ДОБРИТЕ КНИГИ

Представете си, че стъпвате в тъмнината на древна могила, скрита в сърцето на Североизточна България. Въздухът е тежък от прах и тайни, а светлината от фенера ви разкрива стени, изсечени от камък преди повече от 2300 години. Това е гробницата в Свещари – част от историко-археологическия резерват „Сборяново“.

Открита случайно през 1982 г. по време на разкопки, тя не е просто гроб. Тя е машина за безсмъртие, шедьовър на тракийската архитектура и религия, който шепне истории за богове, царе и вечен живот. А в центъра на всичко стоят те – десетте загадъчни женски фигури, наречени кариатиди.

Те не са обикновени статуи. Те са пазителките на душата, ключът към мистериите на гетите, тракийският народ, който вярвал, че смъртта е само преход към божественост.

За да разберем тайната на Свещари, трябва да забравим съвременния свят. Гетите, населявали тези земи, не виждали смъртта като край. За тях тя била ритуал на обожествяване – хероизация. Когато владетел умирал, душата му се връщала в лоното на Великата Богиня-майка, за да се прероди като бог.

Гробницата била тяхната „утроба“ – място, където земното се сливало с небесното. А кариатидите? Те са лицата на тази богиня, размножени в десет образа, за да посрещнат царя в отвъдния свят. Не са просто колони, поддържащи тавана. Те са жрици, пазителки и символи на вечния цикъл на живота.

Погледнете ги отблизо. Тези фигури са високи около 1,20 метра, изсечени от камък с майсторство, което кара дъха ви да спре. Горната им част е на красива жена, облечена в хитон – дреха с къси ръкави, типична за древните. Но долу? Дрехата се обръща наобратно, завършвайки като чашка на цвете с обърнати листенца, подобно на акант. Това не е случайност.

Това е символ на метаморфозата – промяната от човешко към растително. За траките животът бил като природата: умира през зимата, за да разцъфне пролетта. Кариатидите „израстват“ от земята, свързвайки смъртта (корените, подземния свят) с живота (духа, небето). Те олицетворяват възраждането на мъртвия цар – от гнилост към безсмъртие.

А ръцете им? Вдигнати нагоре, лактите свити под прав ъгъл – жест, който е едновременно архитектурен и мистичен. От една страна, те поддържат архитрава, гредата на тавана, сякаш държат небесния свод, за да не се срути върху земята. Гробницата е модел на Вселената: подът е Земята, таванът – Небето, а кариатидите пазят хармонията, космическия ред.

От друга страна, позата им наподобява ритуален танц или молитва – адорантски жест, който приветства царя и осигурява прехода на душата му нагоре. Те са застинали в момент на свещен ритуал, танцуващи в камък.

Защо точно десет? Нищо в тракийската мистика не е случайно. Числото 10 е декада – съвършено число, символ на завършен цикъл и ново начало. Някои учени виждат в него 10-те лунни месеца на бременността. Гробницата е утроба на Богинята-майка, а кариатидите пазят времето за „новото раждане“ на царя като бог.

Разположени са по стените: три на едната, три на другата, четири на третата, образувайки полукръг около ложето на владетеля. Това е хор на безсмъртието – защитен кръг, през който злите сили не могат да преминат. Около царя стоят десет божествени жени, гледащи го с сериозни, индивидуални лица, пазещи го в безопасност.

Но кариатидите са само част от по-голяма картина. Над тях, в полукръга под тавана (люнета), е изобразена сцената на обожествяването: Великата Богиня-майка подава златен венец на конник – царя. Кариатидите са земните сили, подготвящи пътя, а тази сцена е финалът – коронацията, свещеният брак между царя и богинята. Те са свидетели на този съюз, който дава на царя божествена енергия и познание.

Интересен детайл: кариатидите са недовършени. Ръцете им са груби, със следи от длето, а цветовете – синьо, червено, охра – не са нанесени докрай. Защо? Владетелят е починал неочаквано. Майсторите са бързали да завършат гробницата за погребението. И все пак, дори в този си вид, те излъчват спокойна сила – строги, тържествени лица, които знаят тайните на вечността.

Сега, нека разкрием по-дълбоката тайна – „оптичната илюзия“ в конструкцията. Погледнете ъглите на камерата, където се срещат две кариатиди. На пръв поглед са отделни фигури. Но приближете се: те се сливат! Вътрешните им ръце и рамене липсват, преливайки една в друга. Това не е грешка. Това е умишлена илюзия. В света на живите има граници, ъгли, време и пространство. В отвъдния свят те изчезват. Материята се стопява, границите се преливат. Посланието: „Тук земните закони не важат. Ти влизаш в безкрайността.“

Вдигнете поглед към люнета отново. Конникът (царят) приема венец от богинята. Това не е награда – това е сватба, хиерогамия. В тракийския орфизъм смъртта е брак с Богинята-майка. Венецът е символ на познанието: „Ти знаеш тайните на Вселената. Ти си равен на мен.“ А зад конника лети орел – същество, което гледа слънцето без да ослепее. Душата на царя е като орел: готова да погледне божествената светлина директно, освободена от земята.

Архитектурата крие още кодове. Гробницата е скрита под могила, с три помещения: дромос, преддверие, камера. Това е пътят на душата – пречистване, подготовка, обожествяване. Гетите почитали Залмоксис, богът, който се скрил под Земята за три години и се върнал на четвъртата, доказвайки безсмъртието. Гробницата повтаря този мит: тъмнината е утроба за ново раждане. Не се страхувай от гроба – той е портал към божественост.

А знаете ли кой е погребан тук? Теорията сочи към Дромихет, гетският владетел, живял около 292 г. пр. Хр. Неговата история е поучителна – не за война, а за мъдрост. Лизимах, телохранител на Александър Македонски и владетел на Тракия, нахлул в земите на гетите с огромна армия.

Дромихет знаел, че не може да победи „машината“ на македонците в открит бой. Затова използвал хитрост. Той започнал да прилага тактиката на „изгорената земя“. Гетите започнали да отстъпват, унищожавайки кладенците и храната по пътя си.

Армията на Лизимах навлязла в сухата, безводна степ на Добруджа. Гладът и жаждата започнали да ги съсипват. Великият генерал Лизимах попаднал в капан. Той бил принуден да се предаде, за да спаси войниците си от смърт чрез жажда.

Представи си сцената: Великият наследник на Александър е пленен, вързан и хвърлен в краката на „варварина“ Дромихет. Войниците на Дромихет искат главата му, викайки: „Да го убием! Той дойде да ни пороби!“

Но Дромихет вдига ръка и казва нещо гениално:

„Ако убием Лизимах, на негово място ще дойде друг генерал, може би по-страшен и по-млад. Но ако му подарим живота и го пуснем, той ще ни бъде длъжник завинаги и ще ни върне заграбените земи.“

Дромихет отвежда пленника в своята столица. Там организира пир. Този пир е постановка, театър с послание:

– На едната маса слагат Лизимах и неговите генерали. Сервират им най-изтънчени ястия в сребърни чинии, наливат им вино в златни чаши. Настаняват ги на скъпи килими.

– На другата маса сяда Дромихет и неговите хора. Те ядат обикновено месо от дървени дъски, пият от дървени рогове и седят на слама или прости дървени пейки.

Когато пирът напреднал, Дромихет попитал Лизимах:

„Лизимахе, коя трапеза ти харесва повече – твоята (царската) или нашата (бедняшката)?“

Лизимах отговорил, че неговата е по-хубава. Тогава Дромихет нанесъл своя удар с думи:

„Тогава, царю, защо остави своето царство, пълно със злато, сребро и удобства, за да дойдеш тук, в тази пуста земя, където ядем от дърво и нямаме нищо? Защо ти трябваше да завладяваш хора, които нямат какво да ти дадат?“

Лизимах бил толкова засрамен и същевременно възхитен от мъдростта на този „варварин“, че сключил вечен мир. Като гаранция за мира, Лизимах дал на Дромихет дъщеря си за съпруга.

Тук идва връзката със Свещарската гробница: В гробницата има две каменни легла. Едното е по-голямо (за царя), другото е по-малко (за царицата). Тъй като гробницата е датирана точно в този период (началото на III в. пр. Хр.), се смята, че:

Царят е Дромихет.

Жената до него е дъщерята на Лизимах.

Това обяснява и изключителната архитектура – смесица от тракийски традиции и елинистични (гръцки) елементи (като колоните и украсата). Вероятно майстори от двора на Лизимах са помогнали за строежа като част от зестрата на дъщерята.

Посланието на историята

Дромихет не е просто воин. Той е философ на трона. Той доказва, че великодушието е по-силно оръжие от меча.

Гробницата в Свещари, с нейните 10 пазителки, пази спомена за един цар, който е разбрал, че истинското величие не е в това да имаш златна чаша, а в това да имаш силата да простиш на врага си.

*********************************************************************************

Препоръчваме Ви една изключително интересна книга:

Забранената Книга за Произхода на Българите

ЦЕНА: 24.00 лв

Светът, който ще влезе в този роман, не е само от плът и хроники. Той е изграден от късчета мълчание, изтрити редове и неудобни въпроси. Какво ако българите не са просто част от историята на Балканите, а една от нишките, които държат самата тъкан на времето? Какво ако има уред, способен да покаже не „официалната версия“, а самата памет на народите?

Тук се преплитат факти и фикция, Ватикан и Плиска, древни манастири и родопски мъгли, архиви и видения. Но най-вече — две души, свързани от жаждата за истина.

А ако истината е твърде силна, за да бъде приета?

Прочети! ……….. Преживей! ………… И после задай въпроса, от който не можеш да избягаш: „Ами ако всичко това е истина?“