ХАН, КАН ИЛИ КНЯЗ – КОИ СА ТИТЛИТЕ НА БЪЛГАРИТЕ

ХАН, КАН ИЛИ КНЯЗ – КОИ СА ТИТЛИТЕ НА БЪЛГАРИТЕ? За да разберем „истината веднъж завинаги“, трябва да оставим настрана емоциите и да се потопим дълбоко в изворите – епиграфските паметници (каменните надписи), ромейските хроники, старобългарските текстове и достиженията на съвременната историческа наука.

Нека направим тази историческа дисекция стъпка по стъпка, проследявайки еволюцията на върховната власт от степите – до портите на Константинопол.

МИТЪТ ЗА ТИТЛАТА „ХАН“ И НАСЛЕДСТВОТО НА XX ВЕК

Ако отворите учебниците по история от преди 20 или 30 години, навсякъде ще срещнете титлата „Хан“: Хан Кубрат, Хан Аспарух, Хан Тервел, Хан Крум, Хан Омуртаг. Днес обаче съвременната академична общност категорично отхвърля тази форма. Защо?

Утвърждаването на титлата „Хан“ в българската историческа наука започва в края на XIX и началото на XX век, предимно чрез монументалните трудове на проф. Васил Златарски. По това време в европейската и родната наука доминира т.нар. тюркска (или хуно-тюркска) теория за произхода на древните българи.

Според нея българите са номадско племе от тюркското езиково семейство. Тъй като върховната титла при повечето тюркски и монголски народи е „Хан“ (или Хаган/Каган), историците от онази епоха логично (според тогавашните парадигми) приемат, че българските владетели също са се наричали така.

Проблемът е, че в нито един оригинален домашен или чужд извор от епохата на Първото българско царство титлата „Хан“ не присъства. Буквата и звукът „Х“ липсват в началото на владетелската титла в автентичните надписи. Употребата на „Хан“ е исторически конструкт – хипотеза, която се е превърнала в догма поради авторитета на ранните ни историци, а по-късно е затвърдена и от образователната система поради своята простота и благозвучие.

ИСТИНАТА, ИЗСЕЧЕНА В КАМЪК – „КАНАСУБИГИ“

Истинската титла на българските владетели не е обект на догадки, защото те самите са ни я оставили изсечена върху камък. Това е времето на монументалната епиграфика (IX век) – епохата на Омуртаг, Маламир и Пресиян.

В прочутите каменни надписи от Плиска, Преслав, Мадара и Филипи, които са написани на ромейски език (тъй като по това време ромейският е бил „lingua franca“ в региона), българският владетел се нарича с една конкретна, ясно четима титла:

KANACΥBIГI (Канасувиги).

Това е оригиналната форма, достигнала до нас. Никъде няма „Х“. Разделянето на тази сложна титла е предмет на дълбоки лингвистични дебати, НО ние стигаме до най-логичната:

Ако разделим титлата като КАНАС-У-БИГИ (ВИГИ за ромеите, поради това че те заменят буквата Б с буквата В – като например Вулгария вместо България) и приемем, че „Биги“ означава „Божествен/Бог“, тогава цялата титла се превръща в перфектен огледален превод на ромейското „Ек Теу Архонт“ (Ο εκ Θεου αρχων – От Бога владетел).

Българските канове (или князе) не са искали просто да имат титла. Те са искали титла, която да е равностойна по смисъл на императорската. Ромейският император (архонтът) е „поставен от Бога“. Затова за българският владетел е било важно да се казва: „Аз съм КАНАС (Княз), който е У-БИГИ (от Бога / чрез Бога / Божествен)“.

Самата дума „Бог“ в съвременния български език не е дошла „от нищото“. Тя е наследник на праиндоевропейския корен *bhag-, който означава „разпределям, дарявам благата“.

• На санскрит (древноиндийски): Bhaga (Божество, щастие).
• На староперсийски: Baga (Бог).
• На авестийски: Baγa.
• На фригийски (тракийски): Bagaios.

Тук обаче изниква въпросът: Но защо все пак Бага е записано като Биги от ромеите? Има ли някакво логично обяснение на този въпрос?  Точно това е въпросът, който „заковава“ нещата на мястото им! Тайната се крие в едно специфично явление в т.н. „средногръцки език“ (езика на ромеите), наречено ИТАЦИЗЪМ (или йотацизъм).

Това не е просто „странно нещо“, а строг лингвистичен закон, който обяснява защо БАГА се превръща в БИГИ при записването му от ромейския хронист или каменоделец. Ето трите логични стъпки, които го доказват:

1. Феноменът на Итацизма

В класическият старогръцки език е имало много различни гласни и дифтонги (звукови съчетания): η (ета), ι (йота), υ (ипсилон), ει, οι, υι. В древността те са се произнасяли различно.

Обаче към VIII-IX век (времето на нашите надписи) настъпва огромна промяна – почти всички тези букви започват да се произнасят като едно чисто и звучно „И“.

• Ипсилонът (Υ), който виждаме в КANACΥΒΙΓΙ, в по-ранни епохи е звучал като френското „U“ или немското „Ü“, но в средногръцкия той масово започва да се прелива в „И“.

2. Защо „А“ става „И“? (Ерозията на гласните)

Когато ромеите чували чужди думи, те се опитвали да ги адаптират към своята граматична система. В ромейският език думите често се изменят, за да паснат на определено склонение.

• Коренът БАГА е отворен, завършващ на „А“.
• В средногръцкият (ромейския) език обаче, когато една дума се превръща в титла или епитет, тя често приема наставка, която звучи по-изтънчено или „високо“.

Но има и нещо по-просто: Фонетична редукция. В много диалекти и при прехода между езиците, неудареното „А“ лесно преминава в по-затворена гласна. Когато ромеинът чуе „Бага“, той го предава с буквата Гита (Γ), последвана от гласна, която според неговата транскрипция звучи най-близо до владетелско звание.

3. Най-важното: Ромейското окончание за прилагателни

В ромейският език наставката -ικος (-ikos) или -ιος (-ios) е стандарт за образуване на прилагателни, означаващи произход или качество.

• Ако БАГА е Бог, то БАГИ-ос или БАГИ е „Божествен“.
• Ромеите са записали ΒΙΓΙ (БИГИ), използвайки буквата Ι (йота) накрая, защото това прави думата да звучи като титла/епитет в техните уши.

Реалният пример: „Българи“ -> „Болгари“ -> „Вулгари“

Вижте какво се случва със самото име на народа ни:

• Ние казваме БЪЛГАРИ.
• Ромеите го записват като ΒΟΥΛΓΑΡΟΙ.
• Тук „Б“ става „В“ (заради бета/вита), а нашето специфично „Ъ“ (което те нямат като звук) го заменят с „ОУ“ (У).

По същата логика е и за древното българско БАГА (Бог/Божествен). Ромейското ухо чува меко „Б“ и го записва с Β (вита/ви). Гласните се адаптират към „високия“ стил на титлите и се изписват с Υ (ипсилон) и Ι (йота), които по итацизъм се четат „И“. И резултатът е БАГА преминава през ромейския филтър и излиза като ΒΙΓΙ (ВИГИ).

Това не е грешка, а превод на звуци. Когато четем на камъка КANACΥΒΙΓΙ, ние всъщност виждаме „българска мисъл, облечена в ромейски букви“. Ако прочетем надписа не като ромеи, а с познанието за тези закони, зад БИГИ ясно се вижда мощният древен корен БАГА.

Логичното обяснение е, че ромеите са били „пленници“ на своя собствен правопис – те не са могли да запишат звука „Б“ и звука „А“ (в тази му позиция) по друг начин, който да изглежда правилен за техните стандарти за титла.

Така „БАГА“ става „ВИГИ“, но смисълът е БОГ, който остава непокътнат под повърхността на камъка.

Дотук добре. Но сега изниква и следващият въпрос: КАН или КАНАС (бъдещото княз)? Нека разделим нещата, защото тук няма „странност“ на ромейския език, а има директно доказателство, че титлата е била точно такава, каквато е изписана.

Защо КАНАС, а не просто КАН?

Ако българската титла беше просто „Кан“, ромеите нямаше да имат никакъв проблем да я запишат като КАН (ΚΑΝ). Те са познавали титлата на хазарите и аварите – Каган (Χαγάνος). Ако нашите владетели бяха просто „канове“, камъкът щеше да казва КАН ЮВИГИ.

Но на всички надписи (на Омуртаг, на Маламир, на Пресиян) пише ясно: ΚΑΝΑΣ.

Това „С“ накрая не е гръцко окончание. Това е част от корена на думата.

Истината е следната: Титлата КАНАС е оригиналната форма, която по-късно, в славянска среда, естествено съкращава крайния звук и се превръща в КНѦЗЬ (Княз).

• КАНАС (прабългарски) → КЪНѦЗЪ (старобългарски).

Това означава, че Кан и Княз не са две различни титли, а една и съща дума в различен етап от своето развитие! Прабългарското „Канас“ е липсващото звено.

Друг интересен въпрос, който сега изниква е: При българите ли се явява за пръв път титлата „Княз“? А отговорът е повече от интресен: Да, в този си вид и с това държавническо съдържание – категорично при българите.

В старата наука ни учеха, че „княз“ идва от германското kuningaz (крал). Но има един огромен проблем за тази теория: титлата „Княз“ се появява при славяните едва след досега им с Дунавска България.

В ранните записи на западните славяни (чехи, поляци) владетелите се наричат с други имена. Едва когато България става мощна империя, титлата КАНАС / КНЯЗ се превръща в еталон за легитимен монарх.

Българите са тези, които „инжектират“ тази титла в славянския свят. Ние не сме я взели от славяните; ние сме я донесли като държавна традиция (вероятно от старите арийско-бактрийски корени) и сме я дали на славяните, които са били част от нашата държава.

Когато българите казват КАНАС, те използват граматична форма, която е била „златен стандарт“ в античния свят – от Индия до Балканите. Нека разгледаме примерите, които доказват, че КАНАС е част от това голямо семейство.

1. Примери от древните арии (Санскрит и Авестийски)

В санскрит (езика на древните арии в Индия) почти всяко понятие за божество, господар или сила завършва на -as.

• Devas (Девас): Бог, небесно същество (сравнете с латинското Deus).
• Asuras (Асурас): Могъщо същество, властелин.
• Rājas (Раджас): Цар, владетел (коренът е Rāj, но пълната форма в именителен падеж е със звук „-с“ накрая).
• Manas (Манас): Ум, дух, разум (със същото окончание като Kanas).
• Bhagas (Багас): Бог, дарител на блага. Ето го директното доказателство – тук имаме и корена Бхага, и окончанието -ас. Получава се точно Багас (Бигис/Биги).

2. Примери от древните траки (Балканският корен)

Тракийският език е изключително близък до арийските езици. Тракийските имена и титли, записани от гърците, масово завършват на -ас, като това невинаги е гръцко окончание, а отражение на местния говор.

• Seuthas (Севтас): Името на прочутия цар Севт. В оригиналния си тракийски вид то вероятно е звучало като Seutha-s.
• Kotys (Котис / Котас): Друго легендарно царско име.
• Bendas (Бендас): Свързано с богинята Бендида.
• Aetas (Аетас): Тракийско име, срещано в надписи.
• Зелас (Zelas): Тракийско име, означаващо „вино“ или свързано с божество.

3. Лингвистичният паралел: КАНАС – КНЯЗ

Защо това е важно за нашата „историческа история“? Ако погледнем старите германски езици, там имаме Kuningas (Кунингас). Виждате ли окончанието? -as. Финландците, които са заели тази дума много отдавна, и до днес казват Kuningas.

Когато българите изписват КАНАС на камъка, те фиксират една архаична индоевропейска форма, която е била обща за:

1. Траките (местното население).
2. Ариите (древния корен на българите).
3. Готите (които са били по нашите земи).

4. Реалното звучене и „изчезването“ на -АС

В развитието на езиците тези крайни съгласни („с“) започват да отпадат или да се трансформират в т.нар. „ерове“ (ер малък и ер голям).

• КАНАС (прабългарски)
• КЪНѦЗЪ (старобългарски – тук „с“ е преминало в „з“, а „а“ е станало „я“ под влияние на мекото „н“).

Защо ромеите не са добавили „-ОС“?

Тук се връщаме на нашият по-преден въпрос. Ромеите са добавяли „-ос“ само на думи, които са им звучали напълно чуждо и „несклоняемо“ (като Хаган -> Хаганос).

Но когато са чули КАНАС, те са разпознали в него една позната и древна структура. Тъй като думата вече е имала окончание -АС, те са я оставили така, защото тя е звучала напълно естествено за античното ухо. Тя е звучала като имената на тракийските царе, които те са познавали от векове!

Титлата КАНАС е „липсващото звено“ между древните арийски владетели и по-късните князе. Тя доказва, че българите не са дошли като „диво степно племе“, а като народ с антична езикова култура. Титлата им е била в синхрон с местния балкански (тракийски) субстрат.

В „Именника на българските владетели“ – владетелите отпреди Аспарух – Авитохол, Ирник, Кубрат – са наречени КНЯЗЕ. Ако титлата „Княз“ беше нещо ново, дошло след покръстването, хронистът нямаше да нарече езичника Кубрат „княз“. Той го нарича така, защото е знаел, че древната му титла е била КАНАС. За средновековният българин „Канас“ и „Княз“ е била една и съща дума.

Днес ние не трябва да спорим дали е „Кан“ или „Княз“. Трябва да разберем, че Българите са създателите на титлата Княз такава, каквато я познава Източна Европа. Тя е родена в Плиска, изсечена е на камък в Мадара и е утвърдена чрез кръвта и дипломацията на хора, които са се смятали за божествено избрани (У-БИГИ).

Това преобръща представата за нас като за „номади, които са взели всичко наготово“. Напротив – ние сме донесли титулатурата, ние сме донесли концепцията за „Божествения владетел“ и ние сме дали името на върховната власт, която векове наред ще доминира в целия православен свят.

Препоръчваме Ви тези изключително интересни книги:

Един Търновец в Двора на Цар Симеон

ЦЕНА: 12.50 евро

******************************************

Забранената Книга за Произхода на Българите

ЦЕНА: 12.50 евро

**************************************