КОИ СА ЧЕРНИТЕ БЪЛГАРИ

Когато говорим за ранната история на българите, учебниците обикновено се фокусират върху Аспарух и прекосяването на Дунав през 681 г., или върху Котраг и Волжка България. Но има една група, която остава в сянка – онези, които не мигрират. Те са известни в историческите извори от X век като „Черните българи“ (на гръцки Мавра Булгария, на тюркски Кара Булгарс).

Това не е етническо самоназвание, а административен и политически етикет, наложен отвън. Техният разказ не е за триумфални завоевания, а за оцеляване под чужда власт, за принос към една голяма империя и за постепенно разтваряне в степните вълни след нейния крах.

Тази история се гради върху оскъдни, но конкретни извори – византийски, руски и археологически данни – и ни кара да преосмислим какво означава „български“ в контекста на VII–X век.

За да разберем кой всъщност стои зад този термин, трябва да се върнем към 665–670 г. След смъртта на Кубрат, владетелят на Стара Велика България, неговите синове разделят териториите. Най-големият, Батбаян (или Баян, наричан още Безмер в някои списъци на владетели), остава в земите на баща си – в Приазовието и междуречието Дон–Кубан.

Византийските хронисти Теофан Изповедник (ок. 758–818) и патриарх Никифор (ок. 758–828) са лаконични: Батбаян „остава в земята на баща си и до днес плаща данък на хазарите“. Няма подробни описания на битки. Не знаем за тригодишни кампании или епични сражения – изворите мълчат за конкретни военни действия. Но хазарският натиск е факт около 668 г., и Батбаян се оказва васал.

Управлява като подчинен владетел до около 690 г. (според някои реконструкции дори по-дълго), но без независимост. Това е ключовият момент: останалите братя мигрират (Аспарух на запад, Котраг на север по Волга), а Батбаян и неговите хора стават „вътрешните“ българи в рамките на новата сила – Хазарския хаганат.

Името „Черните българи“ се появява едва през X век – около 250-300 години по-късно. Най-авторитетният източник е византийският император Константин VII Багренородни в „За управлението на империята“ (De administrando imperio, ок. 950 г.). В глава 12 той споменава „Черна България“ като страна, която може да воюва срещу хазарите. В глава 42 я описва географски – по пътя от Днепър към Азовско море, близо до Хазария.

В руската „Повесть временных лет“ (ПВЛ) под 944 г. „черните българи“ са споменати като народ, който напада византийския Херсонес в Крим. Тогава княз Игор сключва договор с Византия, в който се задължава да защитава византийските владения от тези набези. Терминът не е български автоетноним – няма нито един документ от VII век, в който самите те да се наричат така. Това е екзоним, роден в хазарската администрация или възприет от византийци и руси.

Но въпросът е защо точно „черни“? В степната геополитика цветът не е расов или физически маркер (както често се мисли днес), а код за посока и статус. В тюркската традиция „кара“ (черно) често обозначава „север“ или „подчинен“ (в контраст с „ак“ – бяло, за запад или независим). Подобно деление има и при самите хазари – „бели хазари“ (елит) и „черни хазари“ (обикновени поданици), според арабския географ ал-Истахри (X век).

За хазарите, които говорят тюркски и управляват многоетническа империя, „Кара Булгар“ е удобен термин за васалните българи от северните територии. Това не е обида, а административна категория – като „рая“ при османците. Самите българи на Батбаян са се наричали просто „българи“, подчертавайки връзката си с Кубрат. В по-ранните хроники (Теофан и Никифор) няма „черно“ – то се появява, когато подчинението става трайно.

След васалството животът им не е изчезване, а интеграция. Хазарският хаганат (VII–X век) е огромна търговска и многоетническа държава, контролираща Волга, Дон и пътищата към Каспийско и Черно море. Българите на Батбаян не са номадски елит (това са хазарите), а по-скоро уседнала или полу-уседнала компонента. Те обработват земята, строят крепости и се занимават със занаяти. Археологията ни дава най-конкретните данни тук – чрез Салтово-Маяцката култура (ок. 700–950 г.), разпространена в басейните на Дон и Северски Донец.

Тази култура не е „чисто хазарска“ или „чисто българска“ – тя е продукт на хаганата и включва алани, българи и други групи. Но именно останките от Кубратовите българи са сред основните носители в Приазовието и Донската област. Типичните паметници са селища като Маяцкото (до Дон) и Верхний Салтов (до Донец). Тук срещаме останките от крепости от бял варовик – мощни, с каменни стени, ровове и кули.

Най-известната е Саркел („Бялата крепост“ – като е редно да отбележим, че оригиналното българско име е Съркел – или защитеното слънчево място), построена около 830 г. От българите на Баян, с малко византийска помощ, но в сърцето на Салтово-Маяцката зона. Интересно е да отбележим, че в стените на Саркел има стотици, дори хиляди знаци, които археолозите наричат „руни“ или „тамги“.

Когато през 30-те и 50-те години на XX век съветският археолог Михаил Артамонов разкопава останките на крепостта (преди тя да бъде залята от язовир), той открива нещо поразително. Върху тухлите и варовиковите блокове са врязани знаци, които са абсолютно идентични с тези, открити в Първата българска столица Плиска, както и в крепостта в Преслав.

Крепостта Саркел охранява търговските пътища и северните граници на хаганата срещу печенеги и маджари. Българите са били майстори в металургията – оръжия, инструменти, украшения от желязо и бронз. Керамиката е масова, с характерни форми. Има следи от напоителни системи и земеделие – ръж, пшеница, просо в степта, което е голямо постижение.

Погребалните практики са биртуални (инхумация и кремация), което отразява смесване с местни сармато-алански елементи. Генетични данни от гробове в Белгородска област (700–900 г.) показват Y-ДНК хаплогрупа R1 и различни mtDNA – смес от степни и кавказки компоненти, типична за региона, но и типична за българите.

В хаганата българите са „невидимата ръка“ на икономиката. Докато хазарският елит събира данъци от търговията (коприна, роби, кожи, сребро), те произвеждат храна и занаятчийски стоки. Плащат данък, но запазват известна автономия. Това не е било робство, а типична степна васална система: данък в натура, военна помощ и лоялност. До средата на X век те запазват своята етническа идентичност – достатъчно силна, за да бъдат разпознавани отвън като „черни българи“.

Сблъсъкът с Киевска Рус бележи началото на края. През 944 г., според ПВЛ („Повест временних лет“), черните българи нападат Херсон – византийски аванпост в Крим. Това показва, че към средата на X век те са или полунезависими, или използвани от хазарите като гранична сила. Император Константин VII съветва наследниците си да поддържат мир с тях или да ги използват срещу хазарите.

Но балансът се срива през 965 г. Княз Светослав Игоревич от Киевска Рус нанася удар: превзема Саркел (преименуван на Белая Вежа), след това Итил (столицата на Волга) и други центрове. Кампанията е светкавична – руските дружини, подкрепени от печенези, разбиват хазарската мощ. Черните българи, като част от хаганата, остават без защита. Изворите не описват конкретни битки точно с тях – Светослав се фокусира върху хазарските крепости и волжките българи също. Но ефектът е катастрофален: хазарската „стена“ пада, и степта се отваря за нови номади.

След 965–969 г. черните българи изчезват като отчетлива политическа единица. Тяхната съдба е класическа за степни народи: частично изтребление, масова асимилация и разпръскване. Според изследвания като това на И. Ф. Грек (2013) те са погълнати от печенезите (ок. 890–950-те), огузите и куманите (XI–XII век). Част от тях се изтеглят в непристъпни зони – северен Кавказ или Крим.

В Крим те участват в етногенезиса на кримските готи и по-късно татари. Друга хипотеза (подкрепена от някои археолози) е миграция на запад: групи бягат от печенежкия натиск и достигат Дунавска България през IX–X век, вливайки се в Първото българско царство при Симеон. Това би обяснило някои културни паралели в керамика и фортификация.

Най-спорният въпрос е връзката с днешните карачаевци и балкарци в Кавказ. Етнонимът „балкар“ звучи близо до „булгар“, но има тюркски езикови остатъци. Генетиката и лингвистиката сочат, че балкарците са предимно кипчакски тюрки (от XI–XIII век), с местен кавказки субстрат.

Най-вероятно черните българи може да са оставили културно-генетичен отпечатък, но не са преки предци. По-скоро са се слели с аланите и по-късните номади. Някои групи се претопяват сред руските народи или маджарите (чрез каварите – смесени племена, които се присъединяват към маджарите в края на IX век).

Защо тази история е „извън учебниците“? Защото победителите пишат историята. Дунавска България създава държава и летописи, Волжка България също. Черните българи остават в сянката на Хазария, а след нейния крах – в археологическите пластове. Но без тях Стара Велика България не би се разделила успешно: те поемат първия удар и осигуряват „буфер“, който дава време на Аспарух да укрепи Онгъла. Техният принос към Салтово-Маяцката култура е част от хазарската мощ – крепости, занаяти, земеделие, които правят хаганата търговски гигант.

Историографията е разделена. Националните романтични версии (като в някои български текстове) ги представят като героични жертви, които „купуват време“ с кръв. Научните (като Ш. Полгар или И. Грек) подчертават: те са васали с автономия, не „роби“. А днес черните българи са „липсващото звено“ между Дон, Кавказ и Дунав. Те показват, че българската идентичност не е само държава, а и оцеляване в империи.

Без тях пъзелът на Кубратовата конфедерация е непълен. Тяхната трагедия е урок за устойчивост: народ, който губи суверенитет, но запазва своите умения и култура и влияе върху по-големите играчи. Когато Хазария пада, те не изчезват напълно – техните гени, техники и имена се разпръскват в Кавказ, Крим и Балканите. А те са били там – в сърцето на бурята – и това ги прави част от нашата обща памет.

*****************************************************

Препоръчваме Ви една изключително интересна книга:

Забранената Книга за Произхода на Българите

ЦЕНА: 12.50 евро

Светът, който ще влезе в този роман, не е само от плът и хроники. Той е изграден от късчета мълчание, изтрити редове и неудобни въпроси. Какво ако българите не са просто част от историята на Балканите, а една от нишките, които държат самата тъкан на времето? Какво ако има уред, способен да покаже не „официалната версия“, а самата памет на народите?

Тук се преплитат факти и фикция, Ватикан и Плиска, древни манастири и родопски мъгли, архиви и видения. Но най-вече — две души, свързани от жаждата за истина.

А ако истината е твърде силна, за да бъде приета?

Прочети! ……….. Преживей! ………… И после задай въпроса, от който не можеш да избягаш: „Ами ако всичко това е истина?“