ДОБРИТЕ КНИГИ

Ах, приятели мои, седнете около огъня и ме чуйте. Аз съм Борян, син на горските ветрове и степните коне. Роден съм в края на V-ти век, в земите северно от голямата река Дунав, където гъстите гори се преплитат с безкрайните равнини. Ние не се наричахме с някакво велико име – просто „нашите хора“, „горските братя“ или „степните ездачи“.

Но сега, докато ви разказвам тази история от моите спомени, ще ви отведа в онова бурно време, когато ние, смесените племена от север, прекосихме границите и се спуснахме към Балканите. Това не беше завоевание на империи, а оцеляване, приключение и ново начало. И помнете – онова, което по-късно ще нарекат „славяни“, е само етикет, наложен от чужди перо и мастило, далеч от нашата реалност.

Представете си ме като млад воин, на около двадесет зими, с коса, сплетена в плитки, и копие, изковано от баща ми. Живеехме в селца от глинени къщи, скрити в долините край Днестър. На запад от реката – горите ни пазеха, пълни с елени и диви плодове. На изток – степите се простираха като море от трева, където конете ни галопираха свободно.

Ние бяхме смесица: някои от нас идваха от древните тракийски кръвни линии, интегрирани в римските земи; други носеха скитски татуировки и сарматски мечове. Говорехме езици, които се преплитаха – думи за огън и река, за богове и жътва, наследени от предците ни. Нямаше единно племе, един цар. Бяхме групи, свързани от кръв, търговия и общи врагове.

Около 480-та година, когато слънцето изгряваше все по-студено, започна голямото движение. Императорът в Константинопол, който ни викаше „варвари“, укрепваше границите си. Но ние чувахме за нещата от юг: плодородни земи, топли реки, където зимата не хапе толкова жестоко. Аварите и хунските остатъци ни притискаха от изток, а римските бегълци се присъединяваха към нас.

„Да вървим на юг!“ – викаха старейшините. Аз, Борян, се присъединих към една група от около двеста души – мъже, жени, деца, с коне и стада. Преминахме Дунав през една тъмна нощ, когато реката беше замръзнала като стъкло. Сърцето ми биеше като барабан – страх и вълнение се смесваха. Римските стражи ни видяха, но ние бяхме бързи като ветровете. Стреляхме стрели от нашите коне, викахме бойни викове, които ехтяха в нощта.

Когато стъпихме на балканската земя, това беше като да влезеш в нов свят. Планините се издигаха като стражи. Срещнахме местни хора, които ни викаха „пришълци“, но скоро се смесихме. Някои от тях бяха потомци на траките, с техните слънчеви символи и плодородни полета. Ние носехме нашите богове: Перун, гръмовержецът, който ни даваше сила в битките; Велес, пазителят на земята и знанието; Дажбог, слънце-даващият.

Те се преплитаха с местните култове – Залмоксис на даките и Дионис на траките. Не бяхме завоеватели; бяхме преселници, търсещи дом. Селехме се в долините около Филипи, където почвата беше богата. Аз самият се влюбих в една местна девойка, с очи като Черно море, и заедно отгледахме първото си дете под балканското небе.

Но о, какви приключения ни чакаха! През 540-та година, по времето на император Юстиниан, византийците ни нападнаха. Те ни викаха „склавени“ – дума, която за тях означаваше „хора от склоновете“, от нашите гористи долини. А източните ни братя – „анти“, „хора от края“, от степните граници. Това не бяха наши имена; те бяха техни етикети, за да ни класифицират като врагове.

Ние се биехме заедно – аз с копието си, приятелите ми с лъкове. В една битка край Дунав загубих брат си, но спечелихме земя. Преминавахме реки, гори и планини, смесвайки се с локалните. Вече бяхме част от Балканите – строяхме селища, жънехме, пеехме песни на нашите езици, които се сливаха в нещо ново.

А сега, приятели, нека ви разкрия истината от моята гледна точка. Ние не бяхме „славяни“. Тази дума се появи много по-късно, в XVI-XVIII век, когато филолози и политици я измислиха, за да обединят езиковата ни група в митичен етнос. Те взеха византийските етикети „склавени“ и „анти“, объркаха ги със „словени“ (от „слово“, дума), и създадоха история за древна миграция на единен народ.

Но аз, Борян, ви казвам: ние бяхме различни групи – от горите и степите, смесени с траки, даки, скити и сармати. Нямаше обща идентичност освен оцеляването. „Славяни“ е измислен термин, наложен от бъдещите историци, за да опростят хаоса. В реалността ние бяхме просто хора, търсещи нов дом, и нашата кръв се сля с балканската, раждайки нещо уникално – като старобългарската култура, която по-късно щеше да доминира.

Ако се замислите, това е урок: историята не е етикет, а живи спомени. Аз, Борян, живях това време – от северните ветрове до балканските слънца. И когато огънят угасне, помнете: истината е в кръвта и земята, а не в чуждите думи!

*********************************************************************************

Препоръчваме Ви една изключително интересна книга:

Забранената Книга за Произхода на Българите

ЦЕНА: 24.00 лв

Светът, който ще влезе в този роман, не е само от плът и хроники. Той е изграден от късчета мълчание, изтрити редове и неудобни въпроси. Какво ако българите не са просто част от историята на Балканите, а една от нишките, които държат самата тъкан на времето? Какво ако има уред, способен да покаже не „официалната версия“, а самата памет на народите?

Тук се преплитат факти и фикция, Ватикан и Плиска, древни манастири и родопски мъгли, архиви и видения. Но най-вече — две души, свързани от жаждата за истина.

А ако истината е твърде силна, за да бъде приета?

Прочети! ……….. Преживей! ………… И после задай въпроса, от който не можеш да избягаш: „Ами ако всичко това е истина?“