ДОБРИТЕ КНИГИ

Преди да има държави и граници, имало само Степта – безкрайно море от трева, което поглъщало слабите и калявало силните. В тези древни времена, около II век след Христа, край устието на река Дон (тогава наричана Танаис), живеели гордите алани и сармати. Те били „рицарите на древността“ – първите, които оковали себе си и конете си в тежки люспести брони. Когато препускали, бойните им знамена не били просто парчета плат, а кухи „дракони“, през които вятърът виел зловещо, всявайки ужас във враговете.

В тази епоха, върху мраморни плочи в гръцката колония Танаис, за първи път било издълбано името, което щеше да пребъде през вековете: „ХОРОАТОС“ (Khoroathos). Това не било име на народ все още, а титла, име на знатен алански род – пазителите на огъня. То означавало „Пазителите на пределите“.

Времето минавало. Великото преселение на народите разбъркало картите на историята. Годината е 632-ра. Степта е неспокойна. Хазарският хаганат надигала глава на Изток, а Аварският хаганат стягал своята желязна хватка на Запад. Тогава, от рода Дуло, се издигнал мъж с воля на желязо и поглед на орел. Историята го познава като Кубрат. Но в най-старите арменски и византийски хроники името му варира – Кроват, Хуврат, Хроват.

Кубрат не бил просто предводител на българите. Той бил император на Стара Велика България. Израснал в Константинопол, приятел на император Ираклий, той носел в себе си знанието на Рим и дивата сила на степта. Той обединил разпокъсаните родове и възродил старата сарматска мощ.

В своят владетелски двор във Фанагория, Кубрат управлявал мъдро. Легендата за снопа с пръчки е известна на всеки българин. Но това, което хрониките премълчават, е тайната клетва, дадена в нощта след смъртта му (около 665 г.).

Когато Великият Владетел затворил очи, погребан с несметни съкровища (намерени по-късно край Перешчепина), синовете му се изправили пред ужаса на идващите хазари. Батбаян, най-големият, останал да пази земята, но бил поробен. Котраг поел на север – към бъдещата Волжска България. Аспарух, третият син, взел „сърцето“ на народа и тръгнал към Дунав, за да създаде вечната България.

Но какво станало с другите?

Четвъртият син Кубер събрал около себе си най-верните алано-сарматски родове. Това били елитните конници, „тежката артилерия“ на Велика България. Те били пазителите на старите традиции и слънчевия култ.

Когато Аспарух поел към Дунав, този син се обърнал към своите хора и казал: > „Ние няма да търсим нова земя под старо име. Ние носим духа на баща ми. Ние сме плът от плътта на Хроват. Където стъпим, там ще бъде законът на Кроват. Ние не сме просто българи, ние сме ХРОВАТИ – синовете на Хроват!“

Така, от личното име на великия владетел, се родил етнонимът на един нов народ. Те приели името Хровати като знак за принадлежност към династията на Хроватос – върховния суверен.

Те поели на Запад, към Карпатите. Там, в земите на днешна Полша и Украйна, създали Бяла Хърватия (Велика Хърватия). Това не била случайна държава. Тя била огледален образ на Стара Велика България. Там се носели същите титли:

• Водачът им не се наричал крал, а Бан (от българското Баян).
• Управителите на области се наричали Жупани (титла, използвана само от древните българи и народите под тяхно влияние).
• Те носели шашки със сарматски символи и почитали огъня.

Годините минавали, а Бяла Хърватия процъфтявала в Карпатите. Но на юг, Византийската империя била в агония. Аварите – смъртните врагове на българите – тероризирали Балканите и Адриатика. Император Ираклий (според De Administrando Imperio) си спомнил за стария съюз с Кубрат. Той знаел, че някъде на север живеят „синовете на Хроват“ – единствените войни, способни да смажат аварите.

Императорът изпратил пратеници в Бяла Хърватия с молба: „Слезте на юг. Прочистете Далмация от аварите и земята ще бъде ваша завинаги.“

Походът им бил страховит. Представи си хиляди конници, облечени в желязо, слизащи като лавина от Карпатите. Те не били просто варвари; те били добре организирана военна машина, наследство от школата на Велика България.

Битката за Далмация била жестока. Аварите, свикнали да мачкат местните народи, се сблъскали с равна на тях сила. Хроватите използвали тактиката на „мнимия отстъп“, любима на българите, и смазали аварската мощ завинаги.

Когато прахта от битките се слегнал, на Балканите се оформила интересна картина. На изток, край Дунав и Черно море, Аспарух създал България. На запад, край Адриатическо море, „Хората на Хроват“ създали Хърватия.

Вековете минавали. Християнството дошло от Константинопол за едните и от Рим за другите. Пътищата им се разделили политически и културно. Но легендата разказва, че кръвта вода не става.

Когато през 9-ти и 10-ти век българският цар Симеон Велики и хърватският крал Томислав сключили мир и съюз срещу общите врагове, това не било просто дипломация. Разказва се, че когато пратениците на Симеон влезли в двора на Томислав, те видели древни символи по стените – знака IYI (символът на рода Дуло) и слънчеви розети, същите като в Преслав. Те се разпознали.

Така, според тази легенда, хърватите са „Българите на Запада“, онези, които запазиха името на бащата-основател Хроват като свое национално име. Те са живият щит на Европа, изкован от аланска стомана и закален във волята на рода Дуло.

И днес, когато българин и хърватин се срещнат, те често намират думи, които звучат еднакво, и обичаи, които си приличат. Защото, макар клоните на дървото да са далеч един от друг, коренът е един и той пие сила от дълбините на древната сарматска степ, където някога е препускал Великият Кроват.

*********************************************************************************

Бележка за историческата достоверност: Тази легенда се базира на т.нар. „Иранска теория“ за произхода на хърватите, която е изключително популярна в съвременната хърватска историография. Плочите от Танаис (II-III век) с името „Хорватос“ са реален археологически артефакт. Връзката между името на Кубрат (Krovat/Hrovatos) и етнонима Хървати е лингвистична хипотеза, поддържана от някои учени, които виждат общ сармато-алански субстрат и при двата народа.

*********************************************************************************

Препоръчваме Ви една изключително интересна книга:

Забранената Книга за Произхода на Българите

ЦЕНА: 12.50 евро

Светът, който ще влезе в този роман, не е само от плът и хроники. Той е изграден от късчета мълчание, изтрити редове и неудобни въпроси. Какво ако българите не са просто част от историята на Балканите, а една от нишките, които държат самата тъкан на времето? Какво ако има уред, способен да покаже не „официалната версия“, а самата памет на народите?

Тук се преплитат факти и фикция, Ватикан и Плиска, древни манастири и родопски мъгли, архиви и видения. Но най-вече — две души, свързани от жаждата за истина.

А ако истината е твърде силна, за да бъде приета?

Прочети! ……….. Преживей! ………… И после задай въпроса, от който не можеш да избягаш: „Ами ако всичко това е истина?“