КОЙ Е СУРБАТ – БРАТЪТ НА КУБРАТ

В средата на VII век Стара Велика България не е просто номадски лагер в степите, а мащабна имперска структура с добре организирани „крила“. Властта в тази огромна държава е била стратегически разпределена. Начело на центъра и изтока застава Хурбат (познат ни днес като Кубрат) от великия род Дуло. Но на запад, там където слънцето залязва над непознати гори и коварни врагове, границите имат нужда от желязна ръка.

Тази задача е поверена на неговия брат – Сурбат (днес познато ни като Събрат). Докато Хурбат гради дипломация и укрепва сърцевината на държавата, Сурбат е натоварен със стратегическата задача да разшири и защити западния фланг. Основният му съперник е страховитият Аварски хаганат – основният враг на рода Дуло за хегемония в северните земи и Централна Европа. Сурбат не е просто военачалник; той е администратор, управител на западните племена и земи, изправен пред мисията да създаде непреодолим щит срещу аварите.

Тук трябва да си зададем въпроса: защо името на този могъщ владетел остава скрито за официалната история и защо почти никой не пише за него? Отговорът се крие в единствения, макар и изключително оспорван източник, който съхранява този спомен – Волжко-българските летописи „Джагфар Тарихи“. Докато официалната ромейска историография, опираща се на хронисти като Патриарх Никифор и Теофан Изповедник, познава детайли за вуйчото на Хурбат (Органа) и за неговите синове, фигурата на могъщия брат, управляващ запада, просто липсва в техните страници.

Това мълчание не е случайно. Ромейските хронисти са били фокусирани предимно върху Изтока и Причерноморието, където са били преките интереси на Империята. Византия е имала истинско „сляпо петно“ за далечните западни граници на Стара Велика България, които са граничели с коварния Аварски хаганат. За Константинопол случващото се в гъстите гори по средното поречие на Днепър е било обвито в информационна мъгла. Именно в това „бяло петно“ изплува фигурата на Сурбат – име, което академичната наука често отхвърля като късен литературен мит от XX век, но което поразява със своята логика, свързвайки лингвистичните корени на „сърбите“ с реалната геополитика на рода Дуло.

Раждането на Царската Крепост: Киоава, Бащу и Самбатас

За да подсигури властта си, Сурбат се нуждаел от мощен център. По заръка на брат си, той укрепва района на среден Днепър и изгражда крепостта Бащу. Този град е смятан за предшественик на днешния град Киев.

Имената на тази велика крепост крият в себе си хилядолетната история на древните българи:

• Самбатас (Σαμβατάς): Най-авторитетният древен източник, византийският император Константин Багренородни, споменава през X век, че крепостта Киоава се е наричала и Самбатас. Това име не е нито тюркско, нито славянско, а ни отвежда към сарматския пласт на това име. Коренът „Сам“ означава „заедно“ или „сбор“, а „Ват/Бат“ означава „място“ или „крепост“. Самбатас е „Сборното място“ – там, където войските и корабите са се събирали. Същевременно, това двойно именуване доказва, че градът е носил и личното име на своя основател – Сурбат.
• Киоава (Kioava): Това е официалното име, записано от ромеите. То следва палеобалканския и сарматски модел. Наставката „-ава“ или „-дава“ е типична за гетската и тракийската топонимия (като Сингидава, Гермидава и т.н.) и означава укрепено място или град. Коренът „Кио“ произлиза от древната авестийска титла „Кави“ – цар-жрец или легендарен владетел. Следователно, Киоава е била „Царската крепост“ или „Градът на владетеля-герой“. Това доказва, че градът не е започнал като малко селце, а като мощна българска крепост от веригата на „Давите“.
• Бащу: Въпреки че по-късните летописи го тълкуват през тюркското „Баш“ (главен град) , по-дълбокият авестийски прочит разкрива корена „Ваш“ (светъл, сияен) и наставката „ту“. Вашту е бил „Светлият град“ – блестяща столица, достойна за владетел от рода Дуло.

Войната на Запад и Земята на Дуло (Дулоба)

След като си подсигурява тила с крепостта Киоава/Самбатас (днешен Киев), Сурбат повежда своите елитни войски на запад срещу аварите. Походът му е триумфален. Той навлиза дълбоко в териториите на днешна Полша, Чехия и Германия, жънейки огромни успехи. Там, след като обединява местните народи и българите под своята власт, той създава свое огромно политическо обединение.

Нарича тази нова държава Дулоба. Името е категорично заявяване на собственост:

• В древнобългарският език коренът „оба“ или „ба“ означава „стан“, „род“ или „общност“.
• Същевременно „Баг/Ба“ носи смисъла на „висш владетел“ или „бог“ (сродно с титлата Багаин).

Така Дулоба се превежда като „Лагерът на Дуло“, „Общността на рода Дуло“ или гордото „Земята на владетелите Дуло“. Или иначе казано Дуло-Ба означава Бащинията на Дуло.

Исторически, това държавно образувание съвпада по време и място с известната в западните хроники държава на Само (623–658 г.), за която се знае, че е създадена от въстанали срещу аварите славяни, но според нашата история тя е имала български аристократичен връх. Дулоба просъществува около 33 години.

Предателството и Отцепникът „Кий“

Опиянен от победите си и от могъществото на своята нова държава, Сурбат взима съдбоносно решение. Според летописите, той отказва да се върне при брат си Хурбат и да му предаде властта над покорените земи. Той се обявява за самостоятелен владетел.

Това своеволие има своята цена. Заради отказа му да се подчини, Хурват му дава прякора „Кий“. Този прякор има изключително дълбока връзка с днешния български език:

• Коренът „К-Й“ присъства в думи за отделяне – „къс“, „късам“, „откъсвам“ (част, отцепена от едно цяло).
• К-И-Й – субектът (този, който отцепва) и инструментът (колът, с който се маркира отцепеното).
• К-Ъ-С – обектът (това, което е вече откъснато).
• К-Ъ-С-АМ – действието (как се прави откъсването).

Буквално, „Кий“ означава „отрязан“, „отделен“, „отцепник“ или „изгнаник“. Така легендарният Кий, смятан за основател на Киев, всъщност не е собствено име, а политическо прозвище за беглец – Градът на Отцепения.

Раждането на Народите: „Белите сърби“ и Лингвистичният Мост

Най-дълбоката следа обаче, която Сурбат оставя в историята, е името на хората, които е управлявал. Преходът на името през различните форми от лингвистична гледна точка е изключително лесен: Сурбат -> Сърбат->Събрат. Името носи в себе си корена „Сурб/Сърб“.

Сурбат се превръща в епоним – човекът, дал името на сърбите. Хората на Сурбат, които са служили като елитна гранична стража срещу Аварския хаганат по поречието на Елба и Саала (в днешна Германия), остават в историята като „Белите сърби“. След разпадането на Дулоба, част от тези „западни българи“ или „хората на Сурбат“ (сурбите) остават на запад като самостоятелен етнос, носещ неговото име. Днес тези хора се наричат Лужишките Сърби, в областта Лужица на територията на Германия и Полша.

Завръщането на Юг: Кубер и Сермисианите

Историята на хората на Сурбат не приключва в студените земи на Централна Европа. Около 680 г., десетилетия след ерата на Сурбат и Хурбат, един друг представител на рода Дуло излиза на сцената – Кубер, синът на Кубрат.

Кубер, намиращ се в Панония, вдига на бунт огромна маса хора, известни като Сермисиани. Това са били потомци на ромеи, българи, сърби и други, пленени от аварите. Кубер де факто освобождава тези хора и ги повежда на юг към Балканите.

Те се заселват в земите около Солун и Македония, където основават множество градове. Един от тях е наречен Сурбия, но поради особеностите на ромейския език, името Сурбия се записва като Сервиа (Σέρβια). Гръцкото название е просто фонетичен запис на хората на Сурбат. Интересно е че това име е останало и до днес в този район на днешна Гърция.

Тази хипотеза превръща ранната история на Европа в разказ за една гигантска имперска администрация, ръководена от рода Дуло. Българите и сърбите („западният юмрук“ на империята) се оказват част от една и съща военно-административна система, която по-късно се разделя на отделни народности.

Независимо дали Сурбат е бил реална историческа личност от плът и кръв, забравена от ромейските хронисти , или литературен мит от „Джагфар Тарихи“, неговата история дава брилянтно и изключително логично обяснение за това защо сърбите се появяват едновременно и на север (в Германия и Полша), и на юг (на Балканите).

По същата причина хърватите получават името си от Хурбат, записан от ромеите като Хорват, а оттук и хървати. Ако искате да разберете повече за това, вижте този клип: КАК БЪЛГАРИТЕ СЪЗДАДОХА ХЪРВАТСКАТА ДЪРЖАВА [HOW THE BULGARIANS CREATED THE CROATIAN STATE], Е132

Препоръчваме Ви тези изключително интересни книги:

Един Търновец в Двора на Цар Симеон

ЦЕНА: 12.50 евро

******************************************

Забранената Книга за Произхода на Българите

ЦЕНА: 12.50 евро

**************************************