ДОБРИТЕ КНИГИ

В далечните земи на Североизточна България, където река Дунав шепне древни тайни на вятъра, а хълмовете пазят спомени от забравени империи, се крие едно от най-загадъчните съкровища на човешката история.

Представете си следното: в един есенен ден през 1982 година, група археолози, водени от интуиция и упоритост, разкопават могилен насип близо до село Свещари, в Разградска област. Под слоевете пръст се разкрива не просто гробница, а портал към свят, където смъртта е илюзия, а животът – вечен цикъл на прераждане. Това е Тракийската гробница при Свещари, датирана от първата четвърт на III век пр.н.е., шедьовър на гетската култура, който UNESCO обявява за световно наследство през 1985 година.

Това не е просто гробница – това е машина за безсмъртие, архитектурен код, който разкрива трансформацията на един смъртен владетел в антроподемон (или свръхестествено същество с човешки облик), в бог-покровител. Нека да се потопим в този разказ, където историята се преплита с митологията, а фактите – с езотеричните символи, за да разкрием дълбокото познание на траките.

За да разберем замисълът на гробницата, трябва да се върнем назад във времето, в епохата на Тракия – мистериозен свят, населяван от воинствени хора, които Херодот описва като „най-многочислените след индийците и най-силните сред варварите“. Тракийците, разделени на различни общности като одриси, трибали и гети, обитавали земите от Егейско море до Карпатите, от Черно море до Македония. Гетите, конкретно, били северните траки, живеещи по долното течение на Дунав, в днешна Северна България и Румъния. Те били известни със своята вяра в безсмъртието – не умираш, а отиваш при бога Залмоксис, учителят на мъдростта и безсмъртието.

Според Херодот, гетите се смятали за безсмъртни, защото душата им се прераждала, а смъртта била само преход към по-висше съществуване. Тази вяра, пропита от орфизъм, формира основата на тяхната култура. Орфизмът учел за пречистване на душата чрез ритуали, за хармонията между човек и космос, за цикъла на раждане, смърт и прераждане.

През III век пр.н.е., Тракия била в разцвет, но и в конфликт. Александър Велики бил завладял Персия, а неговите наследници – диадохите – се борели за власт в Македония и Елада. Гетите, под ръководството на царе като Дромихет (около 300–280 г. пр.н.е.), се сблъскват с елинистичния свят. Дромихет, известен от историята като умен дипломат и воин, пленява македонския цар Лизимах през 292 г. пр.н.е., но вместо да го убие, го жени за дъщеря си и го освобождава, демонстрирайки тракийска мъдрост и справедливост.

Според някои археолози, именно Дромихет и съпругата му са погребани в Свещари – гробницата е построена за елитен владетел, а близкият некропол с над 40 могили подсказва за център на гетската власт. Тук, в долината на река Канагьол, гетите създават свещено място, където земното се слива с божественото.

Представете си как се приближавате към гробницата днес. Могилният насип, висок като малък хълм, се издига сред полето, напомняйки за утробата на Великата майка-Земя. Под него се крие хипогеумът – подземна структура, издълбана в скалата и построена от прецизно изрязани варовикови блокове. Общата дължина е около 13,4 метра, а вътрешните пространства са подредени в ритуален ред: дромос (входен коридор), преддверие (антекамера), странично помещение и централна гробна камера.

Това не е случайна архитектура – тя е модел на Вселената според орфическата космогония. Ориентацията е изток-запад, следвайки пътя на Слънцето: от изгрева (живот) към залеза (смърт), но и към новото раждане. Дромосът символизира света на живите, материалното царство, където профанното време тече линейно.

Преминавайки през него, влизате в преходното пространство – преддверието, място за дарове и подготовка, където душата се очиства. Страничното помещение е за ритуални жертви, може би коне, тъй като в близките могили са открити конски скелети – конят е слънчев символ, превозвач между световете.

Но сърцето на гробницата е централната камера: правоъгълна стая, 5,2 на 3,8 метра, с куполна височина 4,45 метра. Тук, под полукръглия свод, се разкрива върховното тайнство. Стените са украсени с уникални кариатиди – десет женски фигури, изваяни в висок релеф, поддържащи архитрава (небесния свод). Те не са обикновени колони: от кръста нагоре са жени с вдигнати ръце в ритуален танц, а отдолу преминават в обърнати цветя на акант – символ на вечния кръговрат.

Раждането от земята (растителното), цъфтежът в човешки живот и връщането в земята за ново раждане. Полихромните цветове – охра, кафяво, синьо, червено и лилаво – са запазени в оригинал, свидетелствайки за майсторството на тракийските художници. Числото 10 е ключово: в питагорейството, вдъхновено от орфизма, декадата е съвършеното число, обхващащо цялата Вселена.

Тези кариатиди са космическият хор, жрици на Великата богиня, пазителки на прага между смъртния и божествения свят. Те танцуват в безмълвие, отделяйки недостойните, и гарантират трансформацията на владетеля.

Погледнете нагоре, към люнета – полукръглото поле в свода. Тук е изобразена кулминацията: сцена на апотеоз, обожествяване. Владетелят не лежи мъртъв – той е на кон, в движение, ездачът, който пътува към отвъдното. Конят (превозвачът на душите) е свързан със слънцето и прехода. Срещу него стои Великата богиня-майка, по-висока, внушителна, облечена в дълъг хитон, с воал. Тя не е просто съпруга – тя е самата Богиня, олицетворение на Земята, Вселената, плодородието.

В ръката си държи златен венец, който подава към конника. На повърхността това е награда за заслуги, но в езотеричния смисъл е Hieros Gamos – свещеният брак. Богинята приема владетеля като син и съпруг, сливайки енергията му с космическата. В този миг той престава да бъде смъртен и става бог, посредник между хората и небесата. Фризовете по стените допълват картината: йонийски фризове с метопи, изобразяващи ездачи и ловни сцени, символи на героичния живот.

Една от загадките е незавършеността: грубо обработени стени, чертежи, липса на оцветяване на места. Реалистичната хипотеза е внезапна смърт на царя – може би Дромихет, починал около 280 г. пр.н.е. – изискваща бързо погребение. Но езотеричното тълкуване е по-дълбоко: в орфизма съзиданието е вечен процес. Завършеното е статично, мъртво; незавършеното е в „ставане“, в потенциал. Гробницата остава жива, защото духът на владетеля продължава да се развива в отвъдното.

Вярата в Залмоксис е централна. Херодот разказва как гетите изпращали пратеници при Залмоксис, хвърляйки ги на копия – ако умрат, богът е чул молбата. Залмоксис, някога човек, учител на Питагор, се скрил в подземна пещера, за да се върне безсмъртен. Гробницата е такава „пещера“ – врата към Залмоксис. Костите на владетеля (открити в каменен саркофаг) заземяват силата му, докато духът се освобождава чрез ритуала. Могилният насип е утробата на Майката, гарантирайки прераждане като Хероса – герой, пазител на народа.

Тази гробница не е изолирана: тя е част от Сборяново – археологически резерват с градски останки, светилища и некрополи. Тук гетите са взаимодействали с елинистическия свят, като влиянията се виждат в скулптурите и фреските, но тракийската същност остава уникална. За разлика от гръцките гробници, фокусирани върху скръбта, тракийските са празници на безсмъртието. Сравнете го с Казанлъшката гробница (IV век пр.н.е.), където празника символизира вечен живот.

Днес Свещари ни учи, че смъртта е илюзия. За посветения орфик, краят е начало на висше служене. Чрез архитектурата и живописта, траките са кодирали формулата за трансмутация: от тленна енергия към божествена. Владетелят влиза като човек, но остава като бог. Това е послание за нас – в свят на преходи, вярата в цикъла ни прави безсмъртни.

*********************************************************************************

Препоръчваме Ви една изключително интересна книга:

Забранената Книга за Произхода на Българите

ЦЕНА: 12.50 евро

Светът, който ще влезе в този роман, не е само от плът и хроники. Той е изграден от късчета мълчание, изтрити редове и неудобни въпроси. Какво ако българите не са просто част от историята на Балканите, а една от нишките, които държат самата тъкан на времето? Какво ако има уред, способен да покаже не „официалната версия“, а самата памет на народите?

Тук се преплитат факти и фикция, Ватикан и Плиска, древни манастири и родопски мъгли, архиви и видения. Но най-вече — две души, свързани от жаждата за истина.

А ако истината е твърде силна, за да бъде приета?

Прочети! ……….. Преживей! ………… И после задай въпроса, от който не можеш да избягаш: „Ами ако всичко това е истина?“