Мистерията на думата „словѣне“: какво разкриват древните ръкописи за българите, мизите, гетите и хората на словото?

Мистерията на думата „словѣне“: какво разкриват древните ръкописи за българите, мизите, гетите и хората на словото?

В европейската история съществуват думи, които са променяли съдбата на цели империи. Но има една единствена дума, чието пренаписване и погрешно превеждане през последните две столетия преобърна представата ни за собственото ни минало.

Днес във всеки учебник по история ние четем за „славяни“ и „славянска писменост“. Когато обаче влезем в книгохранилищата и разгърнем оригиналните пергаментни кодекси от IX, X и XI век, пред очите ни се разкрива един изумителен, 100% документиран факт: в нито един автентичен старобългарски ръкопис от Златния век не присъства думата „славяни“!

На пожълтелите страници, изписани от преките ученици на Кирил и Методий в Плиска, Велики Преслав и Охрид, стои един съвсем друг, кристално ясен термин – „словѣне“ (словене).

Какво всъщност означава това древно понятие? Защо средновековните хронисти, географи и архиепископи от VI до XIII век упорито поставят знак за равенство между древните балкански народи – мизи, гети и траки – и историческите българи и словене?

И как делото на светите братя Кирил и Методий озарява именно „хората на Словото“? Нека проследим автентичните писмени паметници буква по буква, без по-късните идеологически наслоявания.

Граматичният код на древността: Защо е „словѣне“, а не „славяни“ или „словени“?

За да разберем историческата истина, първо трябва да погледнем в законите на старобългарския език. Често в популярните дискусии се среща модернизираната форма „словени“ (със завършек на -и). В класическата старобългарска граматика от IX–XI век обаче съществителните имена от мъжки род, които обозначават човешки общности, народности или жители на определени земи, в именителен падеж, множествено число винаги завършват на гласната -е: римлѣне, граждане, христиане, солунѣне, българе, словѣне.

Формата със завършек на -и (граждани, българи, словени) е продукт на много по-късната модернизация на новобългарския правопис. Още по-далечна от оригинала е формата „славяни“ (с гласна -а- след л). В старобългарските паметници коренът неизменно се изписва с гласната -о- (слов-), което го свързва визуално, фонетично и смислово директно с фундаменталното понятие „Слово“ (реч, език, разум, духовно послание).

Откъде тогава се появява заблудата с буквата „и“ при някои изследователи? Тя идва от неразбирането на старобългарските падежни форми. Когато средновековният автор е искал да напише „сред словенете“ или „при словенете“, той е използвал винителен падеж множествено число – „въ словѣны“, или прилагателното име „словѣньскъ“ (словенски). Но когато назовава самите хора като общност, думата в оригинала е една и неизменна – словѣне.

Черноризец Храбър и голямата подмяна в преводите

Най-яркото доказателство за това как векове по-късно оригиналният термин е бил механично подменян при преводите, се крие в най-прочутия защитен трактат на българското Средновековие – „О писменехъ“ („За буквите“) на Черноризец Храбър, създаден в края на IX или началото на X век в обкръжението на цар Симеон Велики.

В най-стария оцелял до днес препис на това велико произведение – Лаврентиевия сборник (Иван-Александровия сборник) от 1348 година, изписан от монаха Лаврентий в столицата Търново и съхраняван днес в Руската национална библиотека в Санкт Петербург – първото изречение гласи буквално следното:

„Прѣжде оубо словѣне не имѣхѫ книгъ, нъ чрътами и рѣзами чьтѣхѫ и гатаахѫ, погани сѫще.“

(Преди прочее словенете нямаха книги, но с черти и резки четяха и гадаеха, бидейки езичници.)

Погледнете внимателно оригиналния текст на Черноризец Храбър. Вътре не пише „славяните“, както десетилетия наред се отпечатваше в адаптираните христоматии и учебници от XIX и XX век.

Текстът започва със „словѣне“. По-нататък в същия трактат, когато обяснява защо гръцката и латинската азбука не могат да предадат богатството на нашия език, монахът Храбър отново използва формата „словѣньскыѩ рѣчи“ (словенската реч) и „словѣньскыми писмены“ (словенските букви).

За автора от Златния век на България това не е име на чужд, далечен народ от северните блата, а определение за хората в собствената му държава, които споделят обща, разбираема реч (Слово) и за които Константин-Кирил Философ е изковал новата писменост.

Свидетелствата от IX век: Кирил и Методий и „Хората на Словото“

Ако отворим най-старите и авторитетни паметници на старобългарската книжнина – Пространните жития на св. Кирил и св. Методий (написани от техните преки ученици малко след 885 г.), както и поетичните шедьоври от същата епоха – връзката между словѣне и Слово блести с пълна сила.

В Пространното житие на св. Методий (глава V) е документиран историческият разговор между ромейския император Михаил III и солунските братя. Когато ги изпраща на мисия, за да просветят народа на неговия собствен език, императорът произнася знаменитите думи:

„Вие сте солунчани, а всички солунчани говорят чисто по словенски.“

В Пространното житие на св. Кирил (Константин Философ) (глава XIV) картината е още по-дълбока. Когато пратениците искат учител, който да им обясни християнската вяра на разбираем език, в текста се казва, че Бог изпратил Философа при словенете (въ словѣны), за да създаде писменост за „словѣньскъ языкъ“ (като в старобългарския език думата языкъ означава едновременно и „език/реч“, и „народ“!).

Но върхът на тази духовна концепция се намира в първото стихотворение в нашата история – величествения „Проглас към Евангелието“ от IX век (приписван лично на св. Константин-Кирил Философ или на неговия ученик епископ Константин Преславски). Още в началните стихове поетът разкрива пряката, същностна връзка между името на общността и Божественото Слово:

„Слышите, словѣньскъ народо вьсь,

слышите Слово, отъ Бога бо приде,

Слово, еже крѣпитъ сръдьца и оумы…“

(Слушайте, цял словенски народе, слушайте Словото, защото от Бога дойде, Словото, което крепи сърцата и умовете…)

Тук за средновековния книжовник няма никакво съмнение: словенете са хората, озарени от Словото, хората, които говорят на един разбираем, сроден език, противопоставен на „немците“ (хората, чиято реч е „няма“, т.е. неразбираема) и на триезичниците, които се опитвали да ограничат знанието само на еврейски, гръцки и латински.

Скритите записи в хрониките: Когато Гетите, Мизите и Българите бяха един народ

Тук стигаме до най-голямата историческа тайна, която рядко се преподава в часовете по история. Кои всъщност са били тези местни хора на Балканите, които са говорели този общ език? Как са ги възприемали самите средновековни летописци, които са живели през VI, VII, X и XIII век?

Днес ни учат да разделяме историята на Балканите с непробиваеми стени: първо били траките, мизите и гетите; после те уж изчезнали и дошли „славяните“ (склавините); а накрая се появили българите. Когато обаче прочетем оригиналните латински и ромейски извори от самата епоха, виждаме нещо шокиращо: за древните историци тези народи са преките продължители един на друг, обитаващи една и съща земя и споделящи обща идентичност!

Ето реалните, документално проверими исторически записи, които всеки може да открие в световните архиви:

1. Теофилакт Симоката (VII век): „Склавините са древните Гети!“

Теофилакт Симоката е един от най-авторитетните ромейски историци, заемал административни длъжности в императорския двор на Ираклий в началото на VII век. В своята знаменита „История“ (Книга III, глава 4 и Книга VI, глава 6), когато описва военните действия на Балканите и отвъд Дунав, той не нарича местните хора чужди натрапници, а пише черно на бяло следното изречение:

„…срещу склавините, сиреч гетите, защото така в древността са наричали тези варвари (τὸ Γετικὸν, ταὐτὸν δ’ εἰπεῖν τὰς Σκλαβηνῶν ἀγέλας)…“

И на друго място в Книга VII (глава 2) отново повтаря като общоизвестен за епохата факт:

„Гетите, сиреч тъй наричаните днес склавини…“

Представете си тежестта на това автентично свидетелство! За висшия императорски чиновник в Константинопол от началото на VII век хората, които наричат склавини (словене) по двата бряга на Дунав, не са новородено племе от нищото, а самите древни тракийски племена гети, които античният свят познава от времето на Херодот и Залмоксис!

2. Енодий Тицински и Марцелин Комес (VI век): „Българите са древните Мизи!“

Почти по същото време – в края на V и началото на VI век – западните латински и илирийски хронисти правят идентична връзка за българите. Епископ Магнус Феликс Енодий от Павия в своя „Панегирик за крал Теодорих“ (написан през 507 г.) описва битките на Балканите и нарича българската военна сила „indomitam Bulgarum iuventutem“ – „неукротимата младеж на българите“, веднага уточнявайки класическия корен на тяхната земя.

В края на V и началото на VI век латинските автори Магнус Феликс Енодий и Марцелин Комес вече споменават българите като разпознаваема военна сила в балканските земи. В своя „Панегирик за крал Теодорих“, обикновено датиран към 507 г., Епископ Магнус Феликс Енодий от Павия описва битките на Балканите и нарича българската военна сила „indomitam Bulgarum iuventutem“ – „неукротимата младеж на българите“, веднага уточнявайки класическия корен на тяхната земя.

Марцелин Комес също ги споменава в своята хроника. Между 499 и 502 г. той съобщава за нападения над Тракия, а преди 530 г. описва победа над български отряди, които опустошавали областта.

Тези сведения доказват, че българите са познати на римските автори още в края на V и началото на VI век.

В по-късната византийска историография античното название „мизи“ понякога се използва за средновековните българи. Това показва, че византийските автори са свързвали българите с историческата и географската традиция на Мизия.

Така изворите очертават интересна историческа връзка между древните названия на балканското население, античната Мизия и средновековните българи.

3. Лъв Дякон и Михаил Аталиат (X–XI век): „Мизите – сиреч Българите“

Когато навлизаме в зрялото Средновековие, за византийския интелектуален елит в Константинопол отъждествяването на българите с древните трако-мизийски племена е абсолютна норма. Византийският историк Лъв Дякон (X век), който лично присъства на походите на император Йоан Цимисхий срещу Велики Преслав и Доростол (Силистра), в своята „История“ почти навсякъде нарича българите на цар Симеон и цар Петър с древното име „мизи“ (Μυσοί), а княз Борис II и цар Симеон титулува като „предводители на мизите“.

Още по-директен е Михаил Аталиат (XI век). В своята „История“ Михаил Аталиат записва: „Мизите са тъй наречените по-късно българи…“ или по-точно: „Мизите, за които названието на българите е станало тяхно специфично име…“ Μυσοὶ δέ, οἷς εἰδικὴ προσηγορία τὸ τῶν Βουλγάρων καθέστηκεν ὄνομα.

Това не е съвременна измислица или свободна интерпретация. Фразата се намира в запазения гръцки текст на Аталиат. Тя се появява в разказа му за бунта на българите срещу византийската власт при император Михаил IV, в началото на 1040-те години.

А във византийските географски списъци за преименуването на древните народи (Notitiae episcopatuum и анонимните географски трактати от Средновековието) стои официалната формула на империята: „Народът на мизите, които са наричани още гети, а сега се наричат българи.“

4. Житието на св. Климент Охридски: Пълното сливане на Мизи, Българи и Словене

Кулминацията на всички тези писмени свидетелства се намира в един от най-свещените текстове за нашата история – Краткото житие на св. Климент Охридски (известно като „Охридска легенда“), написано от охридския архиепископ Димитър Хоматиан в началото на XIII век въз основа на по-стари старобългарски извори.

В този официален църковен документ трите имена – на древното балканско население (мизи), на държавнотворния народ (българи) и на книжовната реч (словенска) – се сливат в едно неделимо цяло:

„Този велик наш отец и светилник на България бил родом от европейските мизи, които народът обикновено знае и като българи… Пръв той, заедно с божествения Наум, Ангеларий и Горазд, изучил усърдно словенското писание (τὴν Σθλοβενικὴν γραφὴν)…“

Теофилакт Охридски в Пространното житие на св. Климент (глава XX, 62), когато говори за учениците на Кирил и Методий и за сътворените от тях книги в България, поставя окончателния знак за равенство между термините „словенски“ и „български“ език и народ: „τὸ τῶν Σθλοβένων γένος εἴτ’ οὖν Βουλγάρων„ означаващо „Понеже народът на словените, или по-скоро на българите, не разбирал написаното на гръцки език…“

Голямата картина: Как княз Борис I и Симеон Велики увенчаха хилядолетния синтез

Когато съберем всички тези автентични исторически документи на едно място, изкуствените противоречия падат като картонена кула.

Какво всъщност се е случило на Балканите през онези съдбовни векове? В земите от Карпатите и Дунав до Бяло море и Охрид в продължение на хилядолетия са живели родствени палеобалкански и индоевропейски общности – траки, мизи и гети и т.н.. Докато част от градското население по крайбрежието е било романизирано или елинизирано, огромните маси в планините и отвъд Дунав (които хронистът Теофилакт Симоката нарича „гети, сиреч склавини“) са запазили своята индоевропейска реч от групата „Сатем“.

Когато древните българи на Кубрат, Аспарух и Кубер – народ със сроден индоевропейски корен, желязна военна организация и древна държавническа традиция – обединяват тези земи и отхвърлят властта на Източната Римска империя, те не попадат сред чужди и враждебни хора. Те са посрещнати от хора със сходна кръв, бит и близко звучащо слово.

Препоръчваме Ви тези изключително интересни книги:

Единственото препятствие пред пълното им единство през VIII и IX век са били регионалните диалектни разлики в произношението и опитите на Константинопол и Рим да наложат гръцкия и латинския език като единствени свещени езици.

Именно тук се проявява държавническият гений на княз Борис I и цар Симеон Велики. Чрез приемането на делото на св. св. Кирил и Методий и техните ученици, българските владетели извършват безпрецедентна културна революция:

1. Те вземат живата реч на словенете (хората, които се разбират на общо Слово в пределите на Мизия, Тракия и Македония).
2. Обличат тази реч в съвършените графични форми на глаголицата и кирилицата, уеднаквявайки различните регионални говори в единна, висока книжовна норма.
3. Обявяват този език за официален държавен и богослужебен език на Българското царство, поради което той напълно естествено и законно получава своето историческо име – старобългарски език (блъгарьскъ езыкъ).

Заветът на истинските имена

Политическата догма от XIX век се опита да ни убеди, че сме механичен сбор от изчезнали траки, безлични „славяни“ и чужди степни номади, а собственият ни книжовен език от IX век беше прекръстен на абстрактния термин „старославянски“.

Древните ръкописи обаче не лъжат. Първото изречение на Черноризец Храбър, житията на Кирил, Методий и Климент Охридски, както и хрониките на Теофилакт Симоката и Лъв Дякон пазят истината непокътната.

Още истории, които си струва да прочетете:

• Царица Анна Куманката (Анисия): Загадъчната жена до цар Калоян – какво знаем и какво е легенда?
• Света Злата Мъгленска и Кодексът на честта – как една девица избра жестоката смърт пред това да предаде вярата на предците си?
• Елена Българска и тихата саможертва на една императрица – от блясъка на Царевец до кошмара на династията Ласкарис

Те ни разкриват една непрекъсната историческа нишка: от древните мизи и гети, през свободните словѣне – хората на живото Слово – до могъщата държава на българите, която подари писменост, духовност и книжовна култура на цяла Източна Европа. Това е истинската, документирана история на нашия род – дълбока като вековете и неподвластна на забравата.

Надяваме се, че това историческо пътешествие е запалило във вас искрата на гордостта. Споделете тази статия и продължавайте да търсите истината в „Добрите книги“ – там, където историята не просто се разказва, а се преживява!

Препоръчваме Ви тези изключително интересни книги:

Невъзможната Любов на Теодора-Косара и Заветът на Цар Самуил

ЦЕНА: 12.50 евро

*Цената е БЕЗ включена куриерска доставка

******************************************

(Не)Реалната История на България – Народът на Слънцето

ЦЕНА: 12.50 евро

*Цената е БЕЗ включена куриерска доставка

******************************************

Един Търновец в Двора на Цар Симеон

ЦЕНА: 12.50 евро

*Цената е БЕЗ включена куриерска доставка

******************************************

Забранената Книга за Произхода на Българите

ЦЕНА: 12.50 евро

*Цената е БЕЗ включена куриерска доставка

**************************************

Често задавани въпроси (FAQ)

Какво означава думата „словѣне“ в старобългарските ръкописи?

„Словѣне“ е засвидетелствана средновековна форма на название за хора или общност. Тя се среща в старобългарски книжовни паметници, включително в трактата „За буквите“ на Черноризец Храбър. Значението и историческата употреба на названието трябва да се разглеждат според контекста на всеки извор.

Защо в старите ръкописи пише „словѣне“, а днес използваме „славяни“?

Формите принадлежат към различни етапи от езиковата история и традицията на писане. Самата разлика в изписването не доказва умишлена подмяна на етнонима. За историческото им значение са важни граматиката, датировката и контекстът на конкретните текстове.

Какво доказва Черноризец Храбър в трактата „За буквите“?

Трактатът свидетелства за представите на средновековния български книжовник за създаването и значението на славянската писменост. В началото му се използва формата „словѣне“, а по-нататък се обсъждат писмеността и способността ѝ да предава християнското учение. Текстът сам по себе си не доказва, че всички древни балкански народи са имали една и съща етническа идентичност.

Защо Теофилакт Симоката нарича склавините „гети“?

В своята „История“ Теофилакт използва античното название „гети“ във връзка със склавините. Това е реално свидетелство за терминологията на византийския историк през VII век. То обаче не доказва автоматично непрекъсната етническа приемственост между гетите от античността и склавините от ранното Средновековие.

Защо Михаил Аталиат нарича българите „мизи“?

В своята „История“ Михаил Аталиат отъждествява терминологично мизите с българите, за които разказва през XI век. Това показва как византийският автор използва антични названия в описанието на средновековните балкански народи. Употребата на названието обаче не е самостоятелно доказателство за непрекъснат произход от древните мизи.

Каква е връзката между св. Климент Охридски, мизите и българите?

В Краткото житие на св. Климент, свързвано с Димитър Хоматиан, се казва, че Климент произхождал от европейските мизи, които обикновено били наричани българи. Това е важно свидетелство за средновековната представа за българския народ и неговия произход. То трябва да се разглежда в контекста на житийната литература и византийската историографска традиция.

Кой е авторът на Пространното житие на св. Климент Охридски?

Пространното житие традиционно се приписва на Теофилакт Охридски. Краткото житие, известно като „Охридската легенда“, се свързва с Димитър Хоматиан. Двете произведения са различни средновековни извори и не бива да се смесват при цитиране.

Доказват ли древните ръкописи, че траки, гети, мизи и българи са един и същ народ?

Не сами по себе си. Ръкописите показват как авторите от различни епохи използват етноними и описват народите на Балканите. За да се установи историческа приемственост между древни и средновековни населения, трябва да се съпоставят писмените свидетелства с археологически, езикови и други независими данни.