина, нарушавана единствено от пукането на догарящите дърва в огньовете. Воините стояха около тях, потънали в мрачни мисли, заточвайки мечове и стягайки ремъците на броните си. Утре предстоеше битка, и всички знаеха – ще бъде ден на изпитание.

Аз, Севар – син на Таргомир, за първи път щях да вляза в истинска битка. Бях само на седемнадесет, но вече държах меча на баща си, оръжие, което бе видяло много кръв. Ръката ми го стискаше здраво, но сърцето ми биеше лудо.

До мен стоеше баща ми – висок и силен мъж, с дълга гъста брада и очи, които никога не трепваха пред опасността. Той положи тежка ръка на рамото ми.

— Севар, страхът е първият враг на всеки воин. Утре няма място за страх. Утре ще воюваме не само за себе си, а за целия ни народ.

Кимнах, но в душата ми бушуваха хиляди въпроси. Щях ли да оцелея? Щях ли да се върна у дома или това бе последната ми нощ под звездите?

В далечината, отвъд реката, лагеруваха византийците – огромна войска, предвождана от самия император Константин IV. Те бяха дошли с една цел – да ни прогонят. За тях ние бяхме натрапници, варвари, които не заслужават тези земи. Но за нас това бе дом. Земя, на която искахме да отгледаме децата си, да строим жилища и да орем ниви.

— Спи, сине – прошепна баща ми. – Утре ще бъдеш воин.

Но сънят не идваше.

---

Слънцето изгряваше бавно, боядисвайки небето в златисто и алено. Събудих се от тревожните гласове на стражите. Византийците се готвеха за настъпление. От нашите позиции ясно се виждаше как вражеските редици се подреждат, дълги колкото самия хоризонт.

Те бяха многобройни, дисциплинирани, бронирани от глава до пети. Щитове с кръстове блестяха на утринното слънце, а техните копия пробождаха небето като гора от стомана.

Но ние имахме нещо повече – земята.

Онгълът беше укрепен, обграден от блата и реки, които правеха настъплението им трудно. Това бе нашата защита, нашето предимство. Те не познаваха тези земи.

Княз Аспарух яздеше пред строените ни редици – висок, с броня, окичена с кожи, с пронизващ поглед, който вдъхваше увереност на всеки.

— Днес е денят! – гласът му беше мощен, носеше се над войската като гръмотевица. – Днес ромеите ще разберат, че българите не се прогонват! Че българите не падат на колене!

Разнесе се боен рев. Адреналинът заля тялото ми. Стиснах меча още по-силно.

Сигналът за атака бе даден.

Византийците настъпваха бавно, уверени в силата си. Те не знаеха, че ги чака капан.

Баща ми ме погледна за последно, преди да се втурнем в битката.

— Помни, Севар – българин се раждаш, но воин ставаш в битката!

Настъпи хаосът на войната.

---

*********************************************************************************

Разнесе се глух тътен, когато византийците заудряха по щитовете си. Бавно, но сигурно настъпваха към нас, а земята потреперваше под тежестта на стройните им редици. Лъскави брони проблясваха под слънцето, копията им сочеха към небето като железен лес. Те бяха уверени. Многобройни. Свикнали да печелят.

Но ние бяхме българи. И знаехме, че победата не е в броя, а в хитростта и познаването на земята.

Баща ми стоеше до мен, здраво стиснал копието си. Очите му не трепваха. Аз също се опитвах да не показвам страх, но дланите ми се потяха, а сърцето ми биеше като на подгонен елен.

Княз Аспарух яздеше пред редиците ни, гледайки напред към врага.

— Не нападайте! – извика той. – Чакайте ги да влязат в капана!

Стояхме в сянката на Онгъла, притаени. Блатата се разстилаха около нас като черна бездна. Те бяха нашето оръжие.

Византийците напредваха. Сигурно вярваха, че сме страхливци, че не излизаме срещу тях в открит бой. Подигравателните им викове се носеха над полето.

— Варвари! – крещяха те. – Излезте и се бийте като мъже!

Но ние не мърдахме.

Тогава ромеите ускориха крачка. И точно това бе грешката им.

Когато предните редици навлязоха в блатистата земя, първите коне започнаха да потъват. Калта засмукваше тежките бронирани воини, теглейки ги надолу като невидима ръка. Настъпи суматоха.

— Сега! – извика князът и даде знак за атака.

Разнесе се оглушителен рев.

Скачахме напред, стрелите ни засвистяха във въздуха, забивайки се в безпомощните византийци. Те опитваха да отстъпят, но път назад нямаше – нови редици ги блъскаха напред, а тежките им доспехи ги теглеха в калта.

Аз вдигнах копието си и го метнах с всичка сила. Византийски воин с червен плащ изрева и падна назад, борейки се да се измъкне от блатото.

— Напред! – извика баща ми и се втурна в мелето.

Сърцето ми блъскаше в гърдите. Първият ми убит враг. Но нямаше време за размисли.

---

Земята се разтресе под тежките удари на мечове и копия. Византийците се опитваха да се съберат, да се организират, но не можеха. Блатото ги задържаше, а стрелците ни ги обстрелваха безмилостно.

Аз се оказах лице в лице с враг – млад византиец, едва по-възрастен от мен. Очите му пламтяха от страх и ярост. Вдигна меча си и замахна към мен.

Скочих встрани, а острието му проблесна край лицето ми. Вдигнах своя меч и се хвърлих напред. Острието ми се срещна с неговото. Глухият звън на метал срещу метал прониза ушите ми.

Той беше по-силен, но аз бях по-бърз.

Претърколих се встрани и когато той се опита да се завърти, ритнах краката му. Потъна в калта.

— Смилост! – изпъшка той, борейки се да се измъкне.

Поколебах се. За миг си спомних, че и той е просто човек, също като мен.

Но тогава чух гласа на баща ми:

— Не се колебай, Севар! Врагът няма да се смили над теб!

Стиснах меча. Направих крачка напред…

Битката бушуваше около мен. Кръв, пот и викове се сливаха в ужасяваща симфония.

А аз осъзнах, че вече не бях просто момче. Вече бях воин.

*********************************************************************************

Кръвта по ръцете ми лепнеше, а въздухът беше пропит с мирис на пот, кал и смърт. Византийците бяха попаднали в капана ни, но все още се съпротивляваха. Тези, които не бяха потънали в блатата, отчаяно се опитваха да съберат редиците си и да контраатакуват.

Княз Аспарух яздеше сред нас, насърчавайки воините. Гласът му прорязваше хаоса на битката като остър меч.

— Не се предавайте, синове на степта! Те са в капана ни – сега ще ги довършим!

Сърцето ми блъскаше в гърдите, докато тичах сред сражението. Византийците губеха почва под краката си, но все още не бяха сломени. Група тежко въоръжени войници образуваха кръг в центъра на бойното поле, опитвайки се да се защитят. Щитовете им се преплитаха, копията сочеха навън като бодли на глиган.

— Трябва да ги пробием! – извика един от нашите боили.

Събрахме се около тях, но те не се поддаваха. Щом някой се приближеше, върховете на копията мигновено го пронизваха.

Тогава чух гласа на баща ми:

— Севар, с мен!

Погледнах го – лицето му беше изкаляно, но очите му горяха от ярост.

— Ще ги нападнем откъм фланга!

С няколко бързи движения баща ми хвърли две копия. Първото се заби в щита на един византийски войник, разтърсвайки го. Второто премина над ръба и се заби в рамото му. Войникът изкрещя и падна на колене.

Това беше моментът ни.

С диви викове се нахвърлихме върху тях. Вдигнах меча си и замахнах с всичка сила към ръката на византиеца пред мен. Острието ми сряза ръката му, кръвта му опръска лицето ми. Той изпусна оръжието си и се свлече.

Пробихме кръга им.

Останалите ни бойци също се втурнаха, а византийците започнаха да отстъпват панически.

Но битката още не беше приключила.

---

Някъде откъм византийския лагер се разнесоха тръби. Това означаваше само едно – ромеите започваха да се оттеглят. Командирите им явно разбираха, че са загубили.

— Те бягат! – извика някой.

Наистина. Първо бавно, после все по-бързо, византийците изоставиха позициите си и се втурнаха назад към укрепения си лагер.

— Не им позволявайте да се изтеглят! – извика Аспарух.

С конници начело, ние подгонихме разбитите им редици. Стрелците ни продължаваха да ги обстрелват, а пешаците преследваха тези, които не можеха да избягат достатъчно бързо.

Гонех един млад ромей, който куцаше, вероятно ранен. Беше ми обърнал гръб, тичайки с последни сили.

Можех да го пронижа в гърба.

Но спрях.

Вече не изпитвах желание да убивам беззащитен враг. Бях воин, но не бях касапин.

Оставих го да си върви.

Погледнах към баща ми – той също беше спрял и ме гледаше.

— Ти си добър воин, Севар – каза тихо. – И по-добър човек.

Думите му стоплиха сърцето ми повече от самата победа.

---

Нощта падна над бойното поле, осеяно с тела и счупени оръжия. Пламъците от лагерния ни огън осветяваха лицата на воините, които празнуваха победата.

Аспарух стоеше сред нас, горд и непоколебим.

— Тази победа не е само за нас – каза той. – Това е началото на нещо много по-голямо. Тук, на тези земи, ще изградим нов дом за народа ни!

Всички извикаха в знак на съгласие.

Аз седях до баща ми, уморен, но удовлетворен.

— Гордея се с теб, Севар – каза той и сложи ръка на рамото ми.

В този миг разбрах, че животът ми се беше променил завинаги. Вече не бях просто момче от степите. Вече бях част от нещо по-велико.

Историята на България започваше тук.

*********************************************************************************

Нощта след битката беше тиха, но въздухът още бе пропит със спомена за кръв, пот и гняв. Огньовете в нашия лагер пращяха, осветявайки лицата на воините. Бяхме уморени, но в очите ни гореше пламъкът на победата.

Седях до баща ми, с меча все още в ръцете си. Гледах острието – беше покрито със засъхнала кръв. Само преди часове това оръжие беше част от вихъра на смъртта, а сега лежеше спокойно в скута ми, като напомняне за всичко, което бях преживял.

— Вече не си момче, Севар – каза баща ми. – Днес стана мъж.

Погледнах го, но не знаех какво да кажа. Вместо това само кимнах.

Аспарух стоеше на възвишение, оглеждайки лагера. Всички го гледахме в очакване. Той вдигна ръка и заговори с твърд глас:

— Днес ромеите разбраха, че ние няма да се огънем. Техният император Константин си мислеше, че ще ни прогони като вълци, но ние не сме скитащи зверове! Тук ще създадем нашия дом!

Разнесе се тътен от одобрителни викове.

— Тази земя вече не е ничия. Тя е наша! – завърши ханът.

Очите ми се насълзиха. Бях се бил за нещо много по-голямо от самия мен.

Докато празнувахме, все още имаше ранени, които стенеха в страдание. Лечителите ни се движеха между тях, превързвайки рани и шепнейки молитви.

— Много добри мъже паднаха днес – каза баща ми.

— Това ли е цената на свободата? – попитах тихо.

Той ме погледна дълго.

— Свободата никога не идва без жертви. Но ние не воювахме за слава, а за живот.

Замълчах.

Между огньовете видях стари другари, които не се радваха, а скърбяха. Те бяха изгубили братя, синове, бащи. Осъзнах, че всяка победа има своята цена.

На сутринта византийците бяха напълно отстъпили. Вятърът носеше мирис на блато и дим, но заедно с него идваше и нещо друго – усещане за ново начало.

Нашите хора започнаха да разпъват палатки, да изкопават ровове, да подготвят земята за поселище.

Аспарух изпрати пратеници до другите племена.

— Ще се укрепим тук. Ще изградим дом.

Баща ми ми подаде копието си.

— Вече няма да ти трябва само за бой – каза той с усмивка. – Ще го използваш, за да пазиш този нов дом.

Стиснах го здраво.

Погледнах към хоризонта. Земята, която беше бойно поле, сега щеше да се превърне в нашата родина.

И тук започваше България.

*********************************************************************************

Препоръчваме Ви една изключително интересна книга:

ЗЛАТНА БЪЛГАРИЯ

ЦЕНА: 20.00 лв

Тази книга ще ви пренесе в едно отминало и мистериозно време. Книгата съдържа 3 различни легенди, които ще прочетете на един дъх. Потопете се в света на:

Легендата за Конника и Фиалата

Легендата за Майстора на Златния Кантарос

Легендата за Мистичния Ритон