866 ГОДИНА – АЛБАНИЯ И КАМЪКЪТ, КОЙТО СВЪРЗВА БЪЛГАРИЯ, СВЕТИ КЛИМЕНТ И ЗЛАТНИЯ ВЕК

866 ГОДИНА – АЛБАНИЯ И КАМЪКЪТ, КОЙТО СВЪРЗВА БЪЛГАРИЯ, СВЕТИ КЛИМЕНТ И ЗЛАТНИЯ ВЕК. Всичко започва не в блясъка на дворците, а сред калта и грохота на Първата световна война. Годината е 1918-та – мястото е Югозападна Албания. Докато Европа гори в пламъците на най-унищожителния конфликт дотогава, една малка експедиция от австро-унгарски археолози, водена от прочутия Камило Прашникер, си пробива път през руините край малкото градче Балши. Те не търсят злато, те търсят история.

Войната е превърнала древните манастири в скривалища и руини, а старите колони – в материал за укрепления. Но в двора на разрушения манастир „Света Богородица“, сред бурени и натрошени плочи, Прашникер забелязва нещо необичайно – една мраморна колона. Тя не е просто част от архитектурата. По повърхността ѝ, макар и изтрити от вековете, личат гръцки букви.

Археологът се навежда, издухва вековния прах и прочита първите редове. Сърцето му ускорява своя ритъм. Надписът не възхвалява византийски василевс. Той не говори за Рим. Той споменава име, което ще отекне като гръм в историческата наука: „Борис, от Бога архонт на България…“. Това е моментът, в който един забравен камък проговаря след хилядолетие мълчание. Това е Надписът от Балши.

Но за да разберем какво държи Прашникер в ръцете си, трябва да върнем лентата на времето назад – повече от 1000 години назад. Намираме се в средата на IX век (Плиска). Владетелят на българите, княз Борис, е изправен пред най-тежкия избор в историята на държавата си. България е огромна – простира се от Днепър до Адриатика, но е политически самотна. Тя е езически остров в море от християнски империи – Византия на юг и Немското кралство на запад гледат на българите като на „варвари“.

Борис обаче е визионер. Той разбира, че мечовете печелят битки, но религията и писмеността печелят вечността. Той трябва да покръсти народа си, за да го вкара в семейството на цивилизованите европейски народи. Но цената е огромна – бунтове на боилите, риск от загуба на идентичност и опасност от византийска асимилация.

И все пак, през 864–865 г. събитието се случва. Борис приема християнството и новото си име Михаил. Но това не е просто личен акт. Това е държавен преврат на духа.

Сега нека се пренесем там, където е намерен надписът – в днешна Албания. По онова време тези земи са неразделна част от Българското царство. Този регион е известен като областта Кутмичевица, а градът, където е побита колоната, е Главиница – важен административен и църковен център на България на Адриатика.

Представете си деня, в който надписът е създаден. Годината е 866-а (според датировката на надписа). Майсторът каменоделец работи под жаркото слънце. Въздухът мирише на море и тамян. Той изсича буквите върху мрамора с длето. Текстът е на гръцки език – официалният дипломатически език на епохата (все още сме десетилетия преди кирилицата да се наложи напълно). Но съдържанието е изцяло българско.

Надписът гласи:

„Покръсти се от Бога архонтът на България Борис, преименуван Михаил, заедно с дадения му от Бога народ в годината 6374 [866 г.]…“

Защо това е толкова важно?

Защото това е документът за раждане на християнска България. Няма двусмислие. Камъкът декларира пред света три ключови факта:

1. Владетелят: Борис е суверен („архонт“), чиято власт идва директно „от Бога“, а не като васал на Византия.
2. Народът: Покръстен е „целият народ“. Това показва мащаба на събитието – от Дунав – до днешна Албания, българите стават част от християнския свят.
3. Територията: Фактът, че този надпис стои на километри от Адриатическо море, е неоспоримо доказателство, че тези земи са били български, администрирани от българската държава и част от нейното духовно пространство.

Историята на надписа обаче не свършва с изсичането му. Той става свидетел на нещо още по-велико. Малко след поставянето на този паметник, княз Борис-Михаил прави своя втори гениален ход. Той посреща учениците на Кирил и Методий. И изпраща най-способния от тях – Свети Климент Охридски – именно тук, в областта Кутмичевица (където е намерен надписът).

Каменната колона от Балши е стояла там, докато Климент е създавал своята школа. Тя е „видяла“ как хиляди българи се учат да пишат на новата българска азбука. Докато в Плиска и Преслав се ковяла политиката, тук, в югозападните предели (днешна Македония и Албания), се ковял духът.

В продължение на седем години Климент обучава 3500 ученици. Гръцкият език от надписа в Балши постепенно отстъпва място на старобългарския език. Но колоната остава като паметник на началото – на онази повратна точка, в която езическа България умира, за да се роди Европейска България.

Забравата и възкресението

Вековете минават. Българското царство пада под византийска, а после и под османска власт. Градове са опожарявани, църкви са превръщани в джамии или разрушавани. Славната Главиница изчезва от картите. Мраморната колона с името на Борис пада в прахта.

Хората забравят какво пише на нея. Местните жители вероятно са я използвали като обикновен строителен материал, без да подозират, че върху този камък е записана съдбата на цял един народ.

И трябвало да дойде 1918 г., за да може науката отново да прочете тези редове. Самият оригинал днес се съхранява в Археологическия музей в Тирана, а копие има в Националния археологически музей в София.

Какво ни казва камъкът днес?

Защо Надписът от Балши е толкова важен за нас, съвременните българи? Защо трябва да настръхнем, когато чуем за него?

Той е вещественото доказателство, което не може да бъде фалшифицирано. Летописите могат да бъдат пренаписани, хрониките – манипулирани от пристрастни византийски монаси. Но камъкът не лъже за:

1. Геополитическия мащаб: Той ни напомня, че България не е била просто малка балканска държава, а империя с излаз на две (понякога три) морета, чиято култура и администрация са достигали до сърцето на днешна Албания.
2. Цивилизационния избор: Той маркира момента, в който сме избрали своя път. Ние сме един от най-старите държавни народи в Европа, приели християнството като държавна политика, със самочувствието на равнопоставени.
3. Единството: Надписът говори за „дадения му от Бога народ“. Той не дели хората – за Борис това е един народ.

Надписът от Балши е повече от музейна реликва. Той е граничен стълб на българския дух. Той стои там, в историята, за да ни напомни, че където и да са днешните граници, културното и историческото пространство на България е много по-широко.

Това е историята на един владетел, който става княз. И на един народ, който става християнски. И на един камък, който оцелява, за да ни го разкаже.

Препоръчваме Ви тези изключително интересни книги:

Един Търновец в Двора на Цар Симеон

ЦЕНА: 12.50 евро

******************************************

Забранената Книга за Произхода на Българите

ЦЕНА: 12.50 евро

Светът, който ще влезе в този роман, не е само от плът и хроники. Той е изграден от късчета мълчание, изтрити редове и неудобни въпроси. Какво ако българите не са просто част от историята на Балканите, а една от нишките, които държат самата тъкан на времето? Какво ако има уред, способен да покаже не „официалната версия“, а самата памет на народите?

Тук се преплитат факти и фикция, Ватикан и Плиска, древни манастири и родопски мъгли, архиви и видения. Но най-вече — две души, свързани от жаждата за истина.

А ако истината е твърде силна, за да бъде приета?

Прочети! ……….. Преживей! ………… И после задай въпроса, от който не можеш да избягаш: „Ами ако всичко това е истина?“