ИСТИНСКОТО „ИМЕ НА РОЗАТА“ – Как един забравен манастир в България остави Умберто Еко без думи

ИСТИНСКОТО „ИМЕ НА РОЗАТА“ – Как един забравен манастир в България остави Умберто Еко без думи. Утрото на 23 април 889 година се раждаше бавно над долината край река Провадийска. Мъглата, гъста и бяла като непредена вълна, се стелеше ниско над влажната земя, криейки в прегръдката си очертанията на хълмовете. Въздухът беше студен, но носеше онзи остър, животворен дъх на пролетта, който кара кръвта да тупти по-бързо.

На една широка тераса, издигната над долината, тази утрин не беше като никоя друга. Там, изплувайки от мъглата като видение от друг свят, се издигаха чисто новите, ослепително бели каменни стени на манастира „Света Богородица“.

Пред масивните дъбови порти стоеше монахът Теодор. Беше мъж на преклонна възраст, чието лице приличаше на древен пергамент – набраздено от дълбоки бръчки, всяка от които разказваше история за битки, болка и покаяние. Преди десетилетия, в един друг живот, той носеше кожено снаряжение и тежък меч, служейки като стотник в конницата на кановете. Ръцете му, сега стискащи дървена броеница, познаваха лепкавото усещане на кръвта. Днес обаче тези ръце трепереха от съвсем различно вълнение. Те чакаха да докоснат вечността.

До него стоеше послушникът Йоан – момче на не повече от осемнадесет години, със светли, жадни очи и пръсти, тънки и деликатни като на музикант. Йоан не помнеше старите богове. Той бе дете на новата вяра, родено след онзи кървав прелом, когато княз Борис Михаил бе изтръгнал народа си от мрака на изолацията. За Йоан светът не беше бойно поле, а празна страница, която чакаше да бъде изписана.

Изведнъж камбана – малка, но с ясен, пронизващ звук – разцепи тишината. Мъглата започна да се вдига и пред събралото се множество се откри величествена гледка. Самият княз Борис, побелял, прегърбен от тежестта на властта и греховете, но с очи, горящи от неземен огън, пристъпи напред. Заедно с висшите духовници, той благослови прага на новата обител. Когато тежките порти изскърцаха и се отвориха, отвътре лъхна мирис на свеж варовик, влажна пръст и тамян.

Това не беше просто манастир. Това беше крепост. Но не от онези крепости, предназначени да спират стрели и копия. Това беше първата българска крепост на Духа.

Теодор и Йоан прекрачиха прага заедно с останалите братя и се насочиха към сърцето на манастира – скрипториума. Сградата беше огромна, невиждана досега по тези земи. Светлината се процеждаше през тесните, високи прозорци и падаше върху десетки масивни дървени пултове, подредени в строги редици. Върху тях лежаха инструментите на новата война: бронзови стилоси (писала), мастилници, издялани от рог, перца, стъкленици с тъмно, желязно-галово мастило, стъргалки и гладилки.

Йоан пристъпи към един от пултовете и прокара треперещи пръсти по гладката повърхност на подготвения пергамент. Кожата беше обработвана със седмици – кисната във вар, опъвана на рамки, стъргана до полупрозрачност и полирана с пемза. Беше толкова бяла и нежна, че момчето се уплаши да не я оскверни с докосването си.

– Не се страхувай, чедо – прошепна Теодор, заставайки зад него. Гласът на стария монах беше дрезгав, но мек. – Мечът реже плътта и оставя след себе си смърт. Перото реже невежеството и оставя след себе си безсмъртие. Днес ние започваме най-великата битка за нашия народ. Битката за паметта.

Дните в манастира край Равна се превърнаха в строг, свещен ритъм. Още преди слънцето да изгрее, след утринната молитва, скрипториумът се изпълваше с тихия, почти хипнотичен звук на драскащи пера. Братята работеха в абсолютно мълчание. Работата беше изтощителна. Студът сковаваше пръстите им, гърбовете им се схващаха от часовете, прекарани в неестествена поза, а очите им сълзяха от взирането в дребните знаци.

Но в тази болка имаше екстаз. Те създаваха първите богослужебни книги на разбираем език. Превеждаха сложните ромейски текстове, търсейки точните думи в своя собствен говор.

Истинската магия обаче, същинското чудо, не се случваше само върху скъпия пергамент. То се разиграваше по самите бели стени на манастира.

Когато очите им отказваха да виждат, а пръстите им се схващаха до болка, монасите ставаха от пултовете. Те имаха нужда да отпуснат ума си, да експериментират, да осмислят това, което правят. Мекият, податлив варовик на стените ги привличаше като магнит.

Един следобед Теодор стоеше пред една от колоните в галерията. В ръката си държеше остър бронзов стилос. Умът му беше преуморен от превода на едно сложно послание на апостол Павел. Без дори да се замисли, ръката му инстинктивно издраска върху камъка един стар знак – руна, символ на небето от времето на дедите му.

Това беше езикът на неговата младост, езикът на миналото. Той се вгледа в резките, ъгловати линии на руната. После въздъхна, прекръсти се и точно до нея изписа съответната буква на ромейски – езикът на Империята, на дипломацията, езикът, който дълги години беше единственият мост към Бога.

В този момент към него се приближи младият Йоан. Момчето гледаше надписите с блеснали очи.

– Позволи ми, отче – каза тихо Йоан и взе стилоса от ръката на стареца.

С бавни, внимателни движения, Йоан изрисува до ромейската буква сложен, почти космически символ. Това беше буква от глаголицата – новата свещена азбука. Буквата беше съвършена, изградена от кръст, кръг и триъгълник. Тя беше като молитва, нарисувана в пространството.

– Красива е – отбеляза Теодор, поглаждайки бялата си брада. – Но е бавна, Йоане. Пишем едно евангелие с месеци. За да просветим целия народ, ни трябват хиляди книги. Народът ни е практичен, няма време за сложни плетеници.

Йоан кимна. Той знаеше това. Всички в скрипториума го знаеха. Именно затова от няколко седмици по коридорите на Манастира се случваше нещо революционно. Монасите, ученици на Климент и Наум, бяха започнали да използват ясни, изчистени форми. Те създаваха нова азбука. Раждаше се кирилицата.

Йоан натисна стилоса по-силно и изписа новата буква – ясна, категорична, лесна за изписване.

– Виж, отче – каза момчето, а гласът му трепереше от вълнение. – Това е нашият глас. Нито стар, нито чужд. Наш собствен.

Нашите приятели от ROI Art превърнаха ДРЕВНАТА история в картина:

Вижте всички картини тук!

Теодор го прегърна през раменете. Двамата стояха пред каменната стена, върху която сега съжителстваха древните български руни, ромейските букви, мистичната глаголица и раждащата се кирилица. Недалеч, друг монах беше издраскал името си на латиница. Манастирът беше станал котел, в който се претопяваха култури и епохи. Те не просто преписваха книги; те тестваха, грешаха, превеждаха от един графичен код на друг, съставяха двуезични надписи, учеха се. Камъкът се превръщаше в гигантска чернова на българската душа.

Годините минаваха. Теодор отдавна почиваше в земята зад олтара, а Йоан се бе превърнал в мъдър и строг игумен. Скрипториумът работеше неуморно. Десетки натоварени с книги волски каруци напускаха портите на манастира, поемайки към Преслав, Охрид и Средец. А век по-късно, тези същите книги, изписани с труда на монасите, щяха да прекосят река Дунав, да преминат през безкрайните степи и да достигнат до Киев.

Там те щяха да станат искрата, която щеше да запали светлината на християнството за огромната Киевска Рус. Всяка буква, която русите щяха да прочетат, носеше в себе си потта, трепета и гения на онези мъже край Провадийска река.

Но времето е безмилостен господар. Настъпиха мрачни векове. Ветрове на войни, пожари и разруха преминаха през българските земи. Манастирът беше опожарен, разграбен и изоставен. Покривите рухнаха, а природата бавно и търпеливо покри с пръст и корени каменните стени, пазещи хилядите тайни надписи. Свещената лаборатория потъна в дълбок, хилядолетен сън.

Светът забрави за нея.

СЕНКИТЕ НА РАВНА И УМБЕРТО ЕКО

Пренасяме се през бездната на времето. Годината е 1989-та. В прочутият, изпълнен с многовековна история университет на италианския град Болоня се провежда голям международен научен симпозиум по семиотика (науката за знаците) и средновековна история. Аудиторията е пълна с най-светлите умове на Европа – историци, лингвисти, философи.

На подиума застава един български учен – археологът професор Казимир Попконстантинов. Той включва прожекционния апарат и на огромния екран в залата започват да се сменят диапозитиви от едни скорошни археологически разкопки в България, край някакво непознато село на име Равна.

В залата е тихо, чува се само щракането на апарата. На първият ред, потънал в дълбок размисъл, седи един мъж с проницателен поглед, гъста брада и неизменната си лула в ръка. Това е професор Умберто Еко – световноизвестен интелектуалец, философ и писател.

Само преди девет години, през 1980 г., Умберто Еко е публикувал своя магнум опус – романът „Името на розата“. Тази книга се е превърнала в глобален литературен феномен. В нея Еко създава един брилянтен, но напълно фикционален свят: гигантско средновековно абатство в Северна Италия с мистериозна библиотека-лабиринт и величествен скрипториум.

В този измислен манастир, описан от Еко, работят монаси преводачи от всички краища на познатия свят. Там се сблъскват езици, култури, езически суеверия и християнски догми; там се крият тайни книги и шифровани послания. Този манастир е съвършеният интелектуален експеримент на един гениален ум, конструкт на въображението, създаден, за да изследва силата на знаците и думите.

Докато гледа снимките на екрана, очите на Умберто Еко се разширяват от изумление. Българският професор показва оцелелите варовикови стени на реалния манастир в край село Равна (Провадийско). Той показва над 3300 издраскани графити и над 330 надписа.

Показва стени, върху които в пълна хармония и хаос едновременно съжителстват цели пет графични системи: древните български руни, гръцки букви, латиница, сложната глаголица и току-що родената кирилица. Показва криптограми, огледално изписани думи, двуезични надписи, при които думата е написана на гръцки и буквално преведена на старобългарски до нея. Показва място на абсолютен семиотичен взрив.

Умберто Еко осъзнава нещо разтърсващо. Неговият измислен манастир от „Името на розата“, това върховно струпване на култури, преводи и знаци, което той смятал за своя лична литературна фантазия… реално е съществувало. И то не във въображаемата Западна Европа от XIV век, а в суровата действителност на България през IX и X век. Българските монаси в Равна са живели, дишали и творили точно в този лабиринт от езици и символи, експериментирайки на границата между старото езичество и новия християнски ред.

След лекцията италианският гений не сдържа възторга си. Впечатлен до дълбините на душата си от мащаба на книжовния и лингвистичен труд, кипял по тези земи, Умберто Еко дава на манастира край Равна определение, което остава завинаги в историята на науката. Той го нарича: „Първата езикова лаборатория на Европа“.

Днес, ако отидете край провадийското село Равна, ще видите само консервираните основи и останки от стени на някогашния великолепен манастир. Мястото е тихо, обгърнато от спокойствието на природата, а туристите са рядкост. Но ако затворите очи и притихнете, може би ще чуете далечния, хипнотичен звук от драскането на бронзови стилоси по камък.

Ще усетите трепета на стария Теодор и младия Йоан. Ще почувствате вибрацията на една епоха, в която шепа хора, въоръжени само с вяра, пергамент и мастило, извършиха най-великото чудо в историята ни – създадоха душата на България и я дариха на половината свят. А великият Умберто Еко просто ни припомни, че чудесата, за които четем в романите, понякога спят мълчаливо под собствените ни крака.

Препоръчваме Ви тези изключително интересни книги:

Един Търновец в Двора на Цар Симеон

ЦЕНА: 12.50 евро

******************************************

Забранената Книга за Произхода на Българите

ЦЕНА: 12.50 евро

**************************************