ДОБРИТЕ КНИГИ

Из спомените на търговеца Ибрахим….

Приближи се, момче, и налей ми още малко чай. Старите ми кости помнят горещините на Багдад и прашните пътища на Самарканд, но очите ми… очите ми още пазят сиянието на едно място, което мнозина днес смятат за приказка. Наричаха го Велики Болгар.

Когато бях на твоите години, керваните не се страхуваха от безкрайните степи, защото знаеха, че на север, там, където великата река Итил (дн. река Волга) прави своя завой към ледените земи, се издига град, който не прилича на никой друг. Пътувахме четиридесет дни през „Земята на високата трева“. Когато най-накрая стигнахме брега на реката, слънцето тъкмо се готвеше да потъне в недрата на водата. И тогава го видях.

Ти чувал ли си легендата, че стените на Болгар светели през нощта? Не бяха магьосници тези, които го издигнаха, а майстори, които разбираха езика на камъка. Целият град бе съграден от бял варовик, толкова чист и полиран, че през деня ослепяваше чужденците. Но истинското чудо ставаше по здрач. Когато месечината изплуваше над Итил, белите зидове попиваха нейната светлина и я връщаха обратно. Градът сякаш пулсираше със собствена, сребриста кръв. Отдалеч изглеждаше като огромен леден блок, паднал от небето сред зелената степ.

Стените му бяха високи, укрепени с дъбови греди и камък, а кулите му гледаха към четирите посоки на света. Търговците казваха, че ако веднъж преминеш през „Портата на слънцето“, духът ти остава там завинаги.

Влязохме в града през южните порти под звуците на тръби. Още щом стъпихме на калдъръма, сетивата ми се объркаха. Болгар не беше просто град, той беше кошер. Тук се срещаха светове, които иначе никога не биха се докоснали.

Виждах викинги – огромни мъже с коси като разтопено злато и мечове, тежки колкото конска глава. Те носеха най-ценното от Севера: кожи от черен самур, които бяха толкова меки, че сякаш можеха да се топят в ръцете ти; и моржови зъби, бели като зъбите на ангел. До тях стояха хитри ромеиски търговци от Византия, разстилащи коприна, чиито цветове караха дори пауните да се срамуват. Чуваше се речта на персийци, китайци, хазари и моите сънародници от Халифата.

Но най-впечатляващи бяха самите българи. Те бяха горди хора. Носеха кафтани от тежка вълна, обримчени със злато, и високи кожени ботуши. Прочутото „българско желязо“ не беше само в мечовете им, а и в характера им. Те бяха мюсюлмани, но в очите им още искреше свободният пламък на великите конници.

В сърцето на града се издигаше Соборната джамия. Нейното минаре беше като пръст, сочещ към Аллах, напомняйки на всички, че тук вярата е закон. Помня как гласът на мюезина се смесваше с шума на вятъра от реката. Когато влезеш вътре, хладният камък отнемаше цялата ти умора.

Но имаше едно място, което ме плашеше и привличаше едновременно – Черната палата. Хората шепнеха, че там се намира съдът на Владетеля. Наричаха я „черна“ не заради камъка, а заради тежките решения, които се вземаха там. Видях Владетеля само веднъж – седеше на трон, покрит с кожи от бял тигър, а над главата му висяха знамена с образа на сокол. Той не говореше много, но погледът му тежеше повече от торба злато.

Една вечер, докато седяхме в една от обществените бани (а в град Велики Болгар баните били по-чисти от дворците в Европа), един стар българин ми разказа защо градът е толкова богат.

„Ибрахим,“ каза той, „ние не продаваме просто стоки. Ние продаваме мост. Ние сме мостът между леда на севера и слънцето на юга. Когато викингът иска подправки, той идва при нас. Когато арабинът иска кожа от бяла мечка, той пак идва при нас. Докато пазим реката, ще пазим и света.“

През онази нощ се случи нещо странно. Небето над Болгар пламна в зелено и червено – онези светлини, които северняците наричат „Танцът на духовете“. Белите стени на града позеленяха, отразени в ледената повърхност на Итил. Градът буквално гореше без огън. В този момент повярвах на всичко – и че българите могат да коват стомана от падащи звезди, и че техните коне могат да препускат по водата.

Напуснах Болгар с керван, натоварен с мед, восък и български ботуши, които и до днес не са се скъсали. Докато се отдалечавахме, погледнах назад. Слънцето залязваше и градът отново започваше да фосфоресцира. Изглеждаше толкова крехък и същевременно вечен.

Но нищо на този свят не е вечно, момче. Години по-късно чух, че конниците от Изток – монголците на Бату хан, са обградили града. Казват, че българите се били като лъвове, че белият камък се е напоил с толкова кръв, че е станал розов. Градът е бил опожаряван, въздиган и отново разрушаван от Тимур Ленк (известен още като Тамерлан).

Днес, ако отидеш там, ще намериш само руини и тишина. Но ако се вслушаш в шума на Итил при пълнолуние, казват, че все още можеш да чуеш ехото от пазара, цвиленето на конете и молитвата на онези, които някога наричаха този призрачен блясък свой дом.

*********************************************************************************

Реални исторически факти

Зад поетичния разказ на стария търговец стоят неоспорими исторически факти, които правят Волжка България една от най-развитите цивилизации на Средновековието:

1. Икономическото чудо:

Волжка България е контролирала „Пътя на кожите“ и „Пътя на среброто“. Тя е била основният посредник между Арабския халифат, Византия и Скандинавия. През X-XII век град Булгар е бил по-голям и по-богат от Париж и Лондон.

2. Архитектурата и „светещите стени“:

Градът е бил изграден основно от бял варовик, който е рядкост за този регион (докарван по реката). Високото съдържание на калцит в камъка му придава специфичен блясък под лунната светлина, което е породило легендите за „светещия град“. Соборната джамия, чиито останки виждаме днес, е била символ на държавната мощ и приемането на исляма през 922 г.

3. Промишленост и занаяти:

Българите са били световноизвестни металурзи. Те са произвеждали т.нар. „булатна стомана“ и са изнасяли изделия от чугун, когато в останалата част на Европа това е било почти непознато. Изразът „български ботуши“ (сафтиян) е бил нарицателно за най-високо качество в целия Изток – обработката на кожа е била техен монопол.

4. Градоустройство:

Велики Болгар е разполагал с изключително модерна за времето си инфраструктура: обществени бани с подово отопление (хипокауст), канализация и водопроводи от керамични тръби. „Черната палата“, която е запазена и до днес, е уникален архитектурен паметник, за който се смята, че е служил за съд или висше духовно училище (медресе).

5. Краят и наследството:

Градът е окончателно разрушен от войските на Тамерлан в края на XIV век, но неговото културно влияние остава в основата на по-късното Казанско ханство. През 2014 г. Болгарският историко-археологически комплекс е включен в списъка на ЮНЕСКО като доказателство за съществуването на изчезналата държава Волжка България.

Любопитен факт: „Бялата архитектура“ като символ на статус

По това време в Северна Европа повечето градове са били дървени или от кафяви тухли. Използването на бял варовик е било израз на изключително богатство и държавна мощ, тъй като добивът и транспортът му са били много скъпи. Руските княжества (като Владимир и Суздал) по-късно заимстват тази техника именно от Волжка България, създавайки своите прочути белокаменни храмове.

*********************************************************************************

Препоръчваме Ви една изключително интересна книга:

Забранената Книга за Произхода на Българите

ЦЕНА: 12.50 евро

Светът, който ще влезе в този роман, не е само от плът и хроники. Той е изграден от късчета мълчание, изтрити редове и неудобни въпроси. Какво ако българите не са просто част от историята на Балканите, а една от нишките, които държат самата тъкан на времето? Какво ако има уред, способен да покаже не „официалната версия“, а самата памет на народите?

Тук се преплитат факти и фикция, Ватикан и Плиска, древни манастири и родопски мъгли, архиви и видения. Но най-вече — две души, свързани от жаждата за истина.

А ако истината е твърде силна, за да бъде приета?

Прочети! ……….. Преживей! ………… И после задай въпроса, от който не можеш да избягаш: „Ами ако всичко това е истина?“