ДОБРИТЕ КНИГИ

Когато морето миришеше на буря и на сол, а вятърът носеше виковете на невидими богове, Херодот — странстващият търсач на забравени истини — пристигна в Олбия. Градът стоеше върху високия бряг като каменна стража, обърната с лице към света на елините и с гръб към безкрайната степ — земя, която нито град, нито крепост можеше да укроти.

Олбия беше полис, но по вените му течеше и друг живот — смесица от гръцка словесност и сурова степна кръв. На пазара младежи с дълги коси, обути в скитски панталони, продаваха жито от далечния север. На култовите олтари на Аполон стояха амулети, украсени с вълчи зъби. И всяка вечер, когато огньовете пламваха, старците разказваха легенди, в които се срещаха Зевс, мистичните духове на подземието и странни конни божества на северните степи.

Херодот усети, че това място е врата — врата към един свят, който никой елин не разбира докрай.

Един ден, придружен от двама олбийски водачи, той прекоси северната порта и се озова в истинското царство на степните народи. Земята се простираше като море от трева, а над нея галопираха конници — скити, които сякаш бяха родени от самия прах.

Предводителят им, Ремакс — човек с очи, тъмни като нощта без звезди — прие Херодот край голям огън. Около тях мъжете разпалиха меховете на своята парна баня; хвърлиха върху тях конопени семена и парата се извиси като дъх на древен бог. Виковете им — гърлени, могъщи — разкъсваха тишината. Елините се стряскаха, но за скитите това бе очистващ ритуал, дар за предците.

Когато шумът стихна, Ремакс започна да говори — бавно, спокойно, сякаш думите му идваха от самата земя:

„Ние сме децата на степта. Родени от вятъра. Хранени от коня. Закриляни от боговете, които не говорят чрез статуи, а чрез гръмотевицата и мълчанието.“

И той започна да разказва.

„Преди времето да стане време — рече водачът — тук бродел Херакъл. Изморен от подвизите си, той легнал да спи и когато се събудил, колесницата му била изчезнала. Търсил я дълго, докато стигнал до жена със змийска опашка — пазителка на земята. Тя му дала колесницата, но поискала да роди дете от героя. И така се родил нашият първи цар.“

В този момент степният вятър извисяваше вой, сякаш потвърждаваше думите му. Херодот записваше, очите му блестяха. За елините митът беше метафора. За скитите — родословие.

„Но нашият народ — продължи Ремакс — не е един. Степта е люлка на много родове. Някои са от древен род, други са дошли от далечни места. Някои са израснали в нашите домове, други в горите на север. Във вените ни тече кръв от много деди. Точно това прави народа ни силен.“

Херодот разбра, че зад легендите се крие нещо повече — народ, оформян от векове миграции, побратимявания и войни.

През следващите дни Херодот видя това, което никой елин не бе описвал:

— как скитските деца стрелят с лък от седлото още преди да могат да тичат;
— как жените яздят редом с мъжете, а някои — като аланти и савромати — влизат в битка;
— как войниците изпиват кръвта на първия си убит враг — обред, който ги свързва с духа на степта;
— как царските скити владеят огромни пространства, без да имат градове, защото „народът без дом е народ, който никой не може да обсади“.

Той видя и жестоки ритуали, които елините разказваха с трепет — чаши от черепи, жертвоприношения на коне при смъртта на владетел, погребения, толкова пищни, че земята потръпваше.

Но видя и нещо друго, нещо, което рядко се споменаваше: мъдрост. Скитите вярваха, че всеки човек живее под погледа на своите предци и че нито едно решение не трябва да бъде взето без мисъл за рода.

Когато Херодот се върна в Олбия, макар и изморен, той носеше със себе си истории, които щяха да преживеят хилядолетия.

Старците на пристанището го посрещнаха и му разказаха едно последно предание:

„Запиши, чужденецо — прошепнаха те. — Днес ги наричате скити. Утре може да ги нарекат другояче. Земята ражда нови народи, но корените често водят към старите. И някои, много след нашето време, ще вярват, че из тези степи са излезли хора, които ще бъдат наречени българи.“

Херодот погледна към северния хоризонт. Степта беше тъмна, тиха и необятна. В нея сякаш се криеше не само миналото, но и бъдещето.

Той знаеше, че историята е повече от факти — тя е събрана мъдрост, мит и памет.
А митът за връзката между древните степни народи и бъдещите българи щеше да живее дълго — като едно от онези предания, които народите носят като невидима нишка през вековете.

И така, в тъмнината на степта, конете на скитите затропаха.
А легендите, както винаги, поеха по своя вечен път.

*********************************************************************************

Препоръчваме Ви една изключително интересна книга:

Забранената Книга за Произхода на Българите

ЦЕНА: 24.00 лв

Тази книга ще ви пренесе в едно отминало и мистериозно време. Книгата съдържа 3 различни легенди, които ще прочетете на един дъх. Потопете се в света на:

Легендата за Конника и Фиалата

Легендата за Майстора на Златния Кантарос

Легендата за Мистичния Ритон