КОЙ РАЗРУШИ КРЕПОСТИТЕ НА БЪЛГАРИЯ СЛЕД ОСВОБОЖДЕНИЕТО

След Освобождението през 1878 година България започва да изгражда своята държава почти от нулата. Страната е бедна, разкъсана от войни и разделена от решения, взети без нейно участие. Сред по-малко известните, но изключително важни последици от Берлинския договор е една почти забравена тема – съдбата на българските крепости.

Малко хора знаят, че новото Княжество няма право да има укрепени градове. И че съществуващи военни съоръжения трябва да бъдат разрушени или обезоръжени. Това засяга не някакви древни руини, а мощни и модерни за времето си крепостни системи – във Видин, Русе, Силистра, Шумен и Варна.

Тези укрепления не са били просто стени. Те са контролирали пътища, реки, пристанища и цели региони. И точно затова тяхното премахване променя не само отбраната на страната, но и самия ѝ исторически път.

В тази история ще видим защо Великите сили настояват за това решение, какво реално се случва с крепостите, и как една от тях – Видинската – доказва, че дори наполовина разрушени, тези съоръжения все още са можели да решават съдбата на България.

Представете си България след Освобождението. Нашата държава е току-що родена от пепелта на петвековното османско иго и започва да се изправя пред света като едно новородено дете – слабо, но пълно с надежда. Но ето че Великите сили, събрани в Берлин, решават да подрежат нейните криле. Не с война, не с оръжие, а с перо и мастило.

Член 11 от Берлинския договор гласи: всички крепости в новото Княжество България трябва да бъдат разрушени. Условията са да няма никакви нови укрепления. И тук ще попитаме: защо? Кой стои зад тази тиха, но смъртоносна атака срещу българската отбрана? Това е история за дипломатически интриги, героизъм и иронията на съдбата – разказ, който ще ви отведе от тъмните зали на берлинския конгрес – до окървавените окопи на Видин. Сякаш четете роман на Александър Дюма, но това е чистата истина и реалната история. Нека да се потопим във нея.

Всичко започва с Руско-турската война (от 1877–1878 г.). Руската армия, подпомагана от български опълченци, разбива османските сили. Санстефанският мирен договор, (подписан през март 1878 г.), създава огромна България – от Дунав – до Егейско море, и от Черно море – до Охрид. Това е мечтата на българските революционери: единна и силна държава. Но Западът веднага се уплашил и предприел своите подли атаки.

Великобритания, водена от премиера Бенджамин Дизраели, виждал в това руско нашествие към Проливите. Австро-Унгария, с император Франц Йосиф, се боял за влиянието си на Балканите. Германия, под управлениети на Бисмарк, искал баланс. Франция и Италия се присъединяват към този антибългарски хор. „Не можем да позволим на Русия да има крепости на юг от Дунава!“ – започнали да си говорят дипломатите в берлинските салони.

И така се ражда Берлинският договор. Той разпарчетосва Санстефанска България: като Северът станал Княжество България, Югът – Източна Румелия, а Македония останала на турците. Но това не било достатъчно. За да се гарантира, че България няма да бъде „руски аванпост“, Член 11 постановявил разрушаването на всички крепости в пределите на България.

„Представете си – казвал Дизраели на своите – ако руснаците се върнат, те ще намерят готови бази във Видин, Русе, Силистра, Шумен и Варна. Тези крепости са като заредени оръдия, насочени към Цариград!“ Австро-Унгария добавила: „България трябва да е буфер, а не заплаха.“ Османската империя, макар и победена, се усмихвала в ъгъла – това я спасявало от бъдещи атаки.

Причините за тези решения са дълбоки и стратегически. На първо място била задачата за ослабване на Русия: Западът се страхувал от руски достъп до Средиземно море. А крепостите по Дунав били иключът: те контролирали реката, която била търговска артерия и военен път. Без тях Дунав ставал неутрален, свободен за кораби от всички нации.

Второ: трябвало да има сигурност за турците: България оставала формално васална на султана, така че без укрепления тя била уязвима и неспособна да се бунтува.

Трето: младата държава нямала пари да поддържа тези мащабни съоръжения – фортове, въоръжени с германски оръдия Круп, и земни валове, способни да издържат на бомбардировки. „По-добре да ги съборят, отколкото да ги оставят да ръждясват,“ – аргументират своето решение Великите сили. Но истината е по-мрачна: това било наказание, за да се държи България слаба и зависима, като пионка в голямата игра.

А сега да видим кои са тези крепости? Не става дума за средновековни руини, а за модерни шедьоври на военното инженерство – „Крепостният четириъгълник“ на Османската империя: Русе, Силистра, Варна, Шумен, плюс дунавските бастиони като Видин. Това било системи от фортове, бастиони, ровове, пълни с вода, земни насипи, които са спирали руските армии от векове назад. Тази османска отбранителна система била наричана от европейските военни: „най-мощната линия между Виена и Цариград“.

Представете си Шумен – „непревземаемата крепост“, която била лагер за 60 000 войници, с възможност за припаси за месеци. Нейните фортове били като гигантски земни дракони, скрити в хълмовете. Следва Русе – „или Русчук“, с изградените огромни стени, седем порти и „Левент табия“, от която крепост се виждал целият Дунав.

Продължаваме със Силистра – и „Гробът на руската слава“, където самият Лев Толстой се е сражавал като млад офицер. Там е имало подземни тунели и форт „Меджиди табия“, невидим за артилерията. Във Варна била морската порта, със стени, които отделяли града от морето, готова да посрещне всеки десант. И накрая бил Видин – с крепостта „Баба Вида“, древната цитадела, обградена от модерни изкопи.

Тези крепости са били гордостта на османците, проектирани от европейски инженери – дори германският фон Молтке е участвал в проектирането на крепостта във Шумен. Те са сприрали руските обсади през Кримската война, превръщайки Дунав в кръвопролитна граница. И сега, след като България била вече свободна, Берлин настоявал тези съоръжения да се съборят. Но Княз Александър I Батенберг и военните му съветници знаели че без крепости сме голи пред своите съседи – Сърбия, Румъния и Турция.

Затова разрушаването се забавило с години. „Нямаме пари за да ги разрушим,“ – казвали те на международните комисии. И голяма част от тези фортификации били изоставени, а рововете се запълвали с пръст. СКоро стените започнали да се рушат от времето, но не всичко било загубено.

И така стигаме до (ноември 1885 г.) моментът, в който България обявила Съединението с Източна Румелия. Това разгневило Сърбия, а крал Милан Обренович виждал шанс да заграби част от териториите на България. В този момент българската армия била на юг, очаквайки атака от турска страна.

Сръбската армия напредва към Видин, чийто гарнизон нямал редовна армия. Но той бил запълнен от опълченци, ученици, запасняци, – за жалост зле въоръжени. Командирът им бил капитан Атанас Узунов, 28-годишен инженер, военно обучен в Русия. Срещу него се появила сръбската Тимошка армия, с 15 000 души, и с модерна артилерия, водена от генерал Лешанин.

Крепостта била в окаяно състояние, рововете били почти изцяло запълнени, а стените вече били разрушени. Но капитан Узунов не се предал. Той мобилизирал целия град: мъже, жени и деца копаели денонощно, за да възстановяват валовете. Гениалният му ход бил да пусне водите на Дунав в рововете. Скоро реката заляла низините – а Видин станал като остров, недостъпен за вражеската пехота. Сърбите обкръжили града, и започнали да го бомбардират жестоко.

Лешанин изпратил своя ултиматум: „Предайте се, за да избегнем кръвопролитието!“ Но отговорът на Узунов останал легенда: „Генерале, аз съм се учил да превземам крепости, а не да ги предавам!“

Битката била епична. Сърбите превзели предните позиции, но умирали в калта и водата. Българите се биели с остарели пушки, камъни и щикове – „на нож“. Земните насипи поемали снарядите, и така крепостта „Баба Вида“ останала непокътната. Докато Видин се държал геройски, основната българска армия разбила сърбите при Сливница и Пирот. Лешанин се опитал да излъже Узунов, че войната е свършила в полза на Сърбия, за да го подмами да се предаде.

Но капитанът отблъснал и последната сръбска атака. Когато примирието дошло, Видин бил непокътнат, с българското знаме над крепостта. Това било „Северната Шипка“ – доказателство, че Берлинският договор не е унищожил всичко. Запазените основи спасили държавата в този момент от историята.

Да видим обаче какво се случило с другите крепости. Тяхната съдба била трансформация – от символи на война – към основи на мир. В Русе разрушаването било грандиозно. Камъните от бастионите станали основи за новите сгради, а рововете станали булеварди. Градът се преродил и станал известен като „Малката Виена“. Но старата крепост „Левент табия“ оцеляла, като служела дълги години като затвор, та дори и като ресторант.

В Шумен, огромният лагер бавно се рушал, защото било много скъпо за да се събори. Населението вземало материали, а старата цитадела на платото станала туристическа атракция. Немските фортове на фон Молтке скоро останали под града.

В Силистра запазили „Меджиди табия“ – този подземен град от тунели, защото бил толкова съвършен, че никой не посмял да го събори. Днес се използва като музей. Град Варна обаче жертва стените на крепостта заради морето. На тяхно място изникват Морската градина и пристанището. При разрушаването на стените започнали да излизат антични съкровища от Одесос – като мраморни колони например, които били вградени в крепостните стени от турците.

И така стигаме до краят на тази история. Иронията на съдбата била че Берлин искал да ни отслаби, но разрушаването на тези крепости ни помогнало да се модернизираме. Защото вместо да харчим ресурси за старите зидове на тези крепости, българите са ги инвестирали в изграждането на училища, гари и улици – използвайки камъните от стените за бъдещето на нацията. Това било урок как от руините се раждала новата сила на българите.

Берлин вярвал, че като ни събори стените, ще ни събори и духа. Че като ни отнеме крепостите, ще ни отнеме и силата. Но историята била избрала друго. И така – от развалините на Русе е израснал изключително красив град. А от полуразрушения Видин се родило спасението на България.

Западът си е мислел, че ни разрушават, но всъщност са ни научили как да оцеляваме без стени. Защото крепостите не са от камък, крепостите са в сърцата на хората.

И докато има кой да помни, докато има кой да пита „защо“,
докато има кой да разказва тази история… България никога няма да бъде беззащитна.

*********************************************************************************

Препоръчваме Ви една изключително интересна книга:

Забранената Книга за Произхода на Българите

ЦЕНА: 12.50 евро

Светът, който ще влезе в този роман, не е само от плът и хроники. Той е изграден от късчета мълчание, изтрити редове и неудобни въпроси. Какво ако българите не са просто част от историята на Балканите, а една от нишките, които държат самата тъкан на времето? Какво ако има уред, способен да покаже не „официалната версия“, а самата памет на народите?

Тук се преплитат факти и фикция, Ватикан и Плиска, древни манастири и родопски мъгли, архиви и видения. Но най-вече — две души, свързани от жаждата за истина.

А ако истината е твърде силна, за да бъде приета?

Прочети! ……….. Преживей! ………… И после задай въпроса, от който не можеш да избягаш: „Ами ако всичко това е истина?“