МИЗИЯ КОЯТО Е БЪЛГАРИЯ (Moesia haec et Bulgaria) – 300 години преди АСПАРУХ

МИЗИЯ КОЯТО Е БЪЛГАРИЯ (Moesia haec et Bulgaria) – 300 години преди АСПАРУХ. Официалната историография, която всички ние сме учили в училище, поставя една ясна, категорична и сякаш непоклатима граница в нашето минало – 681 година.

Според този класически разказ, това е годината, в която кан Аспарух преминава река Дунав, сключва мирен договор с Византийската империя и създава българската държава на Балканския полуостров. Но историята рядко е толкова проста, а историческите процеси никога не се случват за един ден или дори за една година.

В дълбините на древните архиви, сред прашните страници на латинските и ромейските хроники, се крият текстове, които разказват една по-различна, много по-сложна и изключително интригуваща история.

Една от най-големите загадки, която предизвиква разгорещени дебати сред историците и вълнува сърцата на българите, търсещи истината за своите корени, е свързана с една кратка, но фундаментална фраза: „Moesia haec et Bulgaria“ (Мизия, която е и България).

Тази фраза е свързана с името на един от най-великите християнски мислители и преводачи на Късната античност – Свети Йероним. За да разберем истинското значение на този текст и защо той ни отвежда над 300 години преди Аспарух, трябва да се потопим в епохата, да разберем кой е бил Свети Йероним, какво представлява неговият труд и защо тази информация често остава встрани от учебниците.

Светът през IV век: Балканите в епохата на Късната античност

За да оценим значимостта на текста на Свети Йероним, трябва първо да си представим света, в който той е живял. Намираме се в IV век след Христа. Това е време на колосални промени. Римската империя, която векове наред е доминирала познатия свят, преминава през дълбока трансформация. Столицата вече не е само Рим – император Константин Велики е преместил центъра на тежестта на Изток, основавайки Константинопол (днешен Истанбул) през 330 г.

Балканският полуостров е стратегическото сърце на тази империя. Провинция Мизия (Moesia), разположена между река Дунав на север и Стара планина (Хемус) на юг, е ключова гранична зона. Тя е разделена на Горна Мизия (днешна Източна Сърбия и Северозападна България) и Долна Мизия (днешна Северна България до Черно море). Тази земя е изключително богата, плодородна, но и опасна, тъй като е първата линия на защита срещу армиите, идващи от север през Дунав.

Населението на Мизия по това време е пъстра смесица от древни тракийски родови общности (мизи, гети, трибали), римски колонисти, ветерани от легионите и различни групи, които са преминали Дунав и са получили статут на федерати (съюзници) на империята. Точно в този кипящ котел от народи, религии и култури, в който старото езичество отстъпва място на набиращото сила християнство, се раждат сведенията за българите.

Кой е Свети Йероним и защо неговите текстове са толкова важни?

Софроний Евсевий Йероним (познат като Свети Йероним) е роден около 347 г. в град Стридон, намиращ се на границата между римските провинции Далмация и Панония (близо до днешна Хърватия или Словения). Той не е бил просто обикновен монах. Йероним е един от най-образованите мъже на своята епоха. Той владее перфектно латински, старогръцки и иврит. Неговото най-велико дело е преводът на Библията от оригиналните езици на латински – монументален труд, известен като Вулгата (Vulgate), който става официален текст на Католическата църква за следващите 1500 години.

Но освен богослов, Свети Йероним е бил и изключителен преводач и редактор на исторически трудове. Около 380-381 г. той превежда на латински език прочутата „Хроника“ на Евсевий Кесарийски. Евсевий е написал този труд в началото на IV век, опитвайки се да синхронизира историята на всички древни народи с библейската история.

Когато Свети Йероним превежда „Хрониката“, той не просто преписва текста. Той го допълва, актуализира го със събития от своето време и добавя географски описания, за да бъде текстът по-разбираем за западните читатели. Към тези хроники в късната античност и ранното средновековие често са се прикрепяли карти (т.нар. Mappa Mundi – карти на света), които да илюстрират описаните земи. Именно в тази картографска и текстова традиция, свързана с името на Свети Йероним, се крие нашата загадка.

Картата на Свети Йероним и загадката „Moesia haec et Bulgaria“

В няколко запазени средновековни преписа на карти, които традиционно се приписват на географската традиция, заложена от Свети Йероним (най-известните от които се пазят в Лайпциг и Лондон), изследователите откриват нещо поразително. На територията на Балканския полуостров, южно от река Дунав, там където исторически се намира римската провинция Мизия, е изписан следният текст на латински:

„Mesia hec & vulgaria“ (в класически латински: Moesia haec et Bulgaria). Преводът е категоричен и недвусмислен: „Тази Мизия е и България“ (или „Мизия, която е България“).

Това кратко изречение е като историческа бомба. Ако Свети Йероним, живеещ в края на IV век (починал през 420 г.), е идентифицирал провинция Мизия като „България“, това означава, че българите не само са били познати на римския свят цели три века преди Аспарух, но и че тяхното присъствие на юг от Дунав е било толкова масивно и трайно, че територията вече е носила тяхното име.

Двата прочита на историята

Тук историческата наука се разделя на два лагера, и е важно да разберем и двата, за да изградим обективна картина:

1. Традиционната историография (Тезата за късната добавка):

Много конвенционални историци посочват, че оригиналната карта на Свети Йероним от IV век не е запазена. Картите, с които разполагаме днес, са преписи (копия), направени през XII век (като Лайпцигската карта). Според тази теза, средновековният монах-преписвач, който е копирал картата през XII век, е решил да „актуализира“ географията за своите съвременници.

Тъй като през XII век по тези земи наистина е имало българи, той просто е добавил забележката „която е и България“, за да обясни на читателите къде се е намирала древна Мизия. Според тази логика, текстът не е доказателство за присъствие на българи през IV век, а е просто географска бележка от много по-късен етап.

• Алтернативната и автохтонната теза (Тезата за древните корени):

От друга страна, редица изследователи (като започнем от д-р Ганчо Ценов в началото на XX век и стигнем до съвременни алтернативни историци) оспорват гореспоменатото обяснение. Те задават резонни въпроси: Защо приемаме автоматично, че всяко неудобно сведение е „късна добавка“ (интерполация)?

Според този прочит, Свети Йероним, който е бил изключително прецизен учен и е живял съвсем близо до Балканите, е записал реалната демографска ситуация. Тази теза се подхранва от идеята, че българите не са късни пришълци от Азия, а са древен балкански народ, пряко свързан с местното тракийско, мизийско и скитско население, което е обитавало тези земи от хилядолетия.

Ако приемем тази гледна точка, „Moesia haec et Bulgaria“ е категорично доказателство, че етнонимът „българи“ вече е бил прикрепен към местното население на Мизия още по времето на Римската империя.

Други древни извори, които потвърждават ранното присъствие

Ако текстът на Свети Йероним беше изолиран случай, скептиците може би щяха да спечелят дебата лесно. Но истината е, че фразата „Мизия, която е България“ съвсем не е единственото свидетелство за българи по тези земи много преди 681 година. Съществуват и други солидни доказателства, които допълват тази картина:

• Анонимният римски хронограф от 354 г.: Това е официален римски календар и исторически списък, съставен в Рим през 354 година (почти 330 години преди Аспарух). В раздела, описващ народите, произлизащи от синовете на библейския Ной, е записано: „Ziezi ex quo Vulgares“ (Зиези, от когото са българите). Това е най-ранното абсолютно безспорно и датирано споменаване на името „българи“ в исторически документ. Фактът, че те са включени в списък на народите през 354 г., означава, че те вече са били добре познат, голям и значим народ за Римската империя.
• Йоан Никиуски: Египетски епископ от VII век, който в своята хроника описва събития от края на V век. Той споменава, че около 490-500 година, българите вече участват активно във вътрешните междуособици на Византийската империя в Тракия и Мизия, подкрепяйки различни претенденти за трона.
• Магн Феликс Енодий: В своето похвално слово (панегирик) за готския крал Теодорих Велики, писано през 504 г., Енодий описва битка между готи и българи, състояла се в Сирмиум (днешен Срем). Енодий пише за българите с огромно уважение, наричайки ги народ, който „преди това никога не е познавал поражение“ и който „купува това, което желае, с кръвта си“. Това говори за могъщ, организиран народ с огромна военна репутация на Балканите почти два века преди 681 г.
• Йоан Зонара: Византийски хронист, който, пишейки за по-стари събития (от времето на император Анастасий около 500 г.), отбелязва: „Българите, които преди се наричаха мизи…“. Тази идентификация на българите с древните мизи се среща при десетки византийски автори чак до XIV век. Официалната наука често обяснява това като „географски архаизъм“ (наричат ги мизи, защото живеят в Мизия), но автохтонната теория вижда в това доказателство за етническа приемственост – българите са наследници на древните мизи.

Какво означава това за нашата българска история?

Защо историята за „Moesia haec et Bulgaria“ и времето 300 години преди Аспарух е толкова важна днес и защо предизвиква такъв отзвук?

На първо място, тя променя фундаментално представата ни за това кои сме. Класическата теория за „малката конна орда“ на Аспарух, която идва от изток, покорява огромното славянско море и създава държава, често е била използвана в миналото (особено по време на Студената война), за да омаловажи ролята на самите българи в тяхната собствена етногенеза. Българите са били представяни едва ли не като изчезващ елемент, разтворен сред славяните.

Текстове като този на Свети Йероним и Анонимния хронограф ни казват нещо различно. Те ни показват, че етнонимът „българи“ е съществувал и е бил свързван с Балканския полуостров много по-рано. Това предполага няколко възможни сценария:

1. Поетапни миграции: Българите не са дошли наведнъж през 681 г. Те са се заселвали на Балканите на огромни вълни още от края на IV век, участвали са във войните на империята, ставали са нейни съюзници (федерати) и са усядали в Мизия. Когато Аспарух идва, той не идва в непозната враждебна земя, а присъединява своите сили към едно вече съществуващо сродно население, създавайки независима държавна структура.
2. Древен балкански произход: Най-смелата теория твърди, че българите са автохтонно (местно) население, преки потомци на траките и мизите. Според тази логика, през IV век просто старото име (мизи) е започнало да се заменя с новото име (българи) в римските хроники, но кръвта, културата и земята са останали същите.

Каквато и да е абсолютната истина, фактът е, че българското присъствие в Европа и на Балканите е много по-древно, по-масивно и по-дълбоко вкоренено, отколкото признават съкратените училищни курсове.

Свързването на нишките: Мизия като вечна българска земя

Когато четем „Moesia haec et Bulgaria“, ние четем нещо повече от географска бележка. Четем признанието на един древен свят за силата и присъствието на нашите предци.

Римската провинция Мизия е била стратегическият ключ към оцеляването на Източната Римска империя. Фактът, че нейното име се сраства с името на българите, показва, че българите са станали доминиращия фактор там. Те не са били просто минаващи номади, които са опъвали палатките си и са продължавали на запад към Рим или Галия (както правят хуните или готите). Българите са останали. Те са обвързали съдбата си с тази конкретна земя – земята между величествения Дунав и непристъпния Балкан.

Тази земя, Мизия, дава началото на всичко. Оттук Кубратовият син Аспарух черпи сили, за да накара най-могъщата империя в тогавашния свят – Византия – да плаща ежегоден данък на една нова сила. Но успехът на Аспарух през 680-681 година в битката при Онгъла не би бил възможен, ако той не е разполагал с мощния тил и подкрепата на население, което вече е смятало Мизия за свой дом.

Заключение: Истината, която продължаваме да откриваме

Историята не е затворена книга, която само чака да бъде наизустена. Тя е жив, дишащ процес на постоянно преоткриване. Зад всяка официална дата се крият десетилетия, а понякога и столетия на подготовка, миграции, битки и културен обмен.

Текстът „Moesia haec et Bulgaria“, свързан с традицията на Свети Йероним, е един от тези блестящи ключове, които отключват вратата към непознатото ни минало. Дори учените да спорят дали това е написано в края на IV век или е добавено през Средновековието от възхитен преписвач, посланието остава едно и също: в съзнанието на историците и картографите от онова време, древната земя Мизия и името на българите са едно неделимо цяло.

Ние имаме пълното право, а и задължение, да изследваме тези древни извори, да задаваме неудобни въпроси и да търсим историята на своите предци такава, каквато е – древна, славна и много по-дълбоко свързана с корените на европейската цивилизация, отколкото мнозина биха искали да признаят.

Изучавайки хронографите от 354 година, текстовете на Свети Йероним, разказите на Енодий и Зонара, ние не просто пренаписваме историята. Ние си връщаме паметта. Памет за народ, чието име е ехтяло из римските провинции столетия преди светът официално да признае раждането на България през 681 година.

Препоръчваме Ви тези изключително интересни книги:

Един Търновец в Двора на Цар Симеон

ЦЕНА: 12.50 евро

******************************************

Забранената Книга за Произхода на Българите

ЦЕНА: 12.50 евро

**************************************