Малкият пакостник с голямото сърце

В едно китно българско село, сгушено в полите на Стара планина, живееше едно момче, което всички познаваха като най-големия пакостник в околията. Казваше се Ваньо – на вид дребен, слабичък, с рошави коси и две очи като въгленчета, които никога не стояха мирни.

Още от ранни зори бабите на село се кръстеха, когато го видеха да тича бос по прашните улици, защото знаеха – щом Ваньо е буден, значи ще има суматоха.

— Да не си бутнал пак патиците в кладенеца, а? – подвикна му дядо Тодор, най-старият воденичар в селото.
— Не, дядо, този път не съм! Самички скочиха, кълна се! – отговори хитро момчето и изчезна зад плета.

Истината беше, че Ваньо не правеше пакостите от злоба или лошотия – напротив, в сърцето си беше добър и мил, но любопитството му и неудържимата му енергия все го водеха към нови лудории.

Един ден Ваньо чу как съседката им, баба Гица, се оплаква, че кокошките ѝ не снасят яйца.

— Туй нещо не е нормално, ей! Цял месец и едно яйце няма! Да не е урочасано, а? – вайкаше се бабата на мегдана.

Ваньо, разбира се, веднага измисли „решение“. Реши, че може да помогне на кокошките да снесат яйца… като ги пусне в лехата със зелки, дето всички знаеха, че баба Гица я пази като очите си.

Щом пусна кокошките в градината, стана истинска суматоха – пернатите се разпиляха из зелките, започнаха да ровят и да кълват, докато баба Гица не чу врявата.

— Аууууу, какво стана тук?! – закрещя тя, като видя унищожената си градина.

Когато намери Ваньо, той стоеше ухилен до ушите.

— Бабо Гице, помагам ти! Кокошките щяха да снесат, ама… май предпочитат да ровят, отколкото да снасят.

Цялото село се смя на този случай, но Ваньо се отърва само с едно подръпване на ухото.

Друга пакост на Ваньо влезе в селските легенди. В един горещ ден той влезе в кръчмата на бай Димитър, където мъжете си пийваха ледена ракийка. На тезгяха стоеше огромно буре с вода.

Ваньо, движен от необяснимата детска логика, реши, че водата сигурно не е достатъчно вкусна. И какво направи? Отиде до хамбара, взе една шепа сол и я изсипа в бурето.

Когато първият жаден селянин отиде да си налее вода, цялата кръчма избухна в смях.

— Димитре, каква е тая вода бе?! Да не сме в морето?!

Кръчмарят се хвана за главата, но когато разбра, че Ваньо е виновен, не можа да се сдържи и сам се засмя.

— Ех, Ваньо, Ваньо, с тебе скука няма! Ама да знаеш, ще ми носиш вода от реката цяла седмица!

И така приключи още един ден от лудориите на Ваньо. Но най-големите му приключения тепърва предстояха…

*********************************************************************************

След солената бъчва в кръчмата и кокошките в лехата със зелки, Ваньо реши, че е време за ново приключение. Въпреки че баба му и майка му често го хокаха за пакостите, той не можеше да се спре – просто така беше създаден, с неспокойна душа и неизчерпаемо въображение.

Една сутрин, докато седеше пред къщата и си риташе една износена топка, чу разговор между двама възрастни мъже на мегдана.

— Знаеш ли, дядо Петре, казват, че ако магарето ти не ще да върви, трябва да му сложиш очила и да го обърнеш към баира – така си мисли, че е равно, и тръгва самó!

Ваньо наостри уши. Ето ти интересна идея! В селото имаше едно прочуто магаре – Бързакът. Името му беше пълна подигравка, защото беше най-мързеливото същество, което някога е стъпвало по българската земя.

Решен да провери теорията за очилата, Ваньо взе две стари стъкла от кръчмата и ги върза с канап. После с голямо усилие набута магарето към баира, сложи му „очилата“ и застана отстрани, чакайки с нетърпение.

Бързакът наистина се разтърси, изпръхтя и… започна да върви! Всички в селото се смаяха – магарето, което дори с тояга не тръгваше, сега се катереше нагоре само!

— Бре, ей! Да не би Ваньо да му е направил някаква магия? – възкликна дядо Петър.

Истината обаче беше далеч по-проста. Бързакът просто се изнерви от странните неща на муцуната си и искаше да се отърве от тях. След няколко метра започна да се върти като лудо, докато накрая падна в една локва.

Селяните се превиваха от смях, а Ваньо гордо заяви:

— Видяхте ли? Аз го оправих!

Разбира се, после трябваше да помага на собственика на Бързака да го чисти, но Ваньо приемаше всичко като част от забавата.

Една друга негова пакост щеше да се помни дълго в селото. Дядо Гочо, старият пчелар, беше човек с кротък нрав, но държеше на реда в пчелина си. Всички знаеха, че неговият мед е най-сладък, но и че кошерите му са строго пазени.

Една вечер Ваньо чу, че медът бил „най-хубав, когато се яде направо от кошера“. Това прозвуча като предизвикателство!

На следващия ден, въоръжен със стара кошница и парче плат, той се промъкна към пчелина. Смяташе, че ако сложи плат на главата си „като истинските пчелари“, пчелите няма да го жилят.

Но планът му имаше един съществен недостатък – пчелите не бяха чели книгата, от която той си беше намислил тази глупост.

Щом Ваньо бръкна в един кошер, цял рояк се вдигна.

— Аааа! Помооощ! – завика момчето и хукна с всичка сила, размахвайки ръце.

Половината село стана свидетел на това как една цяла армия от разярени пчели го преследваше по пътеката.

Дядо Гочо, който гледаше отдалеч, само поклати глава:

— Младо-зелено! Медът се взема с ум, не с бързи крака.

Ваньо цяла седмица беше подут като поничка от жилещите му другари. Но не се отказа от приключенията – предстояха му още много лудории…

*********************************************************************************

След злополучната среща с пчелите, Ваньо реши да си даде почивка от пакостите… но само за няколко дни. Всъщност, той все още не беше загубил репутацията си на най-големия пакостник в селото, а напротив – дори я затвърди още повече.

Един ден, докато си седеше на двора и чоплеше парче дърво с ножче, дойде неговият най-добър приятел – Петьо, който беше също толкова немирен.

— Ваньо, имам една идея… ама не знам дали ще посмеем! – каза загадъчно Петьо.

— Щом не знаеш дали ще посмеем, значи със сигурност ще го направим! – ухили се Ваньо.

Петьо обясни плана – искаше да вържат едно въже за кофата на кладенеца на мегдана и когато някой се наведе да загребе вода, да я дръпнат рязко, така че водата да се излее върху него.

Тази идея на Ваньо му се стори просто гениална! Та нали всички баби и дядовци ходеха с ведрата си там – щеше да има много жертви на този номер!

Двамата приятели внимателно завързаха здраво въжето за един кол зад кладенеца, а другия му край дръпнаха в храстите. Скриха се и зачакаха.

Първа дойде баба Рада – стара, но пъргава жена, която винаги носеше голяма стомна за вода. Наведе се, загреба с кофата и точно когато я вдигаше… Петьо дръпна въжето!

ПЛЯЯЯС! Водата се изля право върху главата на баба Рада.

— Ох, Божичко! Какво беше туй?! – изпищя тя, докато търкаше очите си.

Ваньо и Петьо се превиваха от смях.

След минути пристигна чичо Спас – едър мъж с глас като мечка. Двамата хлапаци дори не мислеха да се отказват. Повториха номера, но този път кофата не просто се изля – въжето се оплете, и вместо вода, цялото ведро полетя право върху главата на чичо Спас!

— Ко е туй, бре, кой си прави шегички с мене!? – размаха той юмруци и се огледа наоколо.

Ваньо и Петьо побягнаха като вятъра. Успяха да избягат, но цялото село вече подозираше кой стои зад тази беля.

На другия ден двамата приятели си мислеха, че всичко е забравено. Разхождаха се гордо по улицата, хапваха круши, когато ги извикаха в средата на мегдана. Там бяха събрани всички – дядо Петър, баба Рада, чичо Спас и още дузина хора.

— Ей, хлапаци, време е да поработите малко! – каза кметът с усмивка.

Оказа се, че селяните са подготвили отмъщение – накараха Ваньо и Петьо да носят вода от кладенеца цял ден!

— Щом толкова ви харесва да си играете с водата, сега ще видите как се носи като трябва! – каза баба Рада с лукав поглед.

Момчетата напълниха толкова ведра, че вечерта ръцете им трепереха.

— Е, Петьо, май пак ни хванаха! – въздъхна Ваньо.

— Май да… но си струваше! – засмяха се двамата и знаеха, че новите им приключения са зад ъгъла…

*********************************************************************************

След дългия ден, в който Ваньо и Петьо разнасяха ведра с вода, двамата едва си усещаха ръцете. Вечерта, седнали пред къщата, гледаха звездите и си обещаваха, че повече няма да вършат толкова големи пакости.

— Ама честно, Петьо, този път наистина прекалихме… – промърмори Ваньо, разтривайки схванатите си рамене.

— Да… ама пак беше смешно, нали? – ухили се Петьо.

— Смешно, ама сега цялото село ще ни гледа на криво поне месец…

Докато си говореха, до тях дойде дядото на Ваньо – стар, но все още силен мъж, който винаги имаше какво да каже. Седна на пейката до тях и дълго време мълчеше, само си пушеше лулата.

— Значи ви хванаха, а? – най-накрая каза той с лека усмивка.

Момчетата кимнаха виновно.

— Добре е, че стана така. Човек трябва да си плаща за пакостите, но най-важното е да си научи урока. Виждате ли, момчета, вие си мислите, че правите невинни шеги, ама хората се трудят цял ден. Водата, дето разляхте върху баба Рада, после трябваше пак да се носи. А на чичо Спас му беше тежко да върви мокър чак до вкъщи…

Ваньо и Петьо се спогледаха. Не бяха се замисляли така.

— Но знаете ли кое е хубавото? – продължи дядото. Че хората в селото не ви мразят. Те просто искат да разберете колко ценен е трудът им. Вие сте добри момчета, ама лудетини. Един ден, когато пораснете, ще разберете, че е важно не само да се смеете, но и да уважавате работата на другите.

Думите на стария човек ги накараха да се замислят.

На другата сутрин Ваньо реши, че трябва да направят нещо, за да се реваншират.

— Петьо, стига сме мислили само за щуротии! Време е да направим нещо добро!

Петьо се засмя.

— Ти да не би да си болен? Къде е пакостникът Ваньо и какво направиха с него?

Но когато Ваньо му разказа плана си, Петьо прие с ентусиазъм.

Двамата запретнаха ръкави и започнаха да помагат на селяните – занесоха дърва на баба Рада, почистиха двора на чичо Спас, даже помогнаха на мелничаря да изнесе торбите с брашно.

Селяните гледаха с недоумение, а някои се усмихваха доволно.

— Я виж ти… те пакостниците ни станали работливи! – подхвърли кметът.

Вечерта, когато всички седяха на мегдана, Ваньо се изправи и каза:

— Баби, дядовци, извинявайте за белите! Знаем, че прекалихме. Искахме да ви се реваншираме, затова днес се опитахме да сме полезни. Надяваме се да ни простите!

Хората се разсмяха, но не подигравателно, а топло. Баба Рада дори стисна Ваньо за бузата и му рече:

— Май наистина си научил нещо, ей!

Разбира се, Ваньо и Петьо никога не спряха напълно с щуротиите. Все още понякога връзваха празни менци на вратата на кръчмата, така че да паднат на главата на първия, който излезе. Или пък пълнеха чорапите на дядо Петър с брашно.

Но никога повече не правеха пакости, които да наранят или разстроят някого.

Години по-късно, когато Ваньо сам стана дядо, той разказваше тази история на своите внуци и се смееше:

— Ама така се учи човек – първо правиш бели, после си патиш, накрая поумняваш… поне малко!

И докато децата му се кискаха, той знаеше, че някой ден и те ще минат по същия път – пътя на малките пакостници с добри сърца.

*********************************************************************************

Препоръчваме Ви една изключително интересна книга:

ЗЛАТНА БЪЛГАРИЯ

ЦЕНА: 20.00 лв

Тази книга ще ви пренесе в едно отминало и мистериозно време. Книгата съдържа 3 различни легенди, които ще прочетете на един дъх. Потопете се в света на:

Легендата за Конника и Фиалата

Легендата за Майстора на Златния Кантарос

Легендата за Мистичния Ритон