ДОБРИТЕ КНИГИ

В утрото на ранната пролет на 52 г. сл. Хр. император Клавдий се събуди по-рано от обичайното. Неговите слуги твърдяха, че това се дължи на безсънието, което често го измъчваше, но истинската причина беше различна. В сърцето си той носеше любопитство, рядко срещано сред владетелите на Рим – ненаситен стремеж да разбере миналото на народ, който отдавна бе изгубил властта си, но все още шепнеше през каменните стени на погребалните камери и прашните плочи на старите светилища. Етруските.

Докато империята растеше по сила, езикът им бе избледнял. Латинският, острият инструмент на римската администрация, завладяваше град след град. Но за Клавдий този мъртъв език – странен, непознат, несвързан с никое известно езиково семейство – беше врата към древна мъдрост, която той не можеше да игнорира. На една маса в частната му библиотека лежаха каменни плочици, изпълнени със странни знаци: вертикални чертички, извитни линии, букви, които приличаха на гръцки, но не се държаха като гръцки. Етруска писменост.

Клавдий не беше само император – той беше учен по душа. Години наред се беше упражнявал с надписи, събрани лично от него по цялата Италия. Бронзови огледала, на чиито дръжки богове и герои бяха изписани в сложни сцени; глинени съдове, които носеха имена на занаятчии или посвещения към богове; загадъчни, почти ритуални думи, гравирани по гробните рисунки на домовете на мъртвите. Всички те му говореха на един език, който Рим сякаш бе забравил, но който някога бе оформил самата му душа.

Днес обаче вниманието на императора бе приковано към каменна плоча, докарана от Перуджа – „Cippus Perusinus“. Навитите клони на лавровото дърво в двора хвърляха трептящи сенки върху нея, но това само правеше линиите още по-ясни. Четиридесет и шест реда. Не просто думи. Това бе най-дългият оцелял текст на етруски език – истински прозорец към свят, който иначе говореше чрез фрагменти.

Клавдий протегна ръка към плочата. По повърхността ѝ се усещаха следите на времето – мъх, почистен от слугите, и издълбани канали, запазили формата на буквите векове наред. Той знаеше част от значението: правни договорки, някакъв спор за земя между две семейства или две общности. Етруските, колкото и мистични да изглеждаха, бяха народ на правила и структури. Бяха изграждали сложни градове, пълни с религиозни ритуали, чиито корени се губеха в мъглата преди гръцките митове.

Докато проследяваше знаците с пръст, пред очите му сякаш се разтвори друга сцена.

Години назад, някъде около третия век пр. Хр., двама старейшини стояха край същата каменна плоча. Единият, облечен в пурпурна туника, символ на власт, държеше малко бронзово огледало – не за да се оглежда, а за да призове свидетелството на боговете. Огледалата в етруската култура не бяха предмети на суета; те бяха портали към божественото. Много от тях изобразяваха сцени – не само балкански богове, а и етруски: Тиния, върховния бог; Уни, неговата спътница; Туран – богинята на любовта; Марис – дете, чиято роля все още кара учените да се чудят.

Старейшините започнаха да четат текста, гравиран за вечността. И двамата знаеха, че това не е просто договор. Това бе ритуал, утвърждаване на социалния ред. Всичко при етруските имаше религиозен оттенък – от изграждането на къща до граденето на държава. Техните жреци, хараспици, разчитаха полета на птиците и червата на животните, за да предскажат волята на боговете. Една култура, живяла в синхрон с мистичното.

Клавдий въздъхна. Колко ли томове щеше да напише, ако имаше време? Вече бе започнал гигантско произведение – двадесет и четири книги история на етруските. Той знаеше, че някой ден Рим може да забрави този народ напълно. Но не и той. Колкото по-дълбоко навлизаше в езика им, толкова по-ясно разбираше, че етруските са били далеч повече от преходна цивилизация. Те бяха мост – между праисторическите култури на Италия и Рим, който щеше да завладее света.

И въпреки това, самият език оставаше загадка. Не приличаше на латинския, нито на гръцкия, нито на който и да било съседен език. Нямаше живи наследници. Клавдий се усмихна горчиво: за един император, който говореше много езици, етруският беше най-голямото предизвикателство. Но и най-голямото удоволствие.

Мислите му бяха прекъснати от служител, който се поклони дълбоко. „Господарю, Сенатът ви очаква.“

Сенатът. Светът на политика, интриги и власт. Но Клавдий още миг стоя пред плочата. Погледът му се спря върху последните редове – издълбани с такава увереност, сякаш авторът знаеше, че думите му ще надживеят вековете.

„Те са говорили,“ прошепна Клавдий, „но кой ще ги чуе?“

Той се отдалечи, но мислите му останаха при древните надписи. Какво ли още криеха? Какво ли можеше да бъде разбулено, ако времето му позволеше?

*********************************************************************************

Препоръчваме Ви една изключително интересна книга:

ЗЛАТНА БЪЛГАРИЯ

ЦЕНА: 20.00 лв

Тази книга ще ви пренесе в едно отминало и мистериозно време. Книгата съдържа 3 различни легенди, които ще прочетете на един дъх. Потопете се в света на:

Легендата за Конника и Фиалата

Легендата за Майстора на Златния Кантарос

Легендата за Мистичния Ритон