ДОБРИТЕ КНИГИ

„Из историята на Алтънчеч (Златина) – дъщерята на последния велик български владетел на Волжка България, която избра смъртта пред робството по време на кървавата есен на 1236 година.“

В студената есен на 1236 година, когато вятърът от степите носеше мирис на кръв и дим, аз, невидимият страж на времето, стоях сред сенките на Великия град Биляр. Аз съм вечното ехо на миналото, без име и форма, но с очи, които са видели всичко – от славата на Волжка България – до нейния трагичен край. Аз съм гласът на ветровете, които шепнат забравени истории, на реките, които носят сълзи, и на земята, която погребва герои.

Днес ще ви разкажа за Алтънчеч, Златнокосата княгиня, последната дъщеря на нашия народ, чиято съдба бе тъжна като есенен залез над Волга. Ще ви водя през дните на ада, стъпка по стъпка, сякаш сме заедно в онова време, сред виковете на воините и плача на децата. Слушайте внимателно, защото това не е просто легенда – това е кръвта на нашата история, изписана с огън и меч.

Представете си Биляр в разцвета си. Градът се простираше като огромен килим от камък и дърво, по-голям от далечните Лондон и Париж, с над седемдесет хиляди души, които търгуваха, смееха се и строяха. Улиците бяха пълни с търговци от Персия и Арабия, които носеха коприна и подправки; занаятчии ковяха сребърни накити, а учените обсъждаха звездите и законите на Всевишния.

Реката Волга течеше като жива артерия, носейки кораби с мед, кожи и зърно. На трона седеше Емир Габдула Челбир (Богомил), мъдрият български владетел, който бе наследил трона от предците ни – онези стари българи, които някога бяха дошли от далечните земи на запад, за да създадат тази велика държава. Той бе човек на мира, но и на меча, с очи, които виждаха далеч отвъд хоризонта.

Сред всичко това растеше Алтънчеч, Златнокосата. О, каква красота бе тя! Косите ѝ, златисти като слънцето над степта, се вееха като знаме в битка. Родена бе в двореца, но тя не бе просто принцеса, отгледана за брак и дипломация. Не, нашите традиции бяха по-древни, по-диви. От малка я учеха да язди кон като вятър, да стреля с лък по-точно от всеки мъж и да върти меча с грацията на танцьорка. Баща ѝ, Емирът, често я водеше на лов в горите край Волга, където тя убиваше елени с един удар.

„Ти си кръвта на Аспарух и Кубрат,“ казваше ѝ той, споменавайки древните ни владетели. „Не се бои от нищо, освен от срама.“

Алтънчеч бе високообразована – четеше персийски поети, знаеше езиците на търговците и се молеше с чистота, която вдъхваше вяра на всички. Но в очите ѝ имаше огън, който не можеше да бъде угасен. Тя бе символ на нашата свобода, на жените-воини, които в степните ни предания винаги са се борили рамо до рамо с мъжете.

А сега, нека да ви отведа към бурята. На изток, отвъд Уралските планини, се надигаше нещо ужасяващо. Чингис хан бе мъртъв, но неговата сянка все още покриваше света. Неговият внук, Бату хан, и великият пълководец Субетей, водеха армия, по-голяма от всяка видяна досега – между сто и петдесет и двеста хиляди души, с коне, които затъмняваха хоризонта.

Те наричаха това „Западен поход“, но за нас то бе краят. Волжка България не бе непозната за тях – през 1223 година, в една кървава битка, нашите воини бяха разбили монголския авангард. Но сега те идваха с гняв, с катапулти, донесени от далечен Китай, и с тактики, които правеха всяка крепост да изглежда като детска играчка. „Те са като саранча,“ шепнеха разузнавачите ни, „която поглъща всичко по пътя си.“

Когато новината стигна до Биляр, градът се стегна за война. Емир Габдула свика съвета си в голямата зала на двореца, където стените бяха украсени с гоблени от минали победи. „Съберете всички мъже, способни да носят оръжие,“ заповяда той. „Жените и децата да се подготвят да помагат.“

Алтънчеч стоеше до него, в доспехи от полирана стомана, с меча си на кръста. „Татко, и аз ще се бия,“ каза тя с глас, който не трепереше. „Няма да се скрия зад стените.“ Емирът я погледна с болка в очите. „Дъще, ти си последната ни надежда. Бягай на север, в горите, където монголите няма да те намерят. За да оцелее родът ни.“ Но тя поклати глава, а златистите ѝ коси се разпиляха. „Аз съм българка, татко. Ще умра с народа си, но няма да се предам.“

И ето, есента дойде с монголите. Те обградиха Биляр като огромен пръстен от стомана и огън. Армията им бе толкова голяма, че ревът на конете и скърцането на телегите заглушаваха дори кучешкия лай в града. От кулите ни виждахме техните шатри да се простират до хоризонта, а знамената с черни опашки да се веят на вятъра. „Те са демони от ада,“ мърмореха защитниците.

Обсадата започна. Монголите изградиха окопи, донесоха огромни катапулти, които хвърляха камъни и горящи топки през стените. Първите дни бяха на яростни атаки – стълби се издигаха към зъберите, стрели летяха като дъжд.

Алтънчеч събра около себе си отряд от четиридесет девойки-воини, известни в преданията ни като „кирк кыз“ – четиридесетте девици. Те не бяха просто момичета; те бяха обучени в бой, с коси, сплетени под шлемовете, и очи, пълни с решимост.

„Сестри,“ викаше Алтънчеч, докато стреляха от стените, „ние сме щитът на Биляр! Няма да позволим на тези варвари да осквернят домовете ни!“ Те се биха рамо до рамо с мъжете, хвърляха горещо масло по нападателите, пробождаха с копия онези, които се качваха.

Четиридесет и пет дни продължи това – четиридесет и пет дни на ада. Градът гладуваше, ранените стенеха в импровизираните лечебници, а нощем се чуваше плачът на майки, които изгубиха децата си. Аз, невидимият, се скитах сред тях, слушайки молитвите им към небето.

Монголите не спираха. Субетей, хитрият вълк, нареди да се използват пленени роби като жив щит, за да приближат катапултите. Камъни се сипеха върху къщите, сгради се срутваха в прах. Един ден, след поредната атака, стената на изток се срути.

„Пробив!“ извика някой от кулата. Монголите нахлуха като порой, с викове, които кънтяха в ушите ми. Уличните боеве започнаха – всяка къща се превърна в крепост, всяка улица в бойно поле. Алтънчеч водеше своите девойки през хаоса, а меча ѝ проблясваше в светлината на пожарите. „За Биляр! За нас!“ викаше тя, докато сечеше десетки врагове. Виждах как кръвта ѝ се смесва с тази на падналите, но тя не спираше.

Когато градът пламна изцяло, оцелелите се оттеглиха към вътрешната цитадела – последното укрепление, високо на хълма Къз-Тау, който днес наричат Момин хълм. Емир Габдула беше ранен, но все още горд. Той все още водеше остатъците от армията. „Дръжте се, деца мои,“ казваше той. Но в една жестока схватка, сред дима и виковете, той падна – стрела прониза гърдите му.

Алтънчеч коленичи до него, а сълзи се стичаха по лицето ѝ. „Татко, не ме оставяй,“ шепнеше тя. „Аз ще те отмъстя.“ Той я погледна за последно. „Бъди свободна, дете мое. Не се предавай.“ И затвори очи.

Сега Алтънчеч пое командването. Тя и нейните четиридесет воини, заедно с шепа мъже, се барикадираха в кулата на хълма. Монголите ги обкръжиха, виковете им ехтеха: „Предайте се! Ханът иска принцесата жива!„

Виждайки златистите ѝ коси, които се вееха под шлема, те я искаха като трофей – да я превърнат в наложница, да я унижат пред целия свят. „Никога!“ извика Алтънчеч. Тя се обърна към спътничките си. „Сестри, по-добре смърт, отколкото срам. Ние сме българки – ще умрем свободни.“ Те кимнаха, а очите им блестяха с решимост.

Обръчът се затягаше. Монголите се качваха по скалата, стрели летяха. Алтънчеч и жените се биха до последно, но знаеха, че краят наближаваше. В онзи миг, когато врагът нахлу в кулата, те взеха решението. Те се хвърлиха в пропастта долу, като телата им се разбиха в скалите. Преди това обаче подпалиха кулата, за да се срути върху тях, погребвайки десетки монголи.

Аз видях пламъците да се издигат към небето, чух виковете да заглъхват. Когато димът се разсея, монголите намериха само пепел и кости. Алтънчеч бе изчезнала – не пленена, не осквернена, а свободна в смъртта.

Тъжният финал дойде бързо. Биляр бе сринат до основи – къщите бяха в руини, улиците в кръв. Монголите изклаха хиляди, поробиха оцелелите. Археолозите днес намират масови гробове, скелети на жени с оръжия в ръце, следи от огромен пожар. Това е доказателството за нашата трагедия.

Волжка България загуби държавността си, но Алтънчеч стана символ на честта ни. Тя не избяга, не моли за милост. Нейната саможертва бе акт на върховна воля, напомняне, че духът ни е несломим.

Днес, близо до останките на Биляр в Татарстан, има извор и хълм Къз-Тау. Местните казват, че изворът е от сълзите на Алтънчеч, а хълмът крие костите на нейните воини. Хората отиват там да се поклонят, да запалят свещ за Златнокосата.

Това бе краят на Златния век, но и началото на легендата. Аз, невидимият разказвач, ще продължа да шепна тази история на ветровете, за да не бъде забравена. Защото в тъгата ѝ има величие – величието на една княгиня, която избра смъртта пред робството.

*********************************************************************************

Историческа справка: Към 1236 г. Биляр е не просто столица, а един от най-големите градове в тогавашния свят. В руските летописи той е наричан единствено „Великият град“, тъй като е поразявал съвременниците си със своите мащаби. Неговата площ (заедно с предградията) е била около 800 хектара – за сравнение, по същото време Лондон и Париж са заемали по около 200 хектара.

*********************************************************************************

Препоръчваме Ви една изключително интересна книга:

Забранената Книга за Произхода на Българите

ЦЕНА: 12.50 евро

Светът, който ще влезе в този роман, не е само от плът и хроники. Той е изграден от късчета мълчание, изтрити редове и неудобни въпроси. Какво ако българите не са просто част от историята на Балканите, а една от нишките, които държат самата тъкан на времето? Какво ако има уред, способен да покаже не „официалната версия“, а самата памет на народите?

Тук се преплитат факти и фикция, Ватикан и Плиска, древни манастири и родопски мъгли, архиви и видения. Но най-вече — две души, свързани от жаждата за истина.

А ако истината е твърде силна, за да бъде приета?

Прочети! ……….. Преживей! ………… И после задай въпроса, от който не можеш да избягаш: „Ами ако всичко това е истина?“