ДОБРИТЕ КНИГИ

Слънцето бавно се изкачваше над суровите склонове на Хемус и обливаше с розова светлина древното трибалско селище, разположено там, където днес е сърцето на Враца. В крепостта кипеше живот – войници подостряха копия, ковачи в ритъм удряха нажежен метал, а жреците палеха благовонни масла пред олтара на Великата богиня. Сред този свят на сила и вярвания живееше тя – Първата, както я наричаха, макар истинското ѝ име да бе изгубено като дим от жертвено огнище.

Тя не беше родена в тези земи. Пристигна тук като част от съюз между могъщи владетели – дъщеря на одриски аристократ, изпратена да скрепи мир, който да устои на амбициите на македоните. Но в очите на трибалите тя бързо се превърна в нещо повече от брачна връзка. Тя бе светлина. Бе жена със смел поглед, изправена стойка и глас, който можеше да укроти и най-свирепия кон. Казваха, че Великата майка я бе докоснала още при раждането ѝ.

Младият цар, неин съпруг, я почиташе не по-малко от богинята си. И когато той тръгваше на походи – а трибалите често вдигаха меч срещу съседите си – тя управляваше в негово отсъствие. Народът я слушаше, защото думите ѝ бяха мъдри, а сърцето ѝ – справедливо. Беше виждана да ходи при мините, да наблюдава добива на злато, от което трибалските майстори правеха накити, сияещи като слънце. Именно такъв накит – венец от фино изковани златни листа – бе предопределен да стане неин символ и нейна съдба.

Но времето на мир винаги бе кратко в земя, където царе и войни вървят ръка за ръка. В една тиха есенна утрин, когато листата оцветяваха реката Лева в златисто, пристигнаха вестоносци. На запад се надигаше враг – неотклонна и жестока войска, която изгаряла селата и поробвала хората. Трибалският цар поведе мъжете си към битката. Съпругата му стоеше на портите, облечена в червена мантия, а златният ѝ венец блестеше на първите слънчеви лъчи.

Той тръгна горд, с колесницата си, теглена от четири могъщи коня. Но трибалската храброст не можеше да надвие всеки удар на съдбата. Седмица по-късно вратите на крепостта се отвориха отново. Войниците се върнаха – с бавни стъпки, със сведени глави, носейки царя върху своите щитове. Беше ранен тежко. Първата падна на колене до него. Ръцете ѝ трепереха, но погледът ѝ остана твърд. Жреците казаха, че животът му се стопява, както се стопява восък пред огън.

Трибалите знаеха какво означава това. Смъртта на владетеля бе не просто край, а преминаване към отвъдния свят, където го очакваха предците. И не само те – очакваше го и тя. Така повеляваше древният ритуал, описван от Херодот – съпругата, най-обичната, трябваше да го последва, за да не върви сам през мрака.

Първата стоеше дълго до тялото му. Не плачеше. Знаеше, че сълзите са за живите, а тя вече бе избрала своя път. През нощта при нея дойде старият жрец. Донесе дървено сандъче и я попита дали приема съдбата. Тя не отговори с думи. Отвори сандъчето. Вътре беше златният венец. Постави го върху косите си и се изправи.

Денят на погребението бе мрачен, макар небето да бе ясно. Хиляди хора се стекоха около гробната камера, която дървените греди и камъни оформяха като дом за двама. Първо положиха царя – с бронята му, оръжията, сребърните съдове, с които бе приемал гости и богове. После доведоха колесницата. Четирите коня изпръхтяха, сякаш усещаха тежестта на предстоящата жертва. Ритуалният нож проблесна. Конете паднаха тихо, сякаш знанието за отвъдното бе по-силно от страха.

Тогава дойде нейният ред. Принцесата пристъпи към камерата толкова плавно, сякаш крачеше към сватбения си пир, а не към смъртта. Беше облечена в най-фината си риза, а тежките златни обеци блестяха като две малки слънца край лицето ѝ. Огърлицата от масивно злато се спускаше върху гърдите ѝ. В ръцете си държеше малка фиала с вино, в което жрецът бе капнал отрова – милостива и бърза.

Тя коленичи до своя съпруг, погледна за последно към светлината и прошепна молитва към богинята. После отпи от фиалата. Лицето ѝ омекна. Полегна до царя. Пръстите им се докосваха. Жреците започнаха да затварят камерата. Мракът я пое.

Хиляди ръце започнаха да изсипват пръст, камък след камък, докато над мястото се издигна могила – Могиланската могила както е известна днес, която щеше да пази тайната им за векове напред. Времето щеше да мине, владетелите щеше да падат и нови щяха да се издигат. Щяха да минат две хилядолетия, преди багерът да докосне гроба ѝ, а златото ѝ отново да види слънцето.

Но дори днес, когато златният венец блести в музея, хората усещат, че това не е просто накит. Това е история – за любов, за чест, за смелост и за вечността на един народ, чиито песни и вярвания никога не изчезват. Тракийската принцеса не е просто археологическа находка. Тя е жива легенда, златно ехо от времето, когато царете разговаряха с боговете, а смъртта беше само врата към друг свят.

*********************************************************************************

Препоръчваме Ви една изключително интересна книга:

Забранената Книга за Произхода на Българите

ЦЕНА: 24.00 лв

Светът, който ще влезе в този роман, не е само от плът и хроники. Той е изграден от късчета мълчание, изтрити редове и неудобни въпроси. Какво ако българите не са просто част от историята на Балканите, а една от нишките, които държат самата тъкан на времето? Какво ако има уред, способен да покаже не „официалната версия“, а самата памет на народите?

Тук се преплитат факти и фикция, Ватикан и Плиска, древни манастири и родопски мъгли, архиви и видения. Но най-вече — две души, свързани от жаждата за истина.

А ако истината е твърде силна, за да бъде приета?

Прочети! ……….. Преживей! ………… И после задай въпроса, от който не можеш да избягаш: „Ами ако всичко това е истина?“