ДОБРИТЕ КНИГИ

Представете си студеният декемврийски ден през 1949 година. Трима братя – Павел, Петко и Михаил Дейкови – копаят глина за тухли в полето край Панагюрище, България. Земята е замръзнала, но лопатите им удрят в нещо твърдо, метално. С треперещи ръце изваждат странен предмет – голяма амфора, украсена с релефи на митични герои.

Единият от братята, мислейки я за древен инструмент, духа през отворите ѝ, но вместо звук, от нея се чува само ехото на миналото. Те я измиват в близката река, и пред очите им заблестява чисто 23-каратово злато. Това не е обикновено откритие.

Това е Панагюрското златно съкровище – колекция от девет златни съда, тежащи точно 6,164 килограма, които крият тайни за тракийската цивилизация, орфическите мистерии и властта на древните царе.

Днес, през 2025 година, след като съкровището е пътувало по света – включително в Getty Museum в Лос Анджелис до март 2025 – то се е върнало у дома, в специалната зала в Панагюрище, където продължава да привлича археолозите и любопитните очи на посетителите. Но тайната му не е само в блясъка – тя е в символите, ритуалите и легендата за последния му собственик.

Нека се потопим в историята, като започнем от самите артефакти. Панагюрското съкровище не е просто сервиз за пиене – то е „златна книга“, кодираща тракийската идеология, астрономия и политика. Най-впечатляващият съд е амфората-ритон, висока и величествена, с две дръжки във формата на кентаври – същества, полухора-полуживотни, символи на дивата природа, която виното може да освободи.

Дъното ѝ крие инженерна хитрост: два отвора, оформени като глави на негри. Защо? За ритуала на „побратимяване“. Виното се наливало отгоре, но изтичало в две равни струи отдолу. Двама владетели – или царят и жреца – пиели едновременно, смесвайки дъха си с виното, което представлявало тяхната кръв. Това било клетва за вечно съюзничество, по-силна от всяка война.

Релефът върху амфората изобразява „Седемте срещу Тива“ – мит за воини, които пророкуват съдбата си преди битка. Това е предупреждение: който пие, трябва да се изправи пред неумолимата съдба. В основата е малкият Херкулес, удушаващ змии – символ на вродената сила. А именно тракийският цар заявява: „Аз съм избран от боговете още от раждането.“

Следва фиалата – плиткият, кръгъл съд, често наричан „Слънцето“ на съкровището. Тя е геометрически шедьовър, построена по златното сечение – пропорцията на хармонията, която древните са виждали като божествена. Концентричните кръгове намаляват към центъра, символизирайки вселенския пъп.

Един кръг е от глави на негри – препратка към походите на Дионис в Индия и Етиопия, показваща, че тракийският цар се вижда като господар на целия познат свят. Жълъдите в другите кръгове са символи на Зевс и силата, подредени в числа, които някои учени свързват с астрономически цикли или древен календар. Фиалата не е просто чиния – тя е космическа карта, напомняща, че царят е мост между небето и земята.

Останалите съдове – три канички с женски глави и четири ритонa с животински – разкриват тракийския пантеон. Каничките изобразяват амазонки или богини като Хера, Атина и Афродита от мита за „Съда на Парис“, с крилати сфинксове в дръжките. Те олицетворяват женското начало в войнствения му аспект – сила, която създава или унищожава.

Ритоните са с глави на овен (царска власт и народът като стадо), елен (медиатор между световете, символ на възраждане чрез подновяващите се рога), и козел (връзка с Дионис и мъжката плодовитост). Тези съдове са ритуални инструменти, където царят се слива с природните сили.

Изработката крие още тайни. Теглото следва персийския стандарт на таланта, което прави съкровището и „мобилна хазна“ – златото може да се стопи за пари в криза. Означенията сочат към Лампсак в Мала Азия, където елинистически майстори са го създали по поръчка на тракийски цар, вероятно Севт III.

Стилът смесва гръцка митология с тракийски ритуали. За траките златото е „замръзнала слънчева светлина“ – символ на безсмъртие, тъй като не корозира. Деветте съда възпроизвеждат космоса: фиалата е Небето, ритоните – Земята. Това е орфическо послание – мистериите на Орфей за прераждането. Числото 9 е свещено, краят на цикъла, като деветте месеца на бременността.

Сега стигаме до легендата за собственика. Най-вероятният е Севт III, одриският цар от края на IV век пр. Хр. Той живее в хаос след Александър Велики: генерал Лизимах опитва да завладее Тракия, но Севт строи Севтополис – древната столица с тракийска душа (днес под язовир Копринка). Но защо съкровището е скрито? Легендата „Последната клетва на Севт“ разказва следното:

Годината е около 280 г. пр. Хр. Време на хаос. Келтите (галите) нахлуват от север като скакалци, опожарявайки всичко по пътя си. Македонските гарнизони са слаби. Одриското царство е пред разпад.

Старият цар (или неговият доверен висш жрец) знае, че столицата не е в безопасност. Той събира най-верния си отряд – „Пазителите на Царския Хероос“. Тяхната задача е да изнесат Регалиите на властта – Панагюрското съкровище – далеч на запад, в труднодостъпните гори на Средна гора, където да изчакат бурята да отмине.

Групата се движи само нощем. Златото, тежащо 6 кг, е увито в омаслени кожи и привързано към конете. Но те усещат, че са преследвани – не от келтите, а от предатели, знаещи за безценния товар.

В една мразовита нощ, в подножието на днешния връх Братия (близо до Панагюрище), водачът на отряда осъзнава, че са обградени. Няма изход. Ако златото падне в ръцете на врага, силата на династията ще бъде пречупена, защото който държи ритоните, той държи благоволението на боговете.

Тогава водачът заповядва да спрат. Той изважда великата Амфора-ритон.

Сипва последното вино от меха в нея. В тъмнината златото блести със собствена, призрачна светлина.

– „Братя,“ – казва той. – „Това злато не е за хора. То е на Земята.“

Той вдига амфората. От двата ѝ отвора на дъното потича вино.

Едната струя той поема в устата си.

Другата оставя да изтече директно в черната пръст.

Това е ритуалът на върховното братене. Той не се побратимява с друг човек, а със самата Тракийска земя.

„Пази го, Майко, докато се върне Достойният,“ – шепне той.

Те изкопават плитка дупка – колкото да го покрият. Не слагат камък, не слагат знак, за да не го намерят мародерите. Подреждат фиалата най-отгоре, обърната надолу, като щит. Зариват го и препускат в галоп в различни посоки, за да отвлекат преследвачите.

Всички са избити същата нощ. Никой не оцелява, за да се върне.

Земята спазва клетвата си. Тя прегръща златото.

Минават векове. Римляните идват и си отиват. Българите създават държава. Османците завладяват всичко. А златото спи под 40 сантиметра пръст, чакайки.

До онзи ден през 1949 година, когато глината решава, че е време да го „роди“ отново, защото може би най-сетне е дошъл моментът светът да си спомни за величието на Севт.

*********************************************************************************

Препоръчваме Ви една изключително интересна книга:

Забранената Книга за Произхода на Българите

ЦЕНА: 24.00 лв

Светът, който ще влезе в този роман, не е само от плът и хроники. Той е изграден от късчета мълчание, изтрити редове и неудобни въпроси. Какво ако българите не са просто част от историята на Балканите, а една от нишките, които държат самата тъкан на времето? Какво ако има уред, способен да покаже не „официалната версия“, а самата памет на народите?

Тук се преплитат факти и фикция, Ватикан и Плиска, древни манастири и родопски мъгли, архиви и видения. Но най-вече — две души, свързани от жаждата за истина.

А ако истината е твърде силна, за да бъде приета?

Прочети! ……….. Преживей! ………… И после задай въпроса, от който не можеш да избягаш: „Ами ако всичко това е истина?“