ДОБРИТЕ КНИГИ

Представете си свят, където времето не тече като река, а се върти в безкраен кръг – колело на раждане, живот, смърт и прераждане. Под звездното небе на Балканите, по бреговете на могъщия Дунав се ражда една от най-старите цивилизации на човечеството. Това е Дунавската цивилизация, известна още като „Стара Европа“ – термин, въведен от археоложката Мария Гимбутас, която разкрива пред света забравената епоха на мир и хармония, центрирана около Великата богиня-майка.

Тази цивилизация процъфтява между 6500 и 3500 г. пр. Хр., много преди пирамидите на Египет или зикуратите на Шумер, и обхваща земите на днешна България, Румъния, Сърбия и други балкански региони. Тя е земеделска, с развити култури като Винча, Караново, Хаманджия и Гумелница, където хората живеят в хармония с природата, без военни укрепления в ранните периоди, с равномерно разпределено богатство и изключително богата символика в керамиката и ритуалите.

В този свят, където Земята е жива, дишаща плът, Великата богиня-майка не е просто митологична фигура, а вселенски принцип – сърцето на космоса. Тя е Земята, която ражда всичко живо; тя е Раждането, което дава начало на цикъла; Смъртта, която прибира уморените души; Прераждането, което обещава новия живот; Плодородието, което кара полетата да зеленеят; и Космическият ред, който поддържа баланса на вселената.

За разлика от по-късните патриархални култури, тук няма отделни богове на войната, небето или гръмотевиците – всичко е Тя, единна и всеобхващаща. Гимбутас я описва като „самогенерираща се Богиня“, чиито функции са животодателка, смъртница и регенераторка, отразяващи суверенитета на майчинството в палеолитната и неолитната епоха. В древните български земи, от Караново – до Гумелница, тази богиня е центърът на духовния живот, символизирана в хиляди фигурки и ритуали, които ни разкриват един женско-центриран свят, където хармонията е по-силна от доминацията.

Археологията ни отвежда дълбоко в тази мистерия, където камъкът и глината говорят езика на богинята. Намерени са хиляди женски фигурки – не „идоли“, а ритуални съдове на сила, които улавят есенцията на плодородието. Те са с подчертани гърди, корем и бедра, символизиращи майчинството и изобилието; често без лице, с абстрактни очи, защото богинята е безлика, вездесъща – тя е самата природа.

Някои са изобразени седящи, раждащи или с ръце върху корема, напомняйки за цикъла на живота. В българските находки от културата Караново, например, фигурките са декорирани със спирали, които представляват безкрайния цикъл на битието; триъгълници, символизиращи женското начало; змии, олицетворяващи земната и подземната енергия; и ромбове, изобразяващи утробата или обработената нива.

Тези символи не са случайни – те са „езикът на богинята“, както го нарича Гимбутас в книгата си „The Language of the Goddess„, където тя декодира знаците от неолитна Европа, показвайки как те образуват свещена писменост, предшестваща шумерските клинообрази. В Лепенски Вир на Дунав, например, са открити фигурки на жена, комбинирана с риба, символизиращи регенерацията и връзката с водата като източник на живот.

Великата майка се явява в триединна форма – най-старият известен триединен модел, много преди християнската Троица. Тя е Дева: младостта, покълването на семената, пролетта, която буди земята; Майка: зрелостта, плодородието, лятото, което дава плодове и живот; и Стара жена: смъртта, мъдростта, зимата, която подготвя за новия цикъл. Тази троица отразява пътя на жената и природата, и е видима в археологическите находки от Балканите, където фигурките варират от млади, буйни форми до стари, изсъхнали.

В този свят жената не е подчинена, а център на общността – жрица и пазителка на знанието. Знанията за семената, календара, лечебните растения и тайнството на раждането се предават по женска линия, от майка на дъщеря. Домът е храм, огнището – светилище, където ритуалите се преплитат с ежедневието. В храмовете от неолитна България са открити олтари и модели на храмове, където жените водят церемонии за плодородие и регенерация.

Смъртта в този култ не е край, а завръщане в утробата на Майката. Погребалните практики са ключ към разбирането: мъртвите са полагани в ембрионална поза, ориентирани към земята, посипани с червена охра – символ на кръвта и живота. Така покойникът се връща в Земята, за да бъде роден отново.

В гробници като тези в Малта или на Балканите, гробът е утроба, където яйцевидните форми, декорирани със спирали и змии, подчертават връзката между смъртта и раждането. Гимбутас обяснява, че гробът е „свещеното място, от което излиза нов живот“, и че в Стара Европа животът и смъртта са неразделни.

Нишката на този култ не се къса с времето. Около 3500–3000 г. пр. Хр., степни индоевропейски миграции носят патриархални воински култове, които променят Стара Европа. Но богинята се преражда: в тракийската Бендида, античните Кибела и Рея, и дори в християнската Богородица, където старият култ се облича в нови дрехи. Християнството не унищожава, а абсорбира – манастирите са строени върху древни светилища, а Богородица става наследница на Майката-Земя.

В българската традиция тези останки са живи и днес. Мартеницата – бяло и червено, символизиращи чистота и кръв, цикъла на живота; Огнището като свещено място; Женските обредни песни, които пеят за раждане и плодородие; Шевиците на народните носии, с ромбове и спирали, представляващи утроба, защита и плодородие; и Бабите, които пазят древното знание за билки и ритуали. Тези елементи са ехо от Дунавската цивилизация, където Балканите са източник, а не периферия.

Тази трагедия на прехода – от хармония към доминация – ни учи днес, че духовността може да бъде еднопластова, а не йерархия. Паметта ни е по-дълбока от писмената история; тя е в земята, в символите, в кръвта ни. Великата богиня-майка ни напомня, че светът е цикъл, а ние – част от нея. В този разказ, потопени в древните български земи, ние се връщаме към корените си, за да разберем кой сме.

*********************************************************************************

Препоръчваме Ви една изключително интересна книга:

Забранената Книга за Произхода на Българите

ЦЕНА: 12.50 евро

Светът, който ще влезе в този роман, не е само от плът и хроники. Той е изграден от късчета мълчание, изтрити редове и неудобни въпроси. Какво ако българите не са просто част от историята на Балканите, а една от нишките, които държат самата тъкан на времето? Какво ако има уред, способен да покаже не „официалната версия“, а самата памет на народите?

Тук се преплитат факти и фикция, Ватикан и Плиска, древни манастири и родопски мъгли, архиви и видения. Но най-вече — две души, свързани от жаждата за истина.

А ако истината е твърде силна, за да бъде приета?

Прочети! ……….. Преживей! ………… И после задай въпроса, от който не можеш да избягаш: „Ами ако всичко това е истина?“