ДОБРИТЕ КНИГИ

Аз съм там, където светлината на свещта умира в мрака. Аз съм прахът върху пергамента и скърцането на пода под нечии стъпки. Виждал съм империи да се издигат и да рухват, но онази нощ в края на девети век… онази нощ в Преслав беше различна. Въздухът тежеше не от влага, а от гняв и свята решителност.

Беше времето на Златния век, ала златните куполи на църквите не можеха да скрият тихата война, която се водеше не с мечове, а с мастило. Влязох в скрипторията заедно с вятъра. Вътре бе тихо, но не и спокойно.

На писалищната маса седеше мъж. Облечен бе в черни монашески одежди – „черноризец“, както ги наричаха хората. Но под грубия плат, аз, който виждам отвъд видимото, забелязах осанка на воин. Някои шепнеха по ъглите на двореца, че това е самият цар Симеон, скрил короната си под качулката, за да се бие на полето на думите. Други казваха, че е висш духовник от Преславската школа, свидетел на раждането на буквите. За мен името нямаше значение. Значение имаше огънят в очите му.

Той бе ядосан.

Пред него лежеше гръцки ръкопис – писмо от византийски духовник. Думите в него бяха отрова: „Бог не слуша варварски езици. Бог разбира само три езика – еврейски, гръцки и латински. Всичко друго е ерес.“ Това беше проклятието на „триезичната ерес“, оковата, с която искаха да задушат един млад народ.

Монахът удари с длан по масата. Свещта трепна. Той знаеше, че това не е просто теологичен спор. Това беше битка за правото на съществуване. Ако нямаш писменост, нямаш памет. Ако нямаш памет, нямаш история.

Той потопи перото в мастилницата. Черното мастило заблестя като течна нощ. Трябваше да напише отговор. Не молба. Не обяснение. А манифест. Трябваше да бъде „Храбър“ – смел, за да посече гордостта на ромеите.

— Помниш ли? — прошепна той на празната стая, сякаш говореше на мен. — Помниш ли времето на чертите и резките?

Аз помнех. Виждал бях предците му. Те гадаеха по дървени пръчици, драскаха примитивни знаци, за да броят дните и стадата си. Бяха езичници, лутащи се в тъмнина, без книга, която да ги води.

После дойде времето на покръстването. И видях хаоса. Видях как се опитваха да оковат нашата реч с гръцки букви. Беше мъчително. Как да напишеш „Ж“ с гръцка буква? Как да напишеш „Ц“, „Ч“, „Ш“ или онова дълбоко гърлено „Ъ“?. Гръцката азбука се гърчеше и пукаше по шевовете, неспособна да побере широката българска душа. Пишеха „без устроенa“ – без ред, без правила. Беше непълноценно. Беше осакатяване на словото.

Монахът започна да пише. Ръката му се движеше бързо, водена от яростна логика.

„Прочее преди българите нямаха книги…“

Той пишеше историята такава, каквато я знаеше. Описваше трите етапа: чертите, гръцките букви и накрая – Спасението.

В стаята сякаш стана по-светло, макар свещта да догаряше. Той стигна до същината – до тайното оръжие на българите. Името му беше Константин-Кирил Философ.

Аз бях там, когато Кирил получи видението. Монахът в скрипторията сега описваше точно това. Той създаде защитата си върху една велика истина, която гърците не можеха да оборят: Божественият произход.

Ромеите се гордееха с елина си, с Омир и Платон. Но Черноризецът, с усмивка на ъгъла на устните, написа своя най-силен аргумент. Той попита хартията: „Кой ви създаде буквите?“

Гърците щяха да отговорят с имена на езичници, живели векове преди Христа. Тяхната азбука бе дело на мнозина, поправяна и донаждана „много години“ от обикновени хора. Тя беше човешко творение – несъвършено, бавно, земно.

„А нашите?“ – перото на монаха скърцаше победоносно.

Нашите са създадени от един мъж. От един светец. И са създадени изведнъж, в момент на божествено просветление. Това не беше еволюция, това беше чудо. Българската азбука беше по-близо до Бога, защото бе дадена като дар, а не изкована в прахта на вековете. Това беше тайният смисъл, който той втъкаваше между редовете – ние сме по-нови, но сме по-чисти.

Той описваше 38-те букви. Аз виждах формите им в ума му. Той мислеше за Глаголицата – онези свещени кръгове и кръстове, които Кирил бе начертал. Макар в Преслав вече да се ползваше и новото писмо (кирилицата), Храбър защитаваше първоизвора. Защитаваше правото на сътворение.

Нощта преваляше. Монахът усети умора, но не спря. Трябваше да нанесе последния удар.

Той си представи един въображаем диалог. Ако попиташ гръцките книжовници: „Кой ви създаде буквите?“, малцина от тях знаят. Те са забравили корените си в своята гордост.

„А ако попиташ българските книжовници…“ – тук той спря. Вдигна глава и погледна към тъмния прозорец, към спящия български град.

„Всички знаят“, написа той..

Това беше силата. Единението. Докато гърците тънеха в спорове и забрава, българите помнеха своя учител. Те знаеха: Св. Константин-Кирил Философ и брат му Методий. Това знание беше щитът срещу всяка ерес.

Монахът остави перото. Трактатът беше завършен. Той беше кратък, остър като кинжал и тежък като планина . Това не беше просто текст. Това беше декларация за независимост. Културен манифест, който заявяваше: Ние сме равни. Ние имаме свой път към Бога..

Той се изправи. Скри лицето си отново в сянката на качулката. Не се подписа с истинското си име – било то царско или друго. Подписа се просто като „Черноризец Храбър“ – Смелият монах. Защото в тази битка не титлата имаше значение, а смелостта да кажеш истината в очите на империята.

Когато излезе от скрипторията, аз останах да пазя свитъка. Мастилото още съхнеше. Гледах думите и знаех, че те ще надживеят камъка на преславските стени.

Този трактат щеше да се преписва векове наред. Щеше да бъде единственото свидетелство за онази ожесточена борба, която светът бе забравил. Щеше да напомня, че българската писменост не е подаяние, а извоювана светиня. Че ние не сме „варвари“, а народ с книга, дадена ни от Светия Дух.

Аз, Невидимият, видях как се роди легендата. Видях как един „Храбър“ мъж победи триезичната лъжа с 38 свещени знака. И докато слънцето изгряваше над Плиска и Преслав, аз знаех: Българите вече не бяха хора на „чертите и резките“. Те бяха Хора на Словото.

И това никой, никога не можеше да им отнеме.

*********************************************************************************

Препоръчваме Ви една изключително интересна книга:

Забранената Книга за Произхода на Българите

ЦЕНА: 12.50 евро

Светът, който ще влезе в този роман, не е само от плът и хроники. Той е изграден от късчета мълчание, изтрити редове и неудобни въпроси. Какво ако българите не са просто част от историята на Балканите, а една от нишките, които държат самата тъкан на времето? Какво ако има уред, способен да покаже не „официалната версия“, а самата памет на народите?

Тук се преплитат факти и фикция, Ватикан и Плиска, древни манастири и родопски мъгли, архиви и видения. Но най-вече — две души, свързани от жаждата за истина.

А ако истината е твърде силна, за да бъде приета?

Прочети! ……….. Преживей! ………… И после задай въпроса, от който не можеш да избягаш: „Ами ако всичко това е истина?“