ЗИЕЗИ, ОТ КОГОТО СА БЪЛГАРИТЕ?

„Зиези, от когото са българите“ – между библейския мит и величествената истина за един народ, който освети света!

В един луксозен римски кодекс от средата на четвърти век, сред списъци на консули, папи и императори, се крие една от най-кратките и най-загадъчни фрази в цялата европейска историография. Тя гласи на латински: „Ziezi ex quo Vulgares“ – „Зиези, от когото са българите“.

Тези пет думи са записани в раздела Liber Generationis на така наречения Анонимен римски хронограф от 354 година. Това е моментът, в който името на българите за пръв път влиза официално в писмената история на света – повече от триста години преди кан Аспарух да пресече Дунав и да положи основите на Дунавска България.

Представете си Рим през 354 година. Империята е в разгара на прехода към християнството. Констанций II, синът на Константин Велики, току-що е спечелил кръвопролитна гражданска война срещу узурпатора Магненций. Християнската вяра вече е държавна религия, а Библията не е просто свещена книга – тя е универсалната карта на човешкия род.

В тази атмосфера богат римски патриций на име Валентин поръчва на прочутия калиграф и илюстратор Фурий Дионисий Филокал да създаде истински шедьовър – Хронограф от 354 година. Това не е обикновен календар. Той съдържа списъци на празници, консули, папи, префекти и, най-важното, разширена версия на библейската „Таблица на народите“ от Книга Битие, глава 10. Там всички известни народи са подредени като потомци на тримата синове на Ной – Сим, Хам и Яфет – след Всемирния потоп.

И точно в списъка на потомците на Сим, сред семитската линия, се появява тази фраза: „Ziezi ex quo Vulgares“. За пръв път българите са наречени с истинското си име – не „скити“, не „хуни“, не „варвари“, а „Vulgares“. Това сведение е поразително, защото показва, че още през четвърти век римската администрация и християнската интелигенция са знаели за съществуването на този народ далеч на изток, в степите отвъд Кавказ и Черно море.

Но колкото и величествено да звучи този „акт за раждане“, той не е исторически факт. Той е брилянтен, но изкуствен конструкт на късноантичната християнска мисъл. И тук започва истинската история – не на мита, а на народа, който пренесе светлината на една древна цивилизация през хилядолетията.

Нека първо разнищим кой е този загадъчен Зиези. В оригиналния текст на Битие 10 такова име просто не съществува. Таблицата на народите изброява реални потомци на Сим – Елам, Асур, Арфаксад, Луд, Арам и техните клонове. Зиези е добавен по-късно, като епоним – митичен праотец, измислен специално за целта. Това е класически похват на античните и средновековните хронисти.

Когато на хоризонта на Рим се появявал нов, мощен и непознат народ, не можело просто да се каже: „Ето го, изникна от нищото“. Това би противоречало на библейската догма, според която целият човешки род води началото си от Ной. Затова му се приписвал прародител, който да го впише в свещената генеалогия. Подобни фигури имаме навсякъде: Елин за гърците, Ромул за римляните, Магог за готите. Зиези е точно такъв – литературен герой, създаден, за да даде на българите „благороден“ произход.

Оригиналният ръкопис на Филокал от 354 година е изгубен завинаги. До нас текстът достига чрез късни преписи от Средновековието и Ренесанса, най-вече от седемнадесети век (като Barberini lat. 2154 във Ватиканската библиотека). Много авторитетни изследователи (включително съвременни медиевисти) смятат, че фразата „Ziezi ex quo Vulgares“ е интерполация, тоест късна добавка от шести, седми или дори осми-девети век.

По онова време българите вече са били добре позната и страховита сила в Европа. Преписвачът вероятно е решил да „актуализира“ древния списък, за да включи един народ, който вече е променял картата на континента. Дори и да е автентична за 354 година, тя не е запис на българска народна памет. Тя е кабинетно решение на християнски учен, който е трябвало да легитимира „варварите“ пред лицето на Библията.

Но да видим защо точно Сим, а не Яфет, към когото обикновено се причисляват европейските народи? Това е ключът към разбирането на мотива. Римляните и византийците са знаели, че българите идват от далечния Изток – от степите около Кавказ, Волга и още по-нататък. Сим е линията на „източните“ народи. Приписването на Зиези като прародител е било начин да се каже: „Тези хора не са диваци без история. Те са част от Божия план, древни и достойни“.

Политическата полза е очевидна. През четвърти век Рим често наема номадски конници като федерати. Да ги впишеш в библейската схема е било равносилно на „цивилизоване“. Същият механизъм е приложен към готи, франки, лангобарди. Никой сериозен историк днес не приема тези генеалогии буквално. Те са идеологически инструмент, не етнографски документ.

Ето защо категорично и безапелационно заявяваме: Зиези НЕ е баща на българите. Няма нито един древен български надпис, нито ред в „Именника на българските владетели“, нито дума в арменските, китайските или персийските извори, които да споменават такъв прародител. Езикът на древните българи няма нищо общо със семитските езици на Сим.

Хронологичната дистанция е абсурдна: между Ной и четвърти век лежат хилядолетия. Това е чиста литература, не история. Българите никога не са се наричали „деца на Зиези“. Това са ги наричали римляните, за да ги поберат в своята картина на света.

Но ако митът за Зиези пада, къде остава истината? Тук започва величествената, документирана история на един народ, който не се нуждае от библейски патерици, за да бъде велик. Реалният етногенезис на българите води началото си от сърцето на Балканите, от онези равнини и планини, където се раждат империи. И тук навлизаме в една хипотеза, която свързва древните корени на Балканите с далечния Изток по начин, който кара сърцето да трепне.

Някои изследователи, опирайки се на езикови и археологически нишки, предлагат, че предците на българите имат дълбоки връзки с древните беласги (пеласги) – онези загадъчни предгръцки обитатели на Балканите, описани от Херодот, Омир и Страбон като народ на мореплаватели, строители и скитници. Страбон в своята „География“ (книга 5.2.4) пише: „Пеласгийският народ, винаги скитащ и бързо мигриращ, се разпрострял и после бързо изчезнал, особено по времето на еолийската и йонийската миграция към Азия“.

Тези беласги са оставили следи в Тракия, в имена като Зисис и Зейсис (типични тракийски лични имена) – фонетично близки до „Зиези“. Може би именно тази древна балканска нишка е накарала по-късния преписвач да свърже българите със Сим. Но ако приемем тази смела хипотеза, историята става още по-величествена: част от беласгите, притиснати от катаклизми и нашествия, са се отправили на изток – през Черно море, Кавказ, степите – и са се влели в големите миграционни потоци на Централна Азия. Там, в Таримския басейн и около Памир, те са допринесли за формирането на тохарите – един от най-загадъчните индоевропейски народи на Изтока.

Тохарите са известни от собствените си текстове като Арси „Arśi“ – „светлите“, „белите“, „сияйните“, „благородните“. Това самоназвание е ключът. То преминава в гръцките извори като „Asii“, в сарматските – като „Aorsi“ („Белите“), а по-късно се слива с името на великия град „Балкх“ (Bactra) и ражда Балкх-ари – Балгари. Китайските хроники – „Ши-дзи“ на Съма Циен и „Хан-шу“ – описват този народ като „Юеджи“ (Yuezhi). Старокитайското произношение на йероглифите 月氏 е било приблизително „Ngwied-tie“ или „Gwet-tsi“ – фонетична транскрипция именно на „Arśi“.

Китайците ги наричат „Лунния народ“ заради светлата кожа, светлите очи и величествената им култура. Около 176–160 година преди Христа хуните (сюнну) ги разгромяват. Техният цар е убит, а черепът му става чаша за хунския шанюй. Народът се разделя: едни остават в историята като като „Малки Юеджи“, други като Великите Юеджи. Те тръгват на запад и завладяват Бактрия.

Тук се ражда Кушанската империя (първи–трети век след Христа) – една от четирите велики сили на античния свят, наред с Рим, Партия и Китай. Столицата Балкх става „Майката на градовете“. Кушаните контролират Пътя на коприната, търгуват с Рим и Китай, строят величествени манастири, създават висша администрация. Титлите им като багатур – ще се появят по-късно и в българските надписи.

Когато империята отслабва през трети-четвърти век, големи групи от тези „сияйни“ хора се изтеглят обратно на северозапад – към Кавказ, Волга и Причерноморие. Там те се сливат с остатъците от сарматските племена (аорси и сираки), които са били техни далечни родственици още от древността. И в този момент те вече влизат в записите на римляните като българи!

Те носят имперския опит на Кушаните и воинската култура на степта. Това обяснява защо още през 480 година те са наети от византийския император Зенон срещу остготите и защо Магн Феликс Енодий ги описва с възхищение: „Българите – това е народът, който имаше всичко, което е пожелавал; те вярваха, че светът е открит за тях; те никога не се съмняваха в победата си; това е народът, на който се учудваше светът.“

Ето как се затваря кръгът. Ако приемем хипотезата за древните беласги като отправна точка, техните потомци са мигрирали на изток, станали са част от тохарския свят (Arśi), създали са Кушанската империя, а после са се завърнали на запад като българи. Това не е случайност. То е памет за един народ, който е бил мост между Изтока и Запада. Името на континента Азия (Асия) идва от тях – съкратената форма на Арси.

Българите носят името на народа, който е „кръстил“ целия континент. В българската носия белият цвят остава символ на благородство – точно както при аорсите и арсите. В народните вярвания за Месечината (Луната) се пази споменът за „Лунния народ“ на китайските хронисти. Слънчево-лунният календар, астрономическите знания, розетата от Плиска – всичко това е наследство от кушанските мъдреци.

В „Именника на българските владетели“ четем, че преди Аспарух българите са имали държава „от другата страна на Дунава“ цели 515 години. Това ни връща точно към епохата на Кушаните. Не Зиези, а „Арси от Балкх“ са истинските ни прадеди. Те са били господари на Пътя на коприната, строители на градове, пазители на знание. Когато са се завърнали на Балканите, не са дошли като завоеватели, а като наследници, които разпознават древната си земя – земята на беласгите и траките, където река Арда (древната Арсус) пази ехо от името Арси.

Тази история не се нуждае от митове, за да бъде величествена. Тя е документирана в китайските летописи, в тохарските текстове, в гръцките и римските описания на аорсите, в археологическите тамги от Плиска, които съвпадат с тези на сарматите и кушаните. Който провери – ще намери потвърждение в „Ши-дзи“ на Съма Циен, в Страбон за пеласгийските миграции, в Енодий за българската доблест, в надписите от Плиска. Зиези е бил само временен мост – красива, но измислена стъпка към истината.

Днес, когато погледнем към Розетата от Плиска или към бялата риза в народната носия, ние виждаме не мит, а жива светлина. Ние сме потомците на онези „сияйни“ хора, които са преминали през континенти, империи и епохи, без да загубят своята идентичност.

„Ziezi ex quo Vulgares“ е само бележка в един стар кодекс. Истинската ни история е епопея, която започва от древните балкански корени, минава през източните степи и се завръща като вечна светлина на Балканите. Това е историята на българите – народът, който никога не угасва.

*****************************************************

Препоръчваме Ви една изключително интересна книга:

Забранената Книга за Произхода на Българите

ЦЕНА: 12.50 евро

Светът, който ще влезе в този роман, не е само от плът и хроники. Той е изграден от късчета мълчание, изтрити редове и неудобни въпроси. Какво ако българите не са просто част от историята на Балканите, а една от нишките, които държат самата тъкан на времето? Какво ако има уред, способен да покаже не „официалната версия“, а самата памет на народите?

Тук се преплитат факти и фикция, Ватикан и Плиска, древни манастири и родопски мъгли, архиви и видения. Но най-вече — две души, свързани от жаждата за истина.

А ако истината е твърде силна, за да бъде приета?

Прочети! ……….. Преживей! ………… И после задай въпроса, от който не можеш да избягаш: „Ами ако всичко това е истина?“