ДОБРИТЕ КНИГИ

В далечната 1378 година, когато вятърът от Стара планина носеше мирис на дим и надвиснала заплаха, Търновград стоеше гордо на хълмовете Царевец и Трапезица. Златните кубета на църквите блестяха под слънцето, а река Янтра се виеше като сребърен колан в подножието му. Но в царския дворец цареше тежка тишина – предвестник на буря.

На престола седеше Иван Шишман, последният цар на Второто българско царство. Лицето му бе бледо, очите – замъглени от безсилие. Османските войски на султан Мурад I вече бяха прегазили Тракия. Битката при Черномен бе загубена, и смъртта се приближаваше към сърцето на България. В центъра на тази драма не стоеше армия от воини, а една жена – Кера Тамара, сестрата на царя.

Дъщеря на великия Иван Александър и покръстената еврейка Сара-Теодора, Тамара бе известна с рядка красота. Хрониките я описваха като „изящна кошута с очи, пълни с мъдростта на вековете“. Но тази красота се оказа проклятие. Султан Мурад постави ултиматум: мирът с България щеше да се запази само ако Тамара стане негова съпруга. За Иван Шишман това бе немислимо – да даде сестра си, от благороден православен род, в харема на иноверци.

В тронната зала царят стискаше облегалките на трона до побеляване. Години наред той отлагаше решението, шикалкавеше и обещаваше, надявайки се на чудо. Но чудо нямаше. Османците бяха пред вратите на Търновград. Тогава влезе Тамара. Тя не плачеше – във вените ѝ течеше кръвта на Асеновци и Шишмановци. Знаеше, че войната сега се водеше не с мечове, а с жертви.

„Брате,“ рече тя с тих, но твърд глас, който отекна в каменните стени като камбана, „не заради Мурад, а заради България ще отида. Моята чест е нищо пред живота на народа.“

Това бе великата саможертва. Не просто политически брак, а доброволно влизане в устата на звяра, за да се спечели време. Времето, което историята щеше да покаже, не бе достатъчно, но в онзи миг то бе всичко. Тамара разбираше че ако откаже, Търново щеше да изгори, хиляди майки щяха да загубят синовете си. Тя избра народа пред себе си, превръщайки се в жив щит за царството.

Денят на заминаването бе ден на всеобщ траур, увековечен в народните песни. Керванът на султанските пратеници потегли, а целият Търновград излезе да изпрати принцесата си. Тамара яздеше бавно, облечена в тъмни дрехи, сякаш отиваше на погребение, а не на сватба. Спря коня си на моста над Янтра и погледна назад към Царевец за последен път. Там, на кулата, стоеше брат ѝ Иван Шишман, с очи пълни със сълзи.

Народът пееше тъжни песни, от които се роди фолклорният образ на „Мара бяла българка“ – символ на чистотата и жертвата. Тя знаеше, че никога повече няма да види родната земя, да чуе камбаните на „Свети Четиридесет мъченици“. Пътят ѝ водеше на юг – към Одрин и Бурса, в сърцето на Османската империя. Сърцето ѝ се късаше, но решимостта ѝ бе непоклатима. Това бе прощаване не само с дома, а с един свят, който бавно се рушеше.

В харема на султан Мурад I Тамара стана една от любимите му съпруги. Нейната красота и интелект ѝ спечелиха уважение, рядко за чужденки в османския двор. Обградена с коприна, скъпоценни камъни и власт, тя все пак оставаше чужда. Сърцето ѝ принадлежеше на България, а душата ѝ – на православната вяра.

Най-великата ѝ победа бе духовна: въпреки натиска, Тамара никога не смени вярата си. Остана християнка до края. Историческите извори разказват, че тя издейства облекчения за българските поданици – по-ниски данъци, защита за църкви. Дори запазила връзка с Търново, пращайки вести на брат си. Бе като „троянски кон“ на милосърдието в жестокия свят на османците.

Но болката ѝ растеше. Докато живееше в разкошен дворец в Бурса, България загиваше. През 1393 година Търново падна. Баязид, синът на Мурад от друга жена, посече цвета на българската аристокрация. Тамара научи за това в самотата на харема – жертвата ѝ бе напразна. Брат ѝ бе мъртъв, царството – изпепелено. Представете си мъката на тази жена: затворена в златна клетка, далеч от всичко, което обичаше, с тежестта на провала върху раменете си.

Кера Тамара почина в началото на XV век, далеч от дома. Погребана бе в Бурса, в гробницата на османските султани, до самия Мурад I – безпрецедентно за християнка. Днес посетителите на комплекса „Мурадие“ могат да видят гроба ѝ, известен като мястото на „българската царкиня“.

Легендите разказват, че тя поискала гробът ѝ да остане непокрит, с отвор, и върху него да се засее ечемик или жито – символ на живота, връзката със земята и смирението. Друга предание гласи, че желаела да бъде тъпкан, като наказание за неспособността си да спаси народа. Но историята я оневинява: жертвата ѝ бе героична, макар и трагична.

Историята на Кера Тамара е повече от политически брак или нещастна любов. Тя е разказ за достойнство пред неизбежното, олицетворение на трагичната съдба на Второто българско царство – красиво, гордо, но обречено. Нейната саможертва не спря османското нашествие, но остави пример за сила на духа. В петвековния мрак на робството споменът за „Мара бяла българка“, която не предаде вярата си дори в леглото на султана, светеше като искра на надежда.

Тя ни напомня: дори когато всичко е загубено, честта остава.

*********************************************************************************

Препоръчваме Ви една изключително интересна книга:

Забранената Книга за Произхода на Българите

ЦЕНА: 24.00 лв

Светът, който ще влезе в този роман, не е само от плът и хроники. Той е изграден от късчета мълчание, изтрити редове и неудобни въпроси. Какво ако българите не са просто част от историята на Балканите, а една от нишките, които държат самата тъкан на времето? Какво ако има уред, способен да покаже не „официалната версия“, а самата памет на народите?

Тук се преплитат факти и фикция, Ватикан и Плиска, древни манастири и родопски мъгли, архиви и видения. Но най-вече — две души, свързани от жаждата за истина.

А ако истината е твърде силна, за да бъде приета?

Прочети! ……….. Преживей! ………… И после задай въпроса, от който не можеш да избягаш: „Ами ако всичко това е истина?“