ПОДЗЕМНИТЕ ГРАДОВЕ НА ПАМИР И ИЗГУБЕНОТО ПОЗНАНИЕ

ПОДЗЕМНИТЕ ГРАДОВЕ НА ПАМИР И ИЗГУБЕНОТО ПОЗНАНИЕ. В началото бе планината. Наричаха я Имеон, Олимп на Изтока, или просто Памир – Покривът на света. Там, където Небето целува Земята в яростни ледени бури, а гранитните зъбери крият тайни, по-стари от самата човешка памет. През тази сурова земя, пресичана от Пътя на коприната, някога преминаваха не просто кервани със стоки, а вековни идеи, забравени богове и народи, чиито имена днес звучат като шепот в пустинята.

В продължение на хилядолетия Памир и околните низини на Таримския басейн и Трансоксиана бяха котел, в който се лееше историята. Тук се срещаха европейската изящност, останала от походите на балканските народи, персийската мистична мъдрост, индийският стремеж към нирвана и суровият, непоколебим дух на конните народи. Но зад видимата история на битки, злато и коприна, съществуваше една друга – невидима, подземна реалност. Една нишка от скрито познание, пазено в дълбоки пещери, зазидани библиотеки и тайни общества.

За да разберем тази голяма мистерия, трябва да пресечем границите на времето и да съберем три наглед разпокъсани парчета от пъзела: ученият Ибн Сина пред портите на подземния лабиринт, зазиданата стая в пустинята Гоби и древните жреци, които носеха знанието за звездите в кръвта си. 

Проклятието на Кан-и-Гут и прозрението на Авицена

Годината е около 995 от Новата ера. В Древна Бухара, перлата на Саманидската държава, един мъж седи пред маслена лампа, заобиколен от стотици свитъци. Това е Абу Али ибн Сина, когото Западът ще нарече Авицена – най-великият лекар, философ и енциклопедист на своя век. Умът му е бръснач, който не вярва на празни суеверия. И все пак, сред неговите записки се появява едно странно, почти плашещо свидетелство, което засяга района на Исфара, в подножието на Памир-Алай.

Авицена пише за Кан-и-Гут – Пещерата на изчезналите, или Мината на смъртта. Ето какво е записал великият лекар:

„Мъдреците от миналото скриха всички истински блага и тайни на света на места, недостъпни за умовете на невежите… В страната Маверанахър, сред суровите планини, има спускане в недрата на земята, наречено Гут. Там са запечатани познания и богатства, над които са наложени древни защити. Никой, който е влязъл с алчност, не се е върнал; а тези, които са зърнали дълбините му, говорят за зали, направени не от човешка ръка, и за светлини, които нямат източник.“

Ибн Сина не е бил фантаст. Той е знаел, че Кан-и-Гут не е просто пещера. Тя е колосален подземен лабиринт, чиито тунели се спускат на километри под земната повърхност.

Нека се пренесем мислено в тези подземни зали. Тъмнината там е толкова гъста, че изглежда като жива материя. Факлите на древните изследователи хвърлят дълги, стряскащи сенки по стените. На места тунелите се стесняват толкова, че човек трябва да пълзи по очи, усещайки тежестта на цялата планина над гърба си. И изведнъж – лабиринтът се отваря в огромни, катедрални зали. Една от тях, по-късно наречена от съветските изследователи „Залата на камилите“, е толкова просторна, че в нея може да се скрие цял дворец.

Но какво реално представлява пещерата Кан-и-Гут? Официалната археология казва че това е древна мина за сребро и олово, експлоатирана още от времето на Кушанската империя. Но защо му е на едно прагматично царство да копае тунели с дължина над 6 километра в толкова сложна, опасна конфигурация, преминаваща през подземни пропасти и езера?

Легендите на местните таджики и киргизи разказват, че в най-дълбоката точка на Кан-и-Гут лежи „Спящият град“ – място, където времето е спряло. Това препраща директно към зороастрийския мит за Вара – подземното убежище, изградено от цар Йима по заповед на бог Ахура Мазда. Когато светът бил заплашен от космическа зима и лед, Йима събрал най-добрите представители на човечеството, животните и растенията и ги скрил под земята, в град със собствено слънце, за да оцелее искрата на живота и знанието.

Авицена е знаел, че хората, построили или използвали тези подземия преди него, са притежавали познания по геометрия, вентилация и оцеляване, които са изпреварили времето си. Но докато Кан-и-Гут пази своите тайни в каменна бездна, на изток от Памир, в сърцето на пустинята, времето е запечатало съвсем различно съкровище.

Пазителят на Дунхуан и зазиданата памет – ПОДЗЕМНИТЕ ГРАДОВЕ НА ПАМИР

През 1900 година, в източният край на Таримския басейн, където пясъците на Такламакан срещат пустинята Гоби, един даоистки монах на име Ван Юанлу живее в пещерния комплекс Могао край град Дунхуан. Мястото е известно като „Пещерите на хилядата Буди“ – вековно светилище, изсечено в пясъчните скали.

Един ден, докато почиства натрупания пясък от коридора на една от големите пещери, Ван забелязва нещо странно. Стената в дъното изглеждала като изкуствено измазана. Той почуква по нея и усеща че отзад е кухо. Сърцето му забива лудо. С помощта на чук и длето той разбива мазилката и пред очите му се открива малка, квадратна стая, изпълнена от пода до тавана със свитъци.

Това е откритието на Пещера №17, станала известна като „Библиотечната пещера“. Откриването на „Библиотечната пещера“ в Дунхуан е едно от най-великите събития в науката, редом с откриването на Гробницата на Тутанкамон и Свитъците от Мъртво море.

Повече от 900 години тази стая е била запечатана, оставайки абсолютно недокосната от суховия въздух на пустинята. Вътре са намерени над 50 000 ръкописа. Когато по-късно западни изследователи като Сър Орел Стайн и Пол Пелио пристигат на мястото, те остават вцепенени. Това не е просто будистка библиотека. Това е архивата на цяла една изгубена цивилизация.

Сред свитъците има текстове на китайски, тибетски и санскрит. Но истинската сензация са ръкописите, написани на езици, които по онова време никой не може да прочете: согдийски, хотаносакски и тохарски.

Защо е била зазидана тази библиотека около 1000-та година от Новата ера? Отговорът е прост и трагичен: ислямското нашествие на Караханидите. Будистките и манихейските монаси от Таримския басейн са знаели, че предстои културно и физическо унищожение. Те не са криели злато. Те са криели познанието. Спасявали са книгите – хрониките, астрономическите таблици, медицинските трактати и религиозните текстове, които са дефинирали техния свят в продължение на хилядолетие.

И тук, в тези тихи пустинни пещери, ние намираме писмените следи на хората, които свързват Памир с нашата собствена история.

Тохарите, Кушаните и изгубената нишка на древните българи

Кои са били хората, написали тези свитъци и оставили костите си в подножието на Памир? Историята ги нарича тохари (арси) и саки. Те са част от голямото индоевропейско семейство, но съдбата им е дълбоко свързана с Централна Азия.

Археологическите разкопки в Таримския басейн (около Дунхуан и Лоулан) разкриват нещо шокиращо през втората половина на XX век – т.нар. Таримски мумии. Поради изключително сухия и солен климат, телата на хора, погребани преди 3000–4000 години, са перфектно запазени.

Когато учените ги изследват, остават изумени: тези хора са имали дълги, светли или кестеняви коси, високи носове, дълбоки очи и ръст, надвишаващ този на тогавашните азиатски популации. Те са били европеиди. Още по-странно е, че платовете, с които са облечени, имат кариран десен, идентичен с древнокелтските тартани от Европа.

Това са предците на тохарите. Част от тези племена, известни в китайските хроники като юеджи, са изтласкани от хуните на запад, към Памир и Бактрия. Там те основават една от най-великите, но днес несправедливо забравени империи в човешката история – Кушанската империя (II век преди Христа – IV век от Новата ера).

Кушанските царе, най-известен сред които е Канишка, създават държава, която се простира от Памир до Северна Индия. Това е уникална цивилизация на толерантността. На техните монети, се виждат образи на Буда, персийският бог Митра, балканският Херакъл и индуисткия Шива. Кушаните са били майстори на синтеза. Те са контролирали Пътя на коприната и са притежавали върховното познание на епохата.

И къде в тази грандиозна картина се появяват древните българи?

Връзката не е просто хипотетична – тя е географска, лингвистична и генетична. Древната арменска география „Ашхарацуйц“, базирана на карти от елинистическата епоха, ясно посочва: в планината Имеон (Памир-Хиндукуш) живее народът Булги или Булгар.

Днешните езикови изследвания показват, че в съвременният български език има огромен пласт от думи с източноирански и тохарски произход – думи, свързани с бита, държавното устройство и духовността ни, които не могат да бъдат обяснени със славянските или тюркските миграции. Името на управляващия род на българите – Дуло – намира своите поразителни паралели в кушанската и тохарската царска ономастика (например титлата Дулу сред конните федерации на Централна Азия).

Когато българите на Аспарух пристигат на Балканите, те не идват като примитивни чергари, които тепърва учат какво е държава. Те носят със себе си завършена, зряла социална система, монументална каменна архитектура (Плиска и Преслав са построени по модел на източноиранските и бактрийските крепости) и нещо много по-ценно: космическо разбиране за времето.

Тайните на Колобрите и Космическият закон – ПОДЗЕМНИТЕ ГРАДОВЕ НА ПАМИР

Нека обаче сега да сглобим голямата картина. Каква е била основната „идея“ на това изгубено познание и кои са били неговите пазители сред древните българи?

В древното българско общество съществува особена каста от духовни водачи, астрономи и лечители, наречени колобри. Твърде често те са бъркани с обикновени шамани, но това е дълбоко неразбиране. Колобърът не е просто човек, който изпада в транс пред огъня. Той е учен-жрец, висш астроном, пазител на държавната доктрина и на Космическия закон.

Думата „колобър“ (или коловър) има древни корени. В някои източноирански диалекти тя се свързва с „кръг“, „колело“ или „въртене на небесната сфера“. Колобрите са били „Майсторите на цикъла“ – хората, които са разбирали движението на времето.

Това ни води директно към Древнобългарския календар. Признат от ЮНЕСКО за един от най-точните в света, този календар се базира на два цикъла:

1. Земната (слънчева) година от 365 дни.
2. 12-годишният цикъл на Юпитер (наречен в източните системи Шеку или Животински цикъл).

За да се създаде толкова съвършена календарна система, която не се измества с нито един ден в продължение на хилядолетия, са необходими вековни, непрекъснати астрономически наблюдения. Къде са правени тези наблюдения? Именно в чистия, разреден въздух на Памир и Тяншан, където звездното небе изглежда толкова близо, че можеш да го докоснеш с ръка.

Но календарът за колобрите не е бил просто инструмент за измерване на дните, за да знаят кога да сеят просото. Той е бил философска матрица. Древните българи са изградили светогледа си около концепцията за Небесния ред и Слънчевия цикъл. В тяхното разбиране Вселената се подчинява на строго определени, математически изчислими закони. За тези древни пазители на знанието върховният авторитет е бил Космическият разум – невидимата сила, която кара планетите да се въртят, звездите да изгряват на точното си място в небесния свод и сезоните да се сменят с абсолютна точност.

Колобрите са били медиаторите между този космически ред и земния живот. Тяхната идея е била проста, но грандиозна: Земното царство трябва да бъде огледално копие на Небесното царство. Ако държавата се управлява в хармония с космическите цикли, тя ще бъде вечна. Затова българският владетел (Канът) е бил смятан за наместник на този ред на земята – „от Бога поставен“.

Когато прегледаме свитъците от Дунхуан или се замислим за предупрежденията на Авицена за скритите в Кан-и-Гут знания, ние виждаме същата тази обсебеност на древните азиатски цивилизации от запазването на Реда пред лицето на Хаоса.

Когато обединим свидетелствата, митовете и археологическите факти, пред нас изплува една мащабна концепция, която обяснява защо темата за Памир и изгубеното познание продължава да вълнува умовете ни.

Голямата идея на тези древни времена – на кушаните, тохарите и памирските предци на българите, пазена от колобрите – може да бъде синтезирана в три основни стълба:

1. Времето като цикъл, а не като права линия

За модерният човек времето е стрела: ние се раждаме, консумираме, вървим напред и изчезваме. За древните мъдреци от Памир времето е било спирала. Всичко, което се е случило, ще се случи отново. Цивилизациите изгряват, достигат своя апогей и умират в пожари или лед (както в мита за подземната Вара на царя Йима).

Затова най-важната задача на всяко просветено поколение е да изгради „ковчег“ – физически (като тунелите на Кан-и-Гут), писмен (като пещерите на Дунхуан) и духовен (като Календара), в който да запечата ядрото на човешкото познание за следващия цикъл.

2. Паметта като щит срещу забравата

Когато манихеите и будистите са зазиждали пещера №17 в Дунхуан, те са знаели, че телата им може да бъдат унищожени, но докато буквите и езикът им са живи под пясъка, те не са победени. Древните българи са имали същата философия. Те са изсичали своите закони и хроники върху камък (Омуртаговите надписи, Мадарския конник). Омуртаг го казва най-добре: „Човекът, дори и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа този надпис, да си спомня за оногова, който го е направил…“ Това е съзнание за вечност, родено под върховете на Памир.

3. Знанието като вътрешна светлина

Авицена пише, че в дълбините на Кан-и-Гут има светлини, които светят без масло и фитил. В метафоричен смисъл, това е светлината на чистия разум и скритото познание. Колобрите са знаели, че истинската сила на един народ не се крие в броя на копията му, а в неговата духовна матрица. Когато един народ знае откъде идва, как е устроен космосът и как да живее в хармония с него, той може да оцелее след всяко преселение, да премине през хиляди километри, да изгуби територии, но да запази духа си и да възкръсне отново.

Подземните градове на Памир може и да не са изградени от мраморни дворци със златни куполи, както ни се иска на алтернативните историци. Тяхната реалност е много по-дълбока. Те са изградени от километрите тунели на древни миньори и мистици в Кан-и-Гут; те са съставени от хилядите свитъци на забравени езици в Дунхуан; те живеят в генетичния код на Таримските мумии и в астрономическата точност на прабългарския календар.

Когато днес погледнем към Покрива на света – Памир, ние не гледаме просто една чужда, далечна планина в Централна Азия. Ние гледаме към рожденото място на една голяма идея. Идея за ред, светлина и вечност, която нашите предци върнаха през пожарите на времето в дисагите на конете си, за да я засадят тук, на Балканите, където тя продължава да живее в нашия език, в нашите шевици и в нашата кръв. Знанието не е изгубено. То просто чака да бъде прочетено отново.

Препоръчваме Ви тези изключително интересни книги:

Един Търновец в Двора на Цар Симеон

ЦЕНА: 12.50 евро

******************************************

Забранената Книга за Произхода на Българите

ЦЕНА: 12.50 евро

**************************************