ТАЙНАТА НА СРЕБЪРНАТА ЧАША ОТ ГРОБНИЦАта ИСИК

През втората половина на 20-ти век археологическите разкопки в Централна Азия разкриха редица артефакти, които хвърлиха светлина върху културите на древните народи от Евразийските степи. Една от най-значимите находки бе сребърната чаша от гробницата Исик (Issyk kurgan), открита през 1969 г. в Казахстан.

Този артефакт, датиран към V-IV век пр.н.е., представлява не само материално свидетелство за сакските (скитски) общества, но и потенциално звено в по-широкия контекст на миграционни процеси и културни връзки между Азия и Европа. В научната литература чашата е обсъждана като възможен прототип на писмени традиции, свързани с иранскиte езици, докато някои изследователи, особено в българската историография, виждат в нея връзки с протобългарската култура.

Този анализ ще следва хронологичен ред, започвайки от откритието, преминавайки през описанието и интерпретациите на артефакта, и стигайки до по-широките исторически хипотези за миграции и културна приемственост. Ще се опираме на археологически, палеографски, езикови и генетични данни, за да поддържаме аналитичен и научен подход, без да пренебрегваме спорните аспекти.

През 1969 г., в околностите на град Исик (Есик), на около 50 км източно от Алмати в Казахстан, местните власти започнаха строителни работи за автобаза. Този процес изискваше изравняване на древен могилен насип с височина от 6 метра и диаметър от 60 метра. Подобни могили (кургани) са типични за степните райони на Централна Азия и често са свързани с номадски култури от Желязната епоха. В региона са известни хиляди такива структури, много от които са били ограбени от иманяри още в древността.

Археологът Кемал Акишев, виден представител на съветската археология, настоял за провеждане на спасителни разкопки преди унищожаването на могилата. Екипът му започнал работа без високи очаквания, тъй като централната погребална камера се оказала ограбена преди векове, с разпръснати останки и минимални артефакти.

Въпреки това, Акишев решил да проучи периферията на могилата. В южната част била открита вторична, странична камера, изградена от дебели трупи на тяншански смърч. А тази камера се оказала непокътната от грабителите.

При отварянето ѝ археолозите намерили скелет на млад мъж на възраст 17-18 години, облечен в златна броня с около 4000 златни елемента. Този индивид, известен днес като „Златният човек“ (Golden Man), бил богато погребан, включително оръжия, керамика и метални съдове. Вижте повече за: ПАЗИТЕЛЯТ НА СВЕТОВЕТЕ: ЗЛАТНИЯТ ЧОВЕК И ЗАБРАВЕНАТА КРЪВ НА БЪЛГАРИТЕ – ДОБРИТЕ КНИГИ

Сред тях, близо до главата му, се намирала малка сребърна чаша с диаметър около 7.7 см и височина 2.2 см. Върху външната ѝ страна били надраскани 26 знака с остър предмет, разделени в две редици. Това откритие датирало от периода на сакските народи, които са част от по-широката скитска култура, и е свързано с датировка към VI-IV век пр.н.е. според радиовъглеродните анализи на дървените елементи от камерата. 

Откритието било случайно, но методично документирано. Артефактите били прехвърлени в Националния музей на Казахстан в Астана, където са изложени и до днес. Тази могила е една от около 45 подобни в района, много от които са пострадали от грабежи, което подчертава значението на спасителните разкопки.

Сребърната чаша е типичен пример за метален предмет от Евразийската степна култура през Желязната епоха. Тя е плоска, с леко вдлъбната форма, подходяща за пиене или ритуални цели. Надписът е гравиран върху външната страна, в две хоризонтални линии: първата по ръба, а втората в средата, ориентирани към мястото на дръжката (която липсва днес).

Знаците са руниформни, с прави и ъглови форми, типични за надписи върху твърди повърхности. Те не са повредени от корозия, което предполага, че чашата не е била използвана след нанасянето им.

Контекстът на погребението сочи към сакската (източна скитска) принадлежност. Саките са описани в персийски и елински източници като „Сака Тиграхауда“ или „Саките с островърхите шапки“.

Златният човек е носел висока, конусовидна шапка, украсена със златни плочки, което съответства на този опис. Стилът на златните орнаменти – „животинския стил“ с изображения на животни в движение – е характерен за скитските култури от VII – IV век пр.н.е. Чашата вероятно е имала ритуална функция, свързана с погребални обреди, като съд за клетва или обет. 

Надписът от Исик остава недешифриран напълно, но е обект на множество хипотези. Първоначално е датиран към IV век пр.н.е. и е свързан с кушански скрипт или харасти, използвани в Централна Азия. Езиково е свързан с кхотански саки (наричани още Saka of Khotan)), както предполага Янош Хармата през 1992 г., който предлага следния превод: „Чашата на този, който пие клетва… Великият го взе при себе си.“ Това пасва към ритуалният контекст.

Някои изследователи, като Александър Гаркавец, го свързват с древнотюркски руни, с превод: “ Девствени герою, изпий (чашата), когато… ще възпоменем преселението.“ Това предполага миграционен мотив, но е оспорвано поради хронологична несъответствие – орхонските тюркски руни се появяват през VII-VII век след Христа, което е над 1000 години по-късно.

В българската историография, учени като Петър Добрев прилагат „памирския ключ“ – сравнение с езиците от Памир и Бактрия. Те виждат 90% прилика със знаците от Мурфатлар (Северна Добруджа) и Розетата от Плиска, които са свързани с Първото българско царство.

Това предполага, че надписът е прото-български, пренесен от Азия в Европа чрез сарматите и Аспаруховите българи. Оспорва се/отхвърля се тюркската интерпретация, тъй като изисква промяна на звукови стойности. Вместо това, памирският превод подчертава сакралния смисъл: „Чашата е на този, който пие клетва. Той даде всичко, което имаше. Великият го взе при себе си.“

Палеографският анализ показва еволюция от арамейско влияние през кушанска и бактрийска култура. Това сочи, че предците на българите са носили писмена традиция от Централна Азия, която се запазва и в Европа.

Сребърната чаша е намерена в скитски (сакски) контекст, но стилът ѝ съответства на някои съкровища от българските земи, като Летнишкото и Рогозенското. Древни автори често наричат българите „скити“, „гети“ или „мизи“, което предполага етно-културни връзки. Островърхата шапка на Златния човек е прототип на българския калпак и шлемовете на багатурите. Тази шапка, известна като фригийска, е носена от бригите (които са от Балканите), фригите (от Мала Азия) и скитите, което сочи миграционният път от Балканите към Азия.

Това доказва, че българите не са били „безкнижни варвари“, а са запазили древна писмена традиция, еволюирала от древните балкански корени.

Хипотезата за Черноморския потоп (Black Sea deluge), предложена от Раян и Питман през 1997 г., предполага, че около 5600 пр.н.е. Босфорът се е пробил, заливайки Черно море и причинявайки масови миграции. Древната цивилизация около Варна и Дунав, с най-старото злато в света (Варненския некропол), се разпръсква на изток към Шумер, Иран и Бактрия.

Хилядолетия по-късно, потомците им (Стара Велика България) се връщат към Балканите. Аспарух основава България на Дунав, връщайки „бащиното огнище“. Това обяснява липсата на неолитни места в Северна Турция и миграционните модели.

В пещера Козарника (Белоградчишко) са открити нарези от преди 1 млн. години – прототипи на древните български руни. В Магурата (Рабиша) символи като Y, тризъбец и ромб съвпадат с 80% от знаците на чашата от Исик и тези от Плиска. Това сочи еволюция от балканската праистория, консервирана в Азия и върната от Аспарух.

Златарската техника от Варна (4500 пр.н.е.) се появява при скитите в Азия. Музикални инструменти като кавал са общи за Балканите и Памир, за разлика от липсата им в Западна Европа. ДНК проучвания от 2021 г. показват, че древните българи са европеиди, без значителен монголоиден примес.

Сребърната чаша от Исик е ключов артефакт, който свързва скитските култури с по-късните миграции, включително тези на българите. Тя чупи митовете за тюркския произход и подкрепя теорията за завръщане от Азия към Балканите. Откриването ѝ през 1969 г. активира отново древните връзки, напомняйки, че българите са пазители на цивилизация, тръгнала от Балканите, прекосила Азия и върнала се у дома.

Този анализ, базиран на научни данни, подчертава цикличността на историята. А сребърната чаша от Исик не е просто артефакт. Тя е писмо в бутилка, хвърлено в морето на времето от нашите предци!

*********************************************************************************

Препоръчваме Ви една изключително интересна книга:

Забранената Книга за Произхода на Българите

ЦЕНА: 12.50 евро

Светът, който ще влезе в този роман, не е само от плът и хроники. Той е изграден от късчета мълчание, изтрити редове и неудобни въпроси. Какво ако българите не са просто част от историята на Балканите, а една от нишките, които държат самата тъкан на времето? Какво ако има уред, способен да покаже не „официалната версия“, а самата памет на народите?

Тук се преплитат факти и фикция, Ватикан и Плиска, древни манастири и родопски мъгли, архиви и видения. Но най-вече — две души, свързани от жаждата за истина.

А ако истината е твърде силна, за да бъде приета?

Прочети! ……….. Преживей! ………… И после задай въпроса, от който не можеш да избягаш: „Ами ако всичко това е истина?“