ОТКЪДЕ ПРОИЗЛИЗА ДУМАТА БОИЛ В СРЕДНОВЕКОВНА БЪЛГАРИЯ

ОТКЪДЕ ПРОИЗЛИЗА ДУМАТА БОИЛ В СРЕДНОВЕКОВНА БЪЛГАРИЯ? Ако анализираме функциите на древната българска аристокрация, ние виждаме, че боилите не са били просто генерали. В ранната българска държава не е имало разделение между църковна и светска власт по начина, по който го разбираме днес.

Владетелят е бил върховен жрец, а Великите боили са били едновременно висши военни командири и пазители на сакралния закон. Те са извършвали жертвоприношения, полагали са свещени клетви (като известната клетва с разсичането на куче, описана от византийските хронисти) и са съхранявали родовата памет.

И ако това с разсичането на куче ви звучи доста странен обичай, то това си е чиста Балканска древна традиция. Като пример можем да кажем, че в антична Македония (по времето на Филип и Александър Македонски) е съществувал пролетен ритуал, наречен Ксандика. При него македонската армия е преминавала за пречистване в строй между двете разсечени половини на принесено в жертва куче. Този ритуал се среща и при хетите в Мала Азия.

Тази двойствена природа – жрец и воин – съвпада идеално с двете изконни български думи, които имаме в думата боил: „Бая“ (духовното) и „Бой“ (военното).

1. Духовният корен: „Бая“, „Баене“ и „Бог“ – ОТКЪДЕ ПРОИЗЛИЗА ДУМАТА БОИЛ В СРЕДНОВЕКОВНА БЪЛГАРИЯ

В най-древните индоевропейски корени откриваме корена *bha- или *bhag-, който се свързва със сакралното слово, божествената сила и прорицанието.

• Бая / Баене: В традиционната българска култура „баенето“ не е просто фолклорна магия. В своята антична същност това е било свещено действие – произнасяне на думи, които имат силата да променят реалността, да лекуват, да защитават или да проклинат. Човекът, който „бае“, е жрецът, колобърът, лечителят. В старобългарският език глаголът баяти означава „да говоря, да разказвам, да лекувам със заклинания“.
• Бог / Бага: Този индоевропейски корен преминава в иранското baga (бог, господар) и старобългарското богъ.

Ако приложим този лингвистичен модел, Боил (Бага-ила / Бая-ила) означава „Този, който има силата на словото/молитвата“, „Осветеният“, „Посветеният в тайните“. Това обяснява защо боилите са били затворена, наследствена каста. Тяхната власт не е идвала само от силата на меча, а от факта, че те са били пазители на древното знание, лечители на държавния организъм и посредници между народа и божественото. Те са били тези, които са „баели“ на държавата, за да я пазят от злини.

Ето защо не е случаен фактът, че именно Великите Боили са били изпратени от кан Омуртаг при византийския император Лъв V Арменец, за да договорят прочутия 30-годишен мир.

2. Воинският корен: „Бой“, „Боен“ и Ударът на елита

От друга страна, нека погледнем военната функция на боилите. В основата на индоевропейския речник стои коренът *bhei(ə)-, който означава „да удрям“, „да сека“, „да разбивам“. От този корен произлиза и изконно българската дума бой (битка, сражение).

В античността оцеляването на един народ е зависело от неговата ударна сила. Боилите са били гръбнакът на тежката конница. Те са били хората на „боя“.

Ако проследим този корен при други автохтонни балкански и европейски народи (споделящи общия индоевропейски произход), виждаме поразителни паралели. Келтското (или според някои автори – смесено келто-тракийско) племе Боии (Boii), което е населявало Централна Европа и Балканите, носи име, което буквално се превежда като „Воините“ или „Биячите“ (Удрящите). Техният легендарен цар се е наричал Боиорикс (Boiorix) – „Царят на воините“.

В древният свят двете концепции не си противоречат. Най-великият воин е бил и най-силният духовен водач. Следователно, „Боила“ е титла, родена от автохтонния субстрат на Балканите, която капсулира в себе си смисъла на „Свещеният воин“ или „Божественият защитник“.

Балканските и Аланските следи: Конкретните имена и доказателства – ОТКЪДЕ ПРОИЗЛИЗА ДУМАТА БОИЛ В СРЕДНОВЕКОВНА БЪЛГАРИЯ

Ако теорията за автохтонния произход е вярна, ние трябва да открием следи от думата „боил“ и сродните ѝ имена на Балканите и в сармато-аланския свят много преди основаването на Дунавска България през 681 година. И историческите извори ни предоставят точно това.

Много преди Аспарух, по земите на Балканите и Византия се срещат лични имена и фамилии, които носят този специфичен корен.

1. Фамилията Воила (Боила): Във Византийската империя съществува изключително могъщ аристократичен род, известен като Boilas (на гръцки: Βοΐλας). Този род дава на империята множество стратези, генерали и дори заговорници за престола (като прочутия Барда Боила през X век). Докато някои византинисти смятат, че те са българи на византийска служба, автохтонната теория предлага друго обяснение: това е древен балкански/тракийски аристократичен корен, който е оцелял през вековете в рамките на Източната Римска империя.
2. Илирийски и тракийски топоними: В древна Илирия и Тракия намираме имена на селища и хора с корена Bol- и Boi-. Това подсказва, че понятието за благородство, свързано с тези звуци, е било широко разпространено сред коренното население на полуострова хилядолетия преди официалното идване на българите.

Аланската (Сарматската) връзка

Аланите са ключовият елемент в тази история. Като носители на източноирански езици, те са част от онзи голям индоевропейски масив, който мигрира от Балканите към Евразия и обратно.

Аланите са били прочути със своята тежка, бронирана конница (катафракти). Тяхната социална структура е била изключително близка до тази на българите.

При аланите и сарматите намираме титли, базирани на корена bag- (господар) и завършващи на характерни индоевропейски суфикси за принадлежност (като -ila или -al).

Когато българските предци и аланите са съжителствали в степите на Кавказ и Приазовието (в рамките на Стара Велика България), те са използвали един и същ древен балкански административен речник. Думата „боила“ се е съхранила при тях в своя най-чист, консервативен вид. Завръщайки се на Балканите, българите не носят „азиатска“ или „тюркска“ дума, а древноиндоевропейска титла, която се завръща в прародината си.

Анатомията на властта: Кои точно са били боилите?

За да разберем еволюцията на думата, трябва да разгледаме кои са били тези хора реално в рамките на Първото българско царство (VII – IX век). Боилите не са били просто безформена маса от богаташи; те са представлявали стройна, почти математически прецизна държавна машина.

1. Съветът на Шестимата Велики Боили: Това е бил висшият държавен орган. Тези шестима мъже са имали властта не само да съветват Владетеля, но при определени обстоятелства (ако той наруши древния закон) дори да го свалят от власт. Техният статут е бил почти равен на владетелския.
2. Вътрешни боили (Ичиргу боили): Те са били част от личния двор на владетеля, отговаряли са за сигурността на столицата (Плиска, а по-късно Преслав) и са управлявали централните провинции. Ичиргу-боилът е бил нещо като съвременен министър на вътрешните работи и командир на столичния гарнизон.
3. Външни боили: Това са били аристократите, които са управлявали огромните гранични територии (комитати) на империята. Те са били пълководците, които са удържали границите срещу Византия, франките и хазарите.

Тези функции доказват едно: боилите са били пазители на реда. Тяхната титла е трябвало да респектира и да вдъхва страх. И тук се връщаме към корена „Бой/Бая“ – те са били хората, които са всявали респект чрез силата на меча си (Бой) и чрез мистичния си произход и връзка с боговете (Бая).

Лингвистичната метаморфоза: Как „Боил“ стана „Боляр“ (Болярин)

Сега стигаме до може би най-интересната част – как тази древна, автохтонна дума се трансформира през вековете, за да стигне до формата, която всички ние познаваме днес: Боляр / Болярин.

Тази промяна не се случва за един ден. Тя отнема близо триста години и е резултат от сложните процеси на симбиоза между старото балканско население и завърналото се българско множество, както и от вътрешното развитие на самия старобългарски език. Ето как се случва тази метаморфоза стъпка по стъпка:

Етап 1: Оригиналната форма (VII – IX век)

Както вече споменахме, в каменните надписи на Омуртаг и Маламир титлата се изписва ясно с ромейски букви като ΒΟΙΛΑ (Боила) или в множествено число ΒΟΙΛΑΔΕΣ (Боиладес). В този период думата е консервативна, строго определена и се отнася само за най-висшия ешелон на властта.

Етап 2: Появата на суфикса „-яр“ / „-ар“ (X – XI век)

След приемането на християнството (864 г.) и особено по времето на цар Симеон Велики и цар Петър, структурата на обществото се променя. Древната военна демокрация и кастовата система отстъпват място на по-византийски тип феодализъм. Същевременно, старобългарският език става официален език на държавата и църквата.

В българската и балканската лингвистична среда съществува изключително продуктивен суфикс за обозначаване на професия, статут или принадлежност – това е суфиксът „-ар“ или „-яр“ (сравни със: златар, овчар, рибар и т.н.).

Когато местното население (което вече е било напълно интегрирано с българите в една нация) започва да назовава тези благородници, се получава естествен езиков хибрид. Древният корен Боил- се слива със суфикса -яр.

Процесът е следният:

Боил + яр = Боиляр

Тази междинна форма е изключително важна. Тя се среща в някои ранни средновековни текстове. При произнасянето на думата „боиляр“ се получава струпване на гласната „и“ и съгласната „л“ пред смекченото „я“. Според законите на фонетиката, за да се улесни изговарянето, езикът е склонен към т.нар. елизия (изпадане на звук). Звукът „и“ постепенно се изгубва или се прелива в мекото „л“ (л’).

Така Боиляр преминава в Боляр.

Етап 3: Добавянето на „-ин“ (XII – XIV век)

През Второто българско царство (епохата на Асеневци) титлата вече е напълно оформена като „боляр“ или по-често „болярин“. Откъде идва това „-ин“ накрая?

В старобългарският език наставката „-ин“ (т.нар. сингуларен или единичен суфикс) се използва за образуване на съществителни имена, означаващи отделно лице от дадена общност, народност или съсловие.

Например:

• Християни -> Християнин
• Граждани -> Гражданин
• Селяни -> Селянин

По същата желязна логика на езика:

• Съсловието се нарича Боляри (или Боляре в старата норма).
• Единният представител на това съсловие се нарича Боляр + ин = Болярин.

В официалните грамоти на българските царе от Второто царство (като Ватопедската грамота на Иван Асен II или Мрачката грамота на Иван Александър) вече изрично се споменават „великите и малките боляре“. Думата е загубила своя първичен, мистичен „баячески“ смисъл от времето на Крум и Омуртаг и се е превърнала в чисто феодална титла, еквивалент на западноевропейското „барон“ или византийското „динат“.

Завръщането към извора – ОТКЪДЕ ПРОИЗЛИЗА ДУМАТА БОИЛ В СРЕДНОВЕКОВНА БЪЛГАРИЯ

Когато анализираме произхода на думите чрез призмата на автохтонната и по-широката индоевропейска теория, историята спира да бъде просто списък от дати и завоевания. Тя се превръща в живо дихание на езика.

Българите не са паднали от небето, нито са изникнали внезапно от пустините на Азия. Независимо дали следваме класическата миграционна теория или автохтонната парадигма за древния балкански субстрат, лингвистичните доказателства сочат едно: българският елит е носил в себе си най-древното индоевропейско наследство.

Думата „боила“, преминала през огъня на битките („Бой“) и шепота на свещените ритуали („Бая“), е перфектната илюстрация на тази непрекъснатост. Когато Борис I избива 52-та рода, той изкоренява старите „боили“, жреците-воини на древността. Но езикът, тази най-могъща институция на един народ, отказва да забрави.

Той взема техния спомен, облича го в нови дрехи (наставките -яр и -ин) и създава „болярите“, които ще изградят величието на Търновград. Така миналото не умира – то просто се превръща в бъдеще.

Препоръчваме Ви тези изключително интересни книги:

Един Търновец в Двора на Цар Симеон

ЦЕНА: 12.50 евро

******************************************

Забранената Книга за Произхода на Българите

ЦЕНА: 12.50 евро

**************************************