300 СТРЕЛИ В МИНУТА – НЕВЕРОЯТНИТЕ ЖЕНИ НА СКИТИТЕ

300 СТРЕЛИ В МИНУТА – НЕВЕРОЯТНИТЕ ЖЕНИ НА СКИТИТЕ. В продължение на хилядолетия цивилизованият свят е смятал разказите за амазонките за чиста митология. Древните елини са разказвали край лагерните огньове легенди за свирепо племе от жени-воини, които живеели на ръба на познатия свят, отрязвали едната си гърда, за да стрелят по-добре с лък, и се срещали с мъже само веднъж годишно, за да продължат рода си. Звучи като страховита приказка, нали?

Но съвременната археология, въоръжена с ДНК анализи и модерни технологии, доказа нещо много по-изумително: амазонките са съществували, но не като митично изцяло женско племе, а като реалните жени на скитите и сродните им сарматски племена. Те не са мразели мъжете си – те са се сражавали, ловували и управлявали заедно с тях.

В суровата реалност на понтийско-каспийските степи, простиращи се от Черно море до Алтайските планини, оцеляването на хората е зависело от всеки един човек. Когато врагът нападнел лагера, докато мъжете са били на далечен лов или поход, кой е щял да защити децата и стадата? Отговорът е бил ясен: жените. И те са го правели с убийствена ефективност.

ГЛАВА I: Дъщерите на вятъра – Възпитание и живот на седлото

За да разберем скитската жена, трябва да разберем нейния най-верен спътник – коня. Скитите са били номади. Техният дом не е бил изграден от камък, а от филц и дърво, поставен върху огромни каруци. За тях движението е било живот.

Едно скитско момиче се е учело да язди още преди да се научи да ходи стабилно. Майките са привързвали децата си към седлата, за да свикнат с ритъма на животното. За разлика от уседналите общества, където физическата сила на мъжа му е давала предимство при обработката на земята, в степта силата не е била толкова важна, колкото балансът, ловкостта и бързината. На гърба на коня една жена с лък е била абсолютно равностойна, а често и по-смъртоносна от един пехотинец, въоръжен с тежък меч.

Конят е бил еквалайзерът на половете. Скитските девойки са растели свободни под откритото небе. Те са участвали в лова на диви животни, което е било най-добрата тренировка за война. Гръцкият историк Херодот, макар и често скептичен, е бил поразен от техните обичаи. Според някои антични източници за сродните им сарматски племена, една девойка не е имала право да се омъжи, докато не убие враг в битка. Макар това да звучи екстремно, то отразява реалността: от жените се е очаквало да бъдат защитници.

ГЛАВА II: Симфония на стоманата – Оръжията в женски ръце

Скитската жена не е била просто украшение; тя е била ходещ арсенал. Основното ѝ оръжие е било скитският композитен лък (рефлексен лък). Това е било технологичното чудо на античността. Изработен от слоеве дърво, животински рог и сухожилия, слепени със специално туткалено лепило, този лък е бил малък (за да е удобен за стрелба от кон), но е притежавал ужасяваща сила на опън. Жените са тренирали с години, за да могат да го опъват до ухото си и да изстрелват стрели с бронебойна сила на разстояние от над 150 метра.

Те са носели горит – специален кожен калъф, окачен на колана, който е побирал едновременно лъка и десетки стрели. Върховете на стрелите са били малки, триръбести, отлети от бронз, проектирани да разкъсват плътта и да предизвикват тежки кръвоизливи. Често тези върхове са били потапяни в отрова, направена от змийска отрова, гниеща кръв и животински изпражнения – дори драскотина е означавала сигурна и мъчителна смърт за врага.

Второто им любимо оръжие е бил акинакът – къс, тежък меч или дълга кама, идеална за близък бой. Жените са използвали и бойни брадви (сагарис), чиито тесни остриета са пробивали бронзовите шлемове на гърци и персийци като черупки от яйца. Имали са и леки копия за хвърляне и промушване.

В битка скитските воини (и мъже, и жени) са използвали тактиката на „партянския изстрел“ – престрували са се на отстъпващи, карали са врага да разкъса строя си в преследване, след което внезапно са се обръщали в седлата си и са засипвали преследвачите със смъртоносен дъжд от стрели.

ГЛАВА III: Панталони, злато и коприна – Революция в облеклото

Ако си мислиш, че Коко Шанел е въвела панталоните в женския гардероб, помисли пак. Скитските жени са го направили хилядолетия по-рано. Причината е била чисто практична – не можеш да яздиш кон цял ден, облечена в дълга гръцка тога или египетска рокля. Панталоните са били груба необходимост за предпазване на краката от триенето в седлото и студа на степта.

Древните гърци са смятали панталоните (които те наричали анаксириди) за варварски, комични и изключително неженствени. Но скитските жени не са се интересували от древногръцката мода. Тяхното облекло е било шедьовър на функционалността и лукса.

От какво са се състояли дрехите им?

• Туники и кафтани: Изработени от тъкана вълна, коноп или вносна китайска коприна (показваща колко далеч са достигали техните търговски връзки), често оцветени в ярки цветове като червено, синьо и жълто.
• Панталони и ботуши: Широки кожени или вълнени панталони, прибрани в меки кожени ботуши без ток, които са се пристягали около глезена.
• Хауда: Емблематичната скитска шапка – заострена, изработена от дебел филц, със специални наушници и дълга задна част, която е пазела врата от вятъра. Тази форма по-късно става известна като „фригийска шапка“, защото фригите са първите с такива шапки с подобна форма.

Но функционалността не е означавала липса на суета. Напротив! Скитите са обожавали златото. Дрехите на благородните скитски жени са били буквално обсипани с хиляди малки златни пластини, пришити към плата. Тези пластини са били изработени в прочутия скитски „животински стил“.

Представи си облекло, което при всяко движение блести на слънцето, изобразявайки сцени на хищници, разкъсващи тревопасни – лъвове, скачащи върху елени; грифони с извити клюнове; вълци и орли. Това не е било просто украса, а магическа защита – те са вярвали, че силата на изобразения звяр преминава върху този, който го носи.

ГЛАВА IV: Изкуство върху кожата – Татуировките като автобиография

Скитските жени са били татуирани. И това не са били малки, незабележими символи, а сложни, изящни шедьоври, покриващи ръцете, раменете и понякога гърдите и краката им. Благодарение на уникалните климатични условия в замръзналите кургани (могилите) в Алтай (културата Пазърък, която е част от скитския свят), археолозите са открили мумифицирани тела на жени с идеално запазени татуировки.

Най-известната е т.нар. „Ледената дева от Укок“. Нейната кожа е била изрисувана с фантастични създания – митични елени с клюнове на грифони и рога, които се преплитат и превръщат в цветя. Тези татуировки са се правели чрез пробождане на кожата с игли и втриване на сажди.

Те са служели като социален паспорт – показвали са статуса на жената, нейните подвизи, племенната ѝ принадлежност и може би са имали дълбоко шаманско значение, предпазвайки я от зли духове в битка или по време на раждане.

ГЛАВА V: Ежедневие, традиции и огнище

Въпреки че са били свирепи воини, скитските жени са били и майки, съпруги и пазителки на традициите. Животът им е бил подчинен на ритъма на природата и миграцията на стадата.

Кулинария и прехрана: Те са били майстори в преработката на мляко. Основната им напитка е била кумис – ферментирало кобилешко мляко. То е било хранително, леко алкохолно и е можело да се съхранява дълго време в кожени мехове. Жените са правили и твърдо бяло сирене, изсушено на слънце, което воините са носели със себе си на дълги преходи като перфектната високоенергийна храна.

Ритуали и шаманизъм: Скитските жени често са изпълнявали ролята на жрици и шаманки. Херодот описва един от най-очарователните им ритуали – парната баня с коноп. Те са опъвали вълнени платнища върху дървена рамка, правейки нещо като малка палатка. Вътре са поставяли нагорещени камъни в съд и са хвърляли върху тях семена от коноп (канабис). Парата и димът, които са се вдигали, са ги пречиствали ритуално, а според Херодот скитите „виели от радост“ вътре. Това е било както хигиенен навик (тъй като в степта водата невинаги е била в изобилие за къпане), така и духовен транс, връзка с предците.

Кръвното братство и сестринство: Обетът за вярност е бил свещен. Те са смесвали кръвта си във вино, потапяли са в него оръжията си (меч, стрела, брадва и копие) и са изпивали течността. От този момент нататък те са били свързани до смърт.

ГЛАВА VI: Власт и политика – Владетелките, които накараха империите да треперят

Скитските и сарматските жени не са били просто редови войници; много от тях са били върховни владетели. Най-великата сред тях несъмнено е царица Томирис (владетелка на масагетите – източноскитски народ).

През 530 г. пр.н.е., Кир Велики, могъщият основател на Персийската империя, решил да покори земите на масагетите. Той първоначално предложил брак на Томирис, за да вземе земите ѝ мирно, но тя усетила хитростта му и му отказала. Когато дипломацията се провалила, започнала война.

В една от схватките персите използвали измама – оставили лагера си пълен с вино, напитка, която скитите не познавали добре и с която не били свикнали. Синът на Томирис, Спаргапис, се напил с хората си и бил пленен, след което се самоубил от срам.

Томирис се заклела да напои Кир с кръв до насита. В последвалата епична битка, която Херодот описва като най-жестоката, водена някога между варвари, масагетите на Томирис смазали непобедимата дотогава персийска армия.

Самият Кир Велики бил убит. Легендата гласи, че Томирис намерила тялото му, отрязала главата му и я потопила в кожен мях, пълен с човешка кръв, изричайки: „Ти уби сина ми с измама, но както ти обещах, сега те поя с кръв!“ Тази история е отеквала векове наред, напомняйки на всеки император, че със степните жени шега не бива.

Друга велика владетелка е била сарматянката Амаге. Тя поема властта, тъй като съпругът ѝ бил смятан за неспособен да управлява. Амаге била блестящ тактик. Когато разбрала, че съседен скитски цар тероризира нейни съюзници, тя не пратила дипломати. Тя събрала отряд от едва 120 елитни воини, въоръжила ги до зъби, дала им по три коня на човек (за да могат да ги сменят и да препускат без почивка) и изминала огромно разстояние за една нощ. Влетяла в двореца на вражеския цар като буря, убила го, екзекутирала приближените му и предала властта на сина му, заповядвайки му да бъде лоялен. Бързо, брутално и ефективно.

ГЛАВА VII: Тишината на курганите – Какво ни казва земята днес

Всичко това можеше да звучи като преувеличена пропаганда, ако не бяха курганите – внушителните скитски погребални могили, разпръснати из степите на Украйна, Южна Русия и Казахстан.

Скитите са вярвали, че задгробният живот е продължение на земния, затова са погребвали мъртвите си с всичко необходимо. Когато археолозите започват да разкопават тези могили през 20-ти век, те намират скелети, заобиколени от оръжия, коне и злато. Първоначално, водени от своите собствени патриархални предразсъдъци, учените автоматично записвали всеки гроб с оръжия като „мъжки“.

Но през последните десетилетия съвременната биоархеология и ДНК експертизите обърнаха историята с главата надолу. Оказа се, че над една трета от тези въоръжени до зъби „воини“ всъщност са жени!

Нещо повече – техните кости разказват истории за битки. По женските скелети са открити същите травми, каквито имат и мъжете: счупени ребра от падане от кон, черепи, пробити от бойни брадви, и кости с впити в тях бронзови върхове на стрели. В един известен курган близо до съвременния град Воронеж (Русия), археолозите откриха погребение на четири жени-воини на различна възраст (от тийнейджърка до жена над 45 години).

Те били погребани с пълното си бойно снаряжение – железни върхове за стрели, куки във формата на птици, конска сбруя и величествен златен венец (каалаф) на главата на най-възрастната. Краката на една от по-младите жени били прекършени след смъртта, за да бъде поставена в позиция на ездач дори в отвъдното.

Тези находки доказаха окончателно, че амазонките не са били мит от периферията на гръцкото въображение. Те са били съпруги, майки, дъщери и сестри, които са се сражавали рамо до рамо със своите събратя.

ЕПИЛОГ: Вечното ехо на копитата

Днес скитските жени са оставили траен отпечатък не само в историята, но и в съвременната поп култура. Всяка героиня воин, която виждаме на екран – от Жената чудо (която черпи директно вдъхновение от амазонките) до Зина Принцесата Воин – носи в себе си генетичния код на тези древни степни ездачки.

Те бяха жени, които не търсеха разрешение да бъдат силни. Те не се бореха за правата си в съвременния смисъл на думата, защото самата суровост на техния свят вече им беше връчила тези права заедно с лъка и коня.

Тяхното величие не се криеше само в пролятата кръв или в златото, с което бяха окичени, а в абсолютната, неподправена свобода, с която живяха. Свобода, която можеше да бъде измерена само с безкрайния хоризонт на евразийската степ.

И ако някога застанеш в степта, когато вятърът огъва високата трева, може би, само може би, ще чуеш далечния шепот на звънящо злато и ехото от копитата на конете им, препускащи към вечността.

Препоръчваме Ви тези изключително интересни книги:

Един Търновец в Двора на Цар Симеон

ЦЕНА: 12.50 евро

******************************************

Забранената Книга за Произхода на Българите

ЦЕНА: 12.50 евро

**************************************