ОТКЪДЕ ИДВА ГРЕШКАТА ЗА ТИТЛАТА КАН – ДА РАЗБИЕМ МИТОВЕТЕ

ОТКЪДЕ ИДВА ГРЕШКАТА ЗА ТИТЛАТА КАН – ДА РАЗБИЕМ МИТОВЕТЕ. Често срещано е виждането, че грешката е станала още в дълбоката древност поради грешни преводи или транслитерации на източни езици. Истината обаче е малко по-различна: в древността българите отлично са знаели кои са, какви са и как точно се произнася свещената им владетелска титла. Объркването, с което се борим днес, не е антично – то е изцяло съвременно явление от XIX и началото на XX век и е директен плод на така наречената кабинетна историография.

През този период модерната историческа наука тепърва прохожда в световен мащаб и се опитва да класифицира, подреди и рамкира древните народи. По това време в руската и западноевропейската академична мисъл започва категорично да доминира една специфична теория – тюркско-монголската хипотеза за произхода на българите.

Учени като Иржи Иречек, а малко по-късно и нашият най-авторитетен историк по онова време – проф. Васил Златарски, приемат за даденост, че древните българи са изцяло тюркски, номадски народ, сроден езиково и културно с хуните, аварите и татарите.

Водени от тази предварително зададена теоретична рамка, учените от XIX век започват автоматично да приписват на българските владетели най-известната и разпознаваема за тях по онова време тюркско-монголска владетелска титла – Хан (позната ни от историята на Тюркския хаганат, Златната орда и завоеванията на Чингис Хан).

Проблемът е, че във византийските хроники, които служат за основни писмени извори, българските владетели никога не са наричани „ханове“ – там те са записвани просто по име или с ромейския административен термин *archon* (архонт – владетел).

Когато по нашите земи започват постепенно да се откриват, почистват и разчитат истинските автентични каменни надписи, оставени от самите българи, историците се сблъскват лице в лице с думата `ΚΑΝΑΣΥΒΙΓΙ`. Но вместо да коригират теорията си спрямо новооткритите твърди археологически факти, те правят класическа грешка – напасват фактите към своята теория.

Десетилетия наред академиците просто пренебрегват първата буква „К“, обявявайки я за някакво „диалектно изкривяване“ или лош гръцки правопис на тюркското „Хан“. Тяхната вътрешна логика е била: „Щом българите са тюрки, значи задължително са ханове. Това Канас (ΚΑΝΑΣ) на камъка е просто развалено изписване на ХАН“. По този начин, благодарение на огромния авторитет на учени като Васил Златарски, изкривената титла „Хан“ влиза трайно в учебниците по история и се циментира в националното съзнание на поколения българи за повече от век.

Свидетелствата на камъка: Какво са написали самите българи?

За да разберем как действително са се наричали велики държавници като Аспарух, Тервел, Крум, Омуртаг или Маламир, не трябва да се доверяваме на преразкази, а на това, което те самите са запечатали върху камък за вечни времена. Преди създаването и официалното въвеждане на глаголицата и кирилицата, древните българи са използвали ромейската азбука, за да записват текстове на своя собствен език.

В прочутите каменни паметници – като например Чаталарския и Търновския надпис на Омуртаг, както и в летописите на Маламир – владетелската титла е изписана напълно ясно, отчетливо и без абсолютно никакво място за съмнение: ΚΑΝΑΣΥΒΙΓΙ (Канасюбиги)

Тук се крие най-солидното и абсолютно необоримо лингвистично доказателство, че истинският звук е твърдото „К“, а не „Х“: В ромейската азбука съществува напълно ясна, конкретна и отделна буква за обозначаване на специфичния звук „Х“ – това е буквата Χ (Хи). Същевременно, в същата тази азбука има и съвсем различна, категорична буква за чистия звук „К“ – това е буквата Κ (Капа).

Ако древните българи действително са произнасяли титлата си като „Хан“ или „Ханас“, гръцката азбука им е предоставяла перфектната и пълна възможност да я изпишат като `ΧΑΝΑΣ` (започвайки с буквата Хи). Но те нито веднъж не са го направили.

Те съзнателно, последователно и с изключителна прецизност са избрали буквата Капа (Κ) и са изписали `ΚΑΝАС` (Канас). Това показва по безапелационен начин, че владетелската титла започва с твърдия звук „К“. В нито един вътрешен, домашен български извор от епохата не е открита титлата „Хан“ – тя просто не съществува в автентичната ни епиграфика.

Откъде идва грешката за титлата кан: Космическият код на титлата КАН

Ако се отдалечим от модерната епоха и се спуснем хилядолетия назад във времето, ще навлезем в дълбоките води на сравнителното езикознание, космогонията и праисторическата лингвистика. В онази далечна епоха думите и писмените знаци са носели едновременно звуково, визуално и божествено значение.

Нека анализираме формулата „К-АН“ и разложим тези „атоми“ на древната реч: Свещената сричка АН (AN) – Небесният източник на власт. Сричката АН е може би една от най-древните езикови единици в човешката история, неизменно обозначаваща нещо висше, космическо, небесно и божествено.

В древен Шумер (Месопотамия): „Ан“ (или Ану) е името на самия върховен Бог на небето. Неговият клинописен знак представлява звезда, която едновременно носи три фундаментални значения – „Небе“, „Бог“ и „Висш“.

В тюркските и монголските среди: Този корен по-късно прераства в концепцията за божеството Тенгри / Тангра (Тенг-ри / Т-АН-РА), където елементът „Тенг/Тан“ отново е свързан с небето и небесния изгрев.

В Древния Китай: Понятието „Тиен“ (или ТиАН) служи за обозначаване на „Небе“ и на върховния космически „Божествен закон“. Самият китайски император е титулуван като „Тиендзъ/Тиандзъ“, което буквално преведено означава „Син на Небето“.

Можем да продължим с още примери, като например древноегипетският град Ан (градът на Слънцето), Ан-убис (Пазителят на божествения ред), Ан-ахита (древноиранската богиня – Небесната Майка), Ан-у (първият хетски цар на небесата), ведическите Ан-анда, Ан-ахата, Ан-ам, Ан-ахита, келтската богиня Ан-у и т.н.

Поради тази причина всяка владетелска титла в древността, която завършва или съдържа в себе си елемента „АН“, е носела свещеното послание за небесен произход, благословия от Всевишния и висша космическа легитимност. Владетелят не е бил просто земен деспот или узурпатор; той е бил проводник на космическия ред тук, на Земята.

Елементът К (K) – Главата, предводителят и светлината

Когато съчетаем тази логика с първия елемент К, откриваме още по-забележителни паралели. В много древни ностратически и индоевропейски езици звуковият корен „К“ (който в различните езикови среди понякога преминава в близкото „Г“ или „Х“) е тясно свързан с концепциите за „глава“, „източник“, „слънце“, „кръв/род“ или „изправен/сочещ нагоре“.

В свещеният език санскрит коренът *kan-* се свързва изцяло с понятията за светлина, блясък и сияние. В древните източноирански (памирски) езици, същият този корен е директно обвързан с предводителството и водачеството.

Защото в древната логика на езика, за да започне нещо, то трябва да се „появи“, да се „изправи“ или да се „отдели“ от източника си. Ето и няколко конкретни примера в днешния български език за буквата К в този смисъл:

• Корен: Това е самото начало на всяко растение, основата, от която тръгва животът и която го държи здраво за земята. Преносно го използваме за нашия етнически и семеен произход („български корен“).
• Кълн: Първата проява на живота, която си пробива път нагоре през пръстта. Самата дума започва с „К“, указвайки физическото изправяне на растението.
• Кладенец / Ключ (воден): Източникът, от който извира водата. Водният извор в българските диалекти често се нарича просто „ключ“, защото отключва земните недра.
• Кръв / Клан / Коляно: В традиционния български език „коляно“ означава генерация, поколение („до девето коляно“), а кръвта е течният източник на самия живот и родовата принадлежност.

„К“ като Върховенство, „Глава“ и Предводителство

Тъй като главата е най-горната, управляваща и водеща част от човешкото тяло (и от всяка структура), думите за лидерство естествено се групират около звука „К“ (или неговото звуково съответствие „Г“).

• Капитан: Макар и навлязла по-късно през латинския (caput – глава), тя е с абсолютно същия индоевропейски корен.
• Княз: Директен лингвистичен наследник на българското Канас, означаващ държавен глава, първенец.
• Кмет: Водачът на местната общност, главата на селището.
• Колобър: Висшият български духовник и жрец в древността – предводител в духовното знание.
• Канатица: Свещеният родов геометричен символ, чието име буквално съдържа матрицата на водачеството и небесната защита на рода.

По този начин формулата К–АН придобива съвършен и хармоничен смисъл – тя буквално означава „Слънчевият от Небето“, „Главата, поставена от Небето“ или „Владетелят (К), изпратен от Небето (АН)“.

За древните българи тази титла е притежавала дълбоко духовен, свещен и законен характер. Българският владетел е бил `ΚΑΝΑΣΥΒΙΓИ` – „от Бога (Небето) поставен владетел“. Нашите предци не са възприемали своя Кан като обикновен деспот, а като пазител на върховния Космически закон (известен в древната източна традиция като РТА/АРТА или ОРТА, откъдето според редица учени произлиза и самото име на Кан Омуртаг – пазител на реда).

Защо при българите е КАН, а при жужаните и тюрките е ХАН? Откъде идва грешката за титлата Кан?

Сега стигаме до самата сърцевина на историческата загадка – защо се получава това рязко географско и фонетично разделение и къде точно се разминават историческите пътища на древните българи и азиатските степни народи като жужаните и тюрките?

Отговорът се крие в техния коренно различен етно-лингвистичен произход и в начина, по който различните езикови семейства произнасят и трансформират звуците във времето – феномен, известен в сравнителното езикознание като „закон за звуковите преходи“.

Жужанският хаганат (съществувал през IV–VI век н.е.) е представлявал огромен конгломерат от томонголски и тюркски племена, разположени дълбоко в Централна Азия. Жужаните са първият народ в историята, който официално въвежда титлата Каган (Qaghan или император – владетелят на всички канове) за своя владетел Шелун през 402 г. н.е.. Тяхната цел е била изцяло политическа – да покажат на съседния мощен Китай, че техният предводител е напълно равен по ранг на китайския император.

В езиците от алтайското семейство, към което принадлежат тези народи, съществува изключително силна естествена тенденция към използване на гърлени, фрикативни звуци. Когато твърдият звук „К“ се намира пред широки гласни (като А и О), той в техният изговор по естествен път започва да преминава в дълбоко, заднонебчево „Кх“, което с времето омеква до чистото „Х“.

По време на този вековен номадски изговор, думата Каган започва постепенно да губи своето междинно „Г“ чрез лингвистичния процес, наречен елизия. По този начин титлата претърпява следната фонетична еволюция: Кхаган – Кхаан – Хан

Когато през 552 г. н.е. Гьоктюрките (сините тюрки) вдигат мащабно въстание, изцяло унищожават Жужанския хаганат и основават своя собствена империя – Тюркския хаганат, те вземат наготово цялата заварена административна и титуларна система на своите бивши господари.

Техният велик обединител става Бумин Каган, а подчинените му управители и местни владетели започват да се наричат „Ханове“. За фонетичната система на тюркските езици това звукосъчетание с „Х“ е напълно естествено, родно и органично.

Българите и стабилният индоевропейски филтър

Защо тогава при българите ситуацията е коренно различна и Кан Омуртаг изписва титлата си с категоричното ромейско Капа (Κ)? Отговорът е прост, но фундаментален – българите изобщо не са били част от жужанския или тюркския езиков и културен свят.

Дори древният български език да е имал определени контактни и съседски зони с тюркските племена в обширните пространства на Скития и Сарматия, неговата вътрешна фонетична система е била съвършено различна – тя е притежавала индоевропейски (ирански/сарматски/балкански) характер. А в индоевропейските езици звукът „К“ е изключително стабилен, консервативен и твърд – той никога не омеква в „Х“ пред гласната „А“. Можем да открием това в редица езикови паралели:

* В латинския език думата за глава е Caput.

* В санскрит думата за център е Kendra.

* В персийския език легендарната царска династия се нарича Каян.

Нашите предци са пазели тази архаична, чиста и благородна форма. Българската титла КАН (или Канас на ромейски) е паралелна, независима форма, която никога не е преминавала през жужанското или тюркското гърлено омекване в „Хан“.

Освен това държавната традиция на древните българи е била уседнала, градивна, строителна и градска, силно повлияна от иранската и кушанската царска традиция, развивала се в големи центрове като град Балк в историческата област Балкара в Памир, а по-късно и в Стара Велика България.

Българският владетел не е бил просто временен „хан“ – тоест военен предводител на номадска орда. Той е бил сакрален, легитимен владетел, чиято висша държавна титла е била здраво фиксирана със стабилното, царствено и авторитетно „К“.

Днес, макар и бавно, съвременната историческа наука започва окончателно да коригира тази вековна кабинетна грешка. В този спор епиграфиката – науката за автентичните надписи – извоюва благородна и категорична победа над остарелите догми на историографията. Модерните изследователи вече нямат правото да игнорират необоримия факт, че древните българи сами, със собствен избор са се подписвали върху камъка като `ΚΑΝΑΣ`.

Отхвърлянето на изкуствено натрапената титла „Хан“ е пряко свързано и с цялостното отхвърляне на остарялата, чисто тюркска теория за нашия произход. Съвременните геномни изследвания, съчетани с подробния лингвистичен анализ, доказват по ясен начин, че древните българи са притежавали силен индоевропейски и балкански компонент.

Ето защо, ако отворите най-новите учебници по история и сериозните академични трудове, издадени през последните години, ще забележите, че титлата „Кан“ все по-често заема своето заслужено място, указвайки правилно имената на Кан Аспарух, Кан Тервел и Кан Крум.

Голямото объркване приключва в момента, в който осъзнаем, че „Кан“ и „Хан“ са две коренно различни клонки на едно общо, изключително древно езиково дърво. Нашите владетели са запазили благородната, чиста индоевропейска форма, която е звучала твърдо, гордо, авторитетно и легитимно. Древните хора никога не са измисляли думи случайно – те са сглобявали концепции и вселени.

Когато българските владетели са изсичали върху каменните колони думата КАН, те са отправяли силно и свещено послание към историята: „Аз съм Главата (К), която изпълнява волята и законите на Небето (АН).“

Радостно е, че днес тази историческа справедливост се възстановява, разкривайки истинското лице на българското минало такова, каквото е било в действителност.

Препоръчваме Ви тези изключително интересни книги:

Един Търновец в Двора на Цар Симеон

ЦЕНА: 12.50 евро

******************************************

Забранената Книга за Произхода на Българите

ЦЕНА: 12.50 евро

**************************************