ДОБРИТЕ КНИГИ

В онези далечни времена, когато Дунавът шепнеше тайни на бреговете си, а ветровете носеха ехото от отминалите битки, Аз, невидимият страж на спомените, продължавам да се скитам из сенките на историята. Аз съм гласът, който не се чува, но се усеща – като лекия полъх на нощния бриз през крепостните стени.

Аз видях всичко: раждането на легенди, падането на империи и тихата, неумолима самота на онези, които избират дълга пред щастието. Днес ще ви разкажа за Баба Вида, строителката на крепостта във Видин. Това не е просто приказка, а тъжна одисея на една душа, която се жертва за земята си.

Ще ви водя стъпка по стъпка през нейния път, през болката и мъдростта ѝ, като че ли сме там, в онези мъгливи утрини по реката, където всяка капка вода носи тежестта на миналото. Слушайте внимателно, защото в тази история се крие скритата мъка на свободата, които ще разкрият душата ѝ, без да добавям нищо, което времето не е запазило.

Представете си една плодородна земя, където хълмовете се къпят в златото на залеза, а Дунавът, този велик страж, тече неуморно към морето. Тук, в сърцето на онова, което днес наричаме България, живееше един заможен болярин. Той бе мъж на честта и богатството, натрупано от земи, стада и търговия по реката. Имаше три дъщери: Вида, най-голямата, с очи, които виждаха отвъд хоризонта; Кула, средната, с дух, жаден за величие; и Гъмза, най-малката, с сърце, пълно с мечти за любов.

Баща им, усещайки приближаващия край на дните си, седна една вечер под стария дъб в двора им. Въздухът бе тежък от аромата на цъфнали билки, а звездите над тях изглеждаха като далечни очи, наблюдаващи човешките съдби.

– Дъщери мои, – започна той с глас, треперещ от тежестта на годините, – аз ви оставям всичко: земите, които хранят народа ни, богатството, което сме натрупали с пот и мъдрост. Но с това наследство идва и моят завет – управлявайте мъдро. Не се поддавайте на користта, която разяжда душата, нито на лекомислието, което води до пропаст. Земята е не просто почва; тя е кръвта ни, душата ни. Пазете я, както майката пази детето си.

Той ги погледна една по една, а очите му бяха пълни с надежда и страх. Вида, с нейния проницателен поглед, кимна мълчаливо, сякаш вече виждаше сенките на бъдещето. Кула и Гъмза се усмихнаха, все още невинни към изпитанията, които ги чакаха.

Скоро след това бащата си отиде, оставяйки ги сами в един свят, където властта бе като остър меч – можеше да защитава, но и да те нарани. Сестрите разделиха наследството: всяка получи своя дял от земите, които се простираха от бреговете на Дунав – до хълмовете отвъд. Първоначално всичко изглеждаше обещаващо. Слънцето грееше над нивите, реколтата бе богата, а народът им се кланяше с уважение. Но животът, както винаги, поставяше изпитания, и всяка сестра трябваше да направи своя избор.

Да започнем с Кула, средната сестра. Тя бе красива, с коси като есенни листа и дух, който копнееше за още власт. Един ден срещна богат мъж, дошъл от далечни земи – търговец с очи, пълни с алчност, и жестоки маниери, скрити зад мили усмивки. Той ѝ обеща още богатство, още земи, ако се омъжи за него. Кула, забравяйки завета на баща си, се поддаде на користта.

„Защо да се ограничавам с това, което имам?“ мислеше си тя, докато се разхождаше по брега на реката, слушайки шепота на вълните. Бракът бе сключен с пирове и музика, но скоро жестокостта на мъжа ѝ се разкри. Той завладя земите ѝ, продаваше ги на чужденци, разоряваше селяните с данъци. Кула видя как нейната част от наследството се стопява като сняг на слънце. Тя загуби всичко: земите, уважението на народа, дори собствената си свобода. Сега живееше в сянката на мъжа си, с разбито сърце и празни очи. Тъжната ѝ съдба бе предупреждение, но сестрите ѝ още не го виждаха ясно.

После дойде редът на Гъмза, най-малката. Тя бе нежна душа, с усмивка, която осветяваше нощта, и сърце, което се водеше от страст. Един млад мъж, красив и поетичен, завладя мислите ѝ. Той не бе богат, но обещаваше любов, която да трае вечно. Гъмза, сляпа за рисковете, се омъжи по любов, без да вложи разум в решението си.

„Сърцето ми знае пътя,“ шепнеше си тя, докато гледаше звездите, спомняйки си бащиния завет само като далечно ехо. Но без мъдрост, любовта се оказа крехка. Мъжът ѝ, макар и добър, не умееше да управлява. Земите ѝ запустяваха, нашественици ги грабеха, а бедността се настани в дома им. Гъмза загуби всичко, точно както сестра си – разорена, с разбита мечта и самота, която я гризеше отвътре. Тя плачеше нощем, усещайки как лекомислието ѝ бе предало не само нея, но и народа ѝ.

А сега стигаме до Вида, най-голямата сестра. Аз я видях как стои на брега на Дунав, с вятъра, който разпилява косите ѝ, и с очи, които проникват в дълбините на реката. Тя бе различна – прозорлива, с име, което само по себе си носеше тайна. „Вида“ означаваше „тази, която вижда“, „знаещата“, сродна с древното „веда“ за знание и „веща жена“.

Тя видя грешките на сестрите си: как Кула се поддаде на алчността, а Гъмза – на сляпата страст. „Аз няма да повторя това,“ реши тя в себе си, докато слънцето залязваше зад хълмовете, обагряйки водата в червено. Вида осъзна опасността от бракове, сключени без мъдрост. В онези времена бракът не бе просто съюз на сърцата; той бе предаване на власт. Земята преминаваше в ръцете на чуждия род, жената губеше своята воля, а народът – своя суверенитет.

Решението ѝ дойде в една бурна нощ, когато гръмотевиците разтърсваха небето, а Дунавът се пенеше като разгневено същество. „Няма да дам земята си в чужди ръце,“ прошепна тя на вятъра. „По-добре сама да остарея, отколкото да предам народа си.“ Тези думи не бяха прищявка, а дълбок морален акт.

Вида не бе против любовта сама по себе си; тя се противопоставяше на алчността, подчинението и предателството към земята. Тя избра суверенитета – да служи на хората, да се жертва за по-голямото благо. Това бе радикално за времето ѝ, където жените често бяха пазителки само на дома, а не на държавата. Вида се превърна в майка на земята си, в последната опора, когато всичко друго се рушеше.

С този избор започна най-тъжната част от съдбата ѝ – градежът на крепостта. Аз бях там, в сенките, докато тя събираше майстори и работници от близо и далеч. Земята ѝ бе на брега на Дунав, стратегическо място, където реката пазеше от едната страна, а хълмовете – от другата страна. Вида заповяда да се издигне мощна крепост: стени от камък, високи кули, които да надзирават хоризонта, и порти, които да устоят на всяка обсада.

Дните се превръщаха в месеци, месеците в години. Работниците копаеха ровове, зидаха стени, а Вида стоеше сред тях, с ръце, загрубели от труда, и очи, пълни с решимост. Но в тишината на нощите, когато огньовете угасваха, самотата я обгръщаше като студен плащ. Тя мислеше за сестрите си, за изгубените им животи, за своя собствен избор. „Е това ли е цената на свободата?“ шепнеше си тя, докато гледаше звездите. Крепостта растеше, но с нея растеше и нейната изолация.

Когато крепостта бе готова, тя стана символ на нейната същност. Аз виждах как камъните отразяват твърдостта ѝ – непоклатима, като скала в бурята. Кулите бяха като нейното целомъдрие, високи и недостижими. Портите – образ на независимостта ѝ, затворени за всеки, който би я предал. А цялата крепост бе като тялото ѝ: материализираната ѝ добродетел, която не падаше, защото Вида не бе паднала пред изкушенията.

Тя управляваше земите си справедливо: раздаваше правосъдие под сянката на кулите, пазеше границата от нашественици – дали бяха византийци, римляни или други врагове, които се опитваха да пресекат Дунава. Народът я уважаваше, но в очите им се четеше жалост. „Баба Вида,“ започнаха да я наричат те, докато косите ѝ посивяваха, а бръчките по лицето ѝ разказваха историята на годините.

Тъжната ѝ съдба се разгръщаше бавно, като река, която ерозира бреговете си. Вида остаряваше в самота, посветена на дълга си. Нямаше деца, които да я прегръщат, нямаше съпруг, който да споделя тежестта. Нощите ѝ бяха пълни с размишления: за бащиния завет, за грешките на сестрите, за цената на мъдростта.

Тя виждаше, че земята не е стока – не се продава, не се предава. Властта бе отговорност, а самотата – неизбежната цена за свободата. Мъдростта ѝ бе по-важна от страстта, но това я правеше архетип: не просто жена, а владетелка, пазителка на държавата. В българската традиция жените често бяха майки на рода, но Вида бе майка на цялата земя – разширен образ на защитата, мъдростта и справедливостта.

Аз, невидимият разказвач, виждах как легендата ѝ се предава от уста на уста. Крепостта стоеше непокътната, единствената напълно запазена в България, строена и доизграждана от римляни, българи, византийци и средновековната държава. Тя бе олицетворение на българската независимост: „По-добре сама и свободна, отколкото обвързана и поробена.„

Така завършва тъжната съдба на Баба Вида – жената, която видя отвъд, жертва се и стана легенда. А Аз ще продължа да шепна тази история в сенките, докато Дунавът продължава да тече.

*********************************************************************************

Легендата за Баба Вида е широко разпространена в Северозападна България, най-вече във Видинско. Записвана е от български фолклористи, етнографи, краеведи (XIX–XX в.). Предавана е устно от поколения българи. Тя не е съвременна измислица и не е туристически мит.

Реално и исторически крепостта Баба Вида във Видин е единствената изцяло запазена средновековна крепост в България, достигнала до нас почти без прекъсване на своята структура и дух. Докато други крепости са останали в руини или само в спомена на летописите, Баба Вида оцелява – камък по камък, век след век.

Тя е изградена върху основите на римския Бонония, доукрепвана през Първото и Второто българско царство, използвана от византийци и османци, без никога да загуби напълно своята отбранителна функция. Никога не е превзета с директен щурм, а стратегическото ѝ разположение на Дунав я прави ключов страж на северозападната граница.

Баба Вида е:

• единствената напълно съхранена крепост у нас;
• една от най-добре запазените крепости по целия Дунав;
• символ на непрекъснатост между Рим, България и Средновековието;
• място, където легендата и историята не си противоречат, а се допълват;

И може би затова народът я е нарекъл на жена – защото както легендарната Баба Вида, така и самата крепост не се е дала, не се е пречупила и не е напуснала земята си.

Тя стои и днес не само като паметник от камък, а като доказателство, че когато една земя се пази с разум, търпение и твърдост, тя може да надживее вековете.

*********************************************************************************

Препоръчваме Ви една изключително интересна книга:

Забранената Книга за Произхода на Българите

ЦЕНА: 12.50 евро

Светът, който ще влезе в този роман, не е само от плът и хроники. Той е изграден от късчета мълчание, изтрити редове и неудобни въпроси. Какво ако българите не са просто част от историята на Балканите, а една от нишките, които държат самата тъкан на времето? Какво ако има уред, способен да покаже не „официалната версия“, а самата памет на народите?

Тук се преплитат факти и фикция, Ватикан и Плиска, древни манастири и родопски мъгли, архиви и видения. Но най-вече — две души, свързани от жаждата за истина.

А ако истината е твърде силна, за да бъде приета?

Прочети! ……….. Преживей! ………… И после задай въпроса, от който не можеш да избягаш: „Ами ако всичко това е истина?“