ДОБРИТЕ КНИГИ

Степта не прощава. Тя поглъща градове, империи и имена, оставяйки след себе си само могили – кургани, които стърчат като мълчаливи стражи под безкрайното небе. Там, в подножието на „Небесните планини“ (Тяншан), вятърът носи шепота на мъртвите.

Годината е 1969-та. Съветска строителна бригада край градчето Исък, днешен Казахстан, подготвя терена за автобаза. Булдозерите разкъсват земята, без да подозират, че са на път да събудят история, спяла 2500 години. Извиканите по спешност археолози, водени от Кемал Акишев, са скептични. Централната камера на могилата е зейнала – разграбена от иманяри още в древността.

Но съдбата обича смелите. Докато разчистват пръстта, лопатата удря в нещо твърдо в страничния сектор – дървени греди, втора камера – непокътната.

Когато светлината на прожекторите разсича мрака на гробницата за първи път от V век преди Христа, археолозите замръзват. Няма кости, няма прах. Има само злато. Блясък, толкова силен, че сякаш слънцето е било погребано под земята.

Той лежал там – не просто скелет, а скулптура от чисто злато. Върху останките на млад човек (едва на 18–20 години) са пришити над 4000 златни плочки. Всяка една е произведение на изкуството.

Това не бил обикновен воин. Облечен е в къс червен кафтан, тесни панталони и високи ботуши – класическото облекло на степните конници, което по-късно Европа ще нарече „хусарско“. Но най-впечатляващото е на главата му – високата шапка.

Това не е просто шлем. Това е 70-сантиметрова конусовидна корона, обсипана със златни фигури. В основата ѝ дебнат тигри и барсове (земният свят). Нагоре се вият планини и дървета (средният свят). А на върха, устремени към небето, стоят златни птици и планински овни.

Този младеж не е бил просто владетел. Той е бил Axis Mundi – оста на света. Живата връзка между хората и боговете. Когато е ходил, той е носел Вселената върху главата си.

Нека сега да затворим очи и да се върнем 2500 години назад…

Легендата разказва, че когато великият владетел на саките (източните скити) усетил края си, небето не заплакало, а пламнало в червено. Неговият син, младият Скунха, трябвало да премине през „Огледалото“.

Скитите вярвали, че златото не е богатство, а че златото е втвърдена слънчева светлина. То не гние, не ръждясва и пази душата от злите духове на мрака. За да превърнат младия принц в безсмъртен пазител, майсторите ковачи работили три лунни цикъла без сън. Те изковали „звериния стил“ – еленът с подгънати крака, който символизира момента на покой преди скока във вечността; грифонът, който разкъсва слабостта; конят, който препуска между световете.

Положили го в камерата, оформена от местен смърч. В едната му ръка поставили железен меч (акинак) – за да срази враговете, а в другата – камшик, за да управлява стихиите. И най-важното – сребърна купа с послание, което само посветените можели да прочетат. Скунха не умрял. Той просто застанал на пост.

Дълго време светът наричаше тази находка „Казахстанския Тутанкамон“. Политическата конюнктура изискваше той да бъде обявен за тюрк. Но науката, когато е освободена от окови, говори друг език. Златният човек не е тюрк.

Тюркските племена идват в тези земи хилядолетие по-късно (VI-VII век сл. Хр.). По времето, когато този младеж е бил погребан, степта е владение на индоевропейските народи – скити, саки, масагети, сармати. Това е светът на синеоките и руси конници, описани от елинските хроники.

Тук започва голямата тайна, която касае нас, българите.

1. Кулахът и Властта на Владетеля: Високата островърха шапка на Златния човек е директен прототип на калпаците и шлемовете, носени от българските владетели и боили. Тази форма не е случайна – тя имитира пламък или връх на планина, стремящ се към Небето.
2. Звериният стил: Ако погледнете златните елени и грифони от Исък и ги сравните с Мадарския конник или със съкровищата от Наги-Сент-Миклош и Летница, приликата е потресаваща. Това не е заимстване. Това е една и съща художествена школа, пренесена през вековете от запад на исток и от изток на запад – от Тяншан до Дунав.
3. Сребърната чаша: В гроба е открита малка сребърна чаша с 26 знака. Този надпис дълго време стои „неразчетен“. Защо? Защото не е нито елински, нито китайски. Той е рунически. Лингвисти, които изследват древните български руни от Плиска и Преслав, намират поразителни съвпадения. Това е езикът на един народ – балкански по корен, степен по дух. Някои разчитат текста като ритуално посвещение: „Чашата те изпи, закле се пред теб. Нагоре е пътят.“

Днес Златният човек стои в музеите като символ на модерна държава. Но за историка, който гледа отвъд границите, той е липсващото звено.

Той доказва, че Древните Българи не са били примитивна „орда“, появила се от нищото през 681 година. Ние сме наследници на тази могъща цивилизация – цивилизацията на скитите и сарматите, на тохарите. Хора, които са познавали металургията до съвършенство, имали са сложна космология и са почитали владетеля не като тиранин, а като жрец.

Златният човек от Исък може би е далечен „братовчед“ на Кубрат и Аспарух. В неговите вени е текла същата жажда за хоризонт, която върна дедите ни на Балканите.

Когато гледаме златната му маска, ние не гледаме чужденец. Гледаме отражението на собственото си забравено минало. Една златна нишка, която не може да бъде прекъсната.

Историята не е просто факти. Тя е кръв и злато.

*********************************************************************************

Препоръчваме Ви една изключително интересна книга:

Забранената Книга за Произхода на Българите

ЦЕНА: 24.00 лв

Светът, който ще влезе в този роман, не е само от плът и хроники. Той е изграден от късчета мълчание, изтрити редове и неудобни въпроси. Какво ако българите не са просто част от историята на Балканите, а една от нишките, които държат самата тъкан на времето? Какво ако има уред, способен да покаже не „официалната версия“, а самата памет на народите?

Тук се преплитат факти и фикция, Ватикан и Плиска, древни манастири и родопски мъгли, архиви и видения. Но най-вече — две души, свързани от жаждата за истина.

А ако истината е твърде силна, за да бъде приета?

Прочети! ……….. Преживей! ………… И после задай въпроса, от който не можеш да избягаш: „Ами ако всичко това е истина?“