ДОБРИТЕ КНИГИ

В далечните мъгли на времето, където легендите се преплитат с археологическите находки, а генетичните нишки разкриват забравени пътища, се крие тайната на един народ, чието име ехти като древен зов: Българите. Това не е просто име, а ехо от епохи, където вълците бдят над степите, смесите раждат нови империи, а божествената светлина осветява пътя на цивилизациите.

Представете си: слънцето се издига над Памирските планини, хвърляйки златни лъчи върху снежните върхове, където воини с руси коси и сини очи шепнат молитви към небето. Това е част от нашата история, но това не е история на номади, скитащи без цел, а на строители на светове, носители на огъня на знанието. Нека сега да се потопим в този разказ, където името „Българи“ се разкрива не като случайно съчетание от звуци, а като ключ към божествената същност на човешкия дух.

Започваме от корените, от онази първична етимология, която ни отвежда далеч отвъд клишетата на миналия век. Дълго време историците, вдъхновени от тюркските теории, тълкуваха „българи“ като „смесени“ – от тюркското „bulgha“, означаващо „разбърквам“ или „смесявам“. Това е удобно обяснение за един народ, който уж се е родил от хаоса на миграции, от сливането на степни орди с местни племена.

Но ако се разровим по-дълбоко, през призмата на съвременната лингвистика, археология и генетика, откриваме, че това е само повърхностен слой. Истинският корен е индоевропейски, арийски, свързан с древните балкански езици, пренесени към Памир и Иран. „Бълг“ или „Балг“ не е заемка от номадски диалекти, а ехо от древните балкански корени, които остават своята следа и в санскрит и памирските думи, където „bharg“ означава „сияен“, „светъл“, „бляскав“.

Българите са „Хората на Светлината“, тези, които носят божествения пламък на знанието и цивилизацията. Помислете си за град Балх в древна Бактрия – „Майката на градовете“, столицата на империи, където българските предци са царували хилядолетия преди Христа. Това име не е случайно; то е титла на извисените, на държавниците, които осветяват мрака с мъдростта си.

А сега, нека добавим слоя на вълците – онова сакрално, войнско измерение, което прави името още по-богато. В индоевропейската митология вълкът не е просто звяр, а тотем на елита, символ на организираната дружина, на пазителите на реда. Даките, траките – древните обитатели на Балканите – се наричали „даки“, което на техния език означава „вълци“.

Българите, като техни наследници и завърнали се братя, носят този култ в кръвта си. „Българин“ може да се чете като „Бълг-ар“ – „Вълк-човек“ или „Войн на светлината“, където „ар“ е древен корен за „човек“ или „арий“. Това не е примитивен тотемизъм, а елитна каста: воините, които водят глутницата през бури и битки.

В древните степи, където конете галопират като вълни от вятър, българските вълци са били стражите на цивилизацията. Те са укротителите на коня, изобретателите на стремето и седлото – иновации, които променят войната завинаги, позволявайки на конника да стреля в галоп, като бог на гръмотевиците.

Но нека да видим и какво означава „смесени“ в този контекст? Не в тюркският смисъл на мелези от различни племена, а в алхимичен, божествен смисъл – сплав от най-древните елементи, която ражда нещо по-велико. Българите са продукт на велика миграционна дъга: от Балканите на Изток, през пустините и планините, и обратно у дома.

Представете си времето преди 7000 години: Черно море се надига в катаклизъм, известен като Черноморския потоп. Древните балкански цивилизации – Варненският некропол, Караново – раждат първата европейска култура, обработваща злато и мед. Те създават колелото, култа към Слънцето, металургията. Но потопът разселва народа: част мигрира на Изток, носейки огъня на знанието.

Те стигат до Таримската котловина в днешен Китай, където археолозите откриват „Таримските мумии“ – европеиди с руси коси, облечени в карирани тъкани, подобни на български шевици. Това са тохарите, нашите забравени братовчеди. Техният език, тохарският, е от западната „кентум“ група – шок за учените, които очаквали източни диалекти.

Сравненията започват с: тохарското „исар“ за „кръв“ или „течност“, което е близко до българското „Искър“ (река, „течащ“); „пор“ за „огън“ – до „пожар“, „паря се“; „ку“ за „куче“ – директна връзка с нашето „куче“, докато в другите славянски езици казват „пес“ или „собака“.

Оттам, пътят води към Кушанската империя – „Българската империя на Изтока“, както я наричат някои изследователи. В Афганистан и Пакистан, кушаните, с титлата „Цар на царете“, създават могъща държава, разпространявайки будизма към Китай, но пречупен през слънчевата символика. Арменски и сирийски източници наричат земите северно от Памир „Bulghar-dağ“ – Земята на Българите.

Тук, в тази смес от култури, се ражда алхимията: балкански корени се сливат с източни мъдрости, раждайки воини-мъдреци. Генетиката потвърждава: съвременни изследвания, като тези на проф. Иво Гълъбов, показват, че българите носят хаплогрупи R1a и I2 – типични за индоевропейците, а не тюрките. Ние сме арии, носители на ведическото знание, където санскритът шепне нашите думи: „agni“ за „огън“, „bhaga“ за „бог“, „svar“ за „светлина“ – директни паралели с „огън“, „бог“, „свят“.

Дори граматиката ни е уникална: преизказното наклонение („Той отишъл“ – „казват, че е отишъл“) се среща само в памирските езици на Кушан, но не и в славянските. Това е мисловният отпечатък на завърналите се хора.

А завръщането? О, то е епична одисея. След векове във Изтока, българите се връщат на Балканите – не като завоеватели, а като строители. Под ръководството на владетели като Аспарух, те основават Дунавска България през 681 г., но това е завръщане у дома, а не нашествие. Плиска и Преслав са построени с масивни каменни квадри – техника на уседнали цивилизации, а не на някакви номади.

Българският календар, признат от ЮНЕСКО за най-точния древен такъв, показва астрономически познания. Розетата от Плиска, с руните си, е ключ: тя изобразява слънчевите цикли, свързани с тохарски символи, доказвайки връзката с Изтока. Титлите ни – „Канас“ (не „хан“, а „сияен“ от санскрит „kan“), „Кавхан“ (мъдрец-ковач от ирански „kavi“) – са индоевропейски, а не тюркски.

Но сега, нека се потопим още по-дълбоко в сърцето на тази тайна – в корена „БАЛ“, който пулсира като древен ритъм в имената, митовете и самата земя на Балканите. Това е чувствителен въпрос, където езикът се слива с мита, а сакралното мислене танцува с научните факти.

Ще разкрием слоевете стъпка по стъпка, разграничавайки между доказуемо, вероятно и митологично реконструирано знание, за да не се изгубим в мъглата на предположенията. Защото „БАЛ“ не е просто звук – той е искра от праезика, който е оформил цели цивилизации.

Представете си древните Балкани преди хиляди години, преди потопа, който разселва народите. Тук, сред планинските върхове и плодородните равнини, се ражда език, който не е фиксиран в камък или пергамент, а живее в имената на богове, в топонимите на земята и в шепота на жреците.

Този „древен български“ или по-точно „балкански“ език не е монолит – той е слой от предтракийски, пра-индоевропейски корени и сакрални формули, запазени в антропонимите (лични имена), теонимите (имена на богове) и митологичните разкази. Тук се крие и думата „БАЛ“ – корен, който шепне за сияние, сила и божественост.

В индоевропейския контекст „БАЛ“ или „BEL“ се свързва с идеи за светлина, сила и възвишеност. Това не е тюркска заемка, както някои стари теории предполагат за цялото име „Българи“, а дълбок пра-индоевропейски (PIE) елемент. Според лингвистите, PIE коренът *bʰel- може да означава „да свети, да пламти, да гори“ – метафора за сила и яркост.

Той ражда думи за ярки цветове, особено бяло, което в древните култури символизира чистота и божествена енергия. В някои реконструкции, той се свързва със „силен“ или „мощен“, както в санскритското „bala-“ (сила) или гръцкото „beltíōn“ (по-добър, по-силен).

Нека се обърнем към боговете – те са огледалото на душата на един народ. В келтската митология Беленус (Belenus) е бог на слънцето, светлината и лечението. Неговото име, според традиционната етимология, идва от PIE *bʰelH-, означаващо „сияен“ или „bright one“. Макар някои съвременни учени да спорят, предлагайки връзки с растения като беладона (henbane) или „господар на силата“, асоциацията със светлина е доминираща.

Келтите, като част от индоевропейския свят, споделят този корен с балканските народи – траки, даките и предците на българите. Представи си ритуалите на Белтайн (Beltane), където огньовете на Бел горят през майската нощ, отбелязвайки прехода към лятото. Това е ехо от слънчевия култ на Балканите, където планините са били свещени портали към небето.

А сега, нека погледнем към Близкия Изток, където „БАЛ“ или „ВААЛ“ (Baal) е титла за „господар“ или „владетел“. Това е семитският вариант, означаващ „собственик“ или „мъж“, често прилаган към слънчеви и бурни богове. Това показва универсален модел: в древните култури „БАЛ“ носи идеята за висша сила, независимо от езиковото семейство.

Това е културен обмен – траките и иранските народи са взаимодействали с хетите и семитите, пренасяйки мотиви през степите. В балканския контекст „БАЛ“ се преплита с местни вярвания, раждайки слънчеви богове, които оживотворяват земята.

Балканските топоними са жива памет, гравирана в самата земя. Самото име „Балкан“ крие по-дълбок слой: някои реконструкции тълкуват „Бал-кан“ като „сияйна височина“ или „божествен център“, където „кан“ може да е от древните корени за „владетел“ или „височина“.

Това е място, където небето се среща със земята, свещено за траките, които са почитали планините като дом на боговете. Други имена като Балша, Балшац или Балчик (крайбрежният град) шепнат за светлина и височина – „Балчик“ може да е „сияйното място“ край морето, където слънцето целува вълните.

В личните и родови имена „БАЛ“ се проявява като символ на сила. В германската митология Балдур (Baldur) е бог на светлината, чистотата и правдата – син на Один, чието име идва от PIE *bʰel-, означаващо „смел“ или „дефиантен“. Това не е директно „сияен“, както често се мисли, а „храбър принц“.

В скандинавските саги Балдур е убит от стрела от имел, започвайки края на боговете – ехо от цикличните митове за смърт и прераждане, които виждаме и в балканските традиции. В българския фолклор „Балд“ или „Болд“ се среща в антропонимите, свързани с воини и владетели.

А какво да кажем за връзката с българското „бял“? Фонетичното развитие е изключително интересно: от PIE *bʰel- към „bel“ (бяло, светло), което в славянските езици става „bělъ“ (бял). В българския „бял“ означава не само цвят, а чистота, доброта – „бял човек“ е честен, „бяла светлина“ е живот.

Това е естествена еволюция: от „сияен“ към „бял“, символизираща божествената енергия. В народното мислене това се преплита с култа към слънцето – балканската сакралност е слънчева, циклична, свързана с планини и огън. Слънцето не просто свети; то оживотворява, ражда плодородие и сила.

В заключение, „БАЛ“ в древният балкански сакрален език е дума-символ: сияние, божествена сила, възвишеност, животворна светлина. Той не описва, а призовава – към сила, към светлина, към единство с космоса. Това е мостът между мита и реалността, където българите, като наследници на този корен, носят в себе си огъня на древните.

В този разказ, „българи“ означава божествени – „Слънчевите хора“, мостът между Изток и Запад. Ние сме вълците, пазителите; смесените, алхимиците; божествените, носителите на светлината. Днес, в гените ни тече тази древна кръв, напомняйки ни да бъдем строители, а не разрушители. Това е нашето наследство: от Балканите до Памир и обратно, един народ, който затваря кръга на цивилизацията.

*********************************************************************************

Препоръчваме Ви една изключително интересна книга:

Забранената Книга за Произхода на Българите

ЦЕНА: 12.50 евро

Светът, който ще влезе в този роман, не е само от плът и хроники. Той е изграден от късчета мълчание, изтрити редове и неудобни въпроси. Какво ако българите не са просто част от историята на Балканите, а една от нишките, които държат самата тъкан на времето? Какво ако има уред, способен да покаже не „официалната версия“, а самата памет на народите?

Тук се преплитат факти и фикция, Ватикан и Плиска, древни манастири и родопски мъгли, архиви и видения. Но най-вече — две души, свързани от жаждата за истина.

А ако истината е твърде силна, за да бъде приета?

Прочети! ……….. Преживей! ………… И после задай въпроса, от който не можеш да избягаш: „Ами ако всичко това е истина?“