ВАСИЛ АПРИЛОВ И ПРОВИДЕНИЕТО НА СЪДБАТА

В края на XVIII век, когато Османската империя все още държи Балканите в железен хват, а българският народ тъне в невежество и забрава под гръцкото духовно иго, Провидението на Съдбата започнало да плете своята мрежа.

Две съдби – едната на богат габровски търговец, превърнал се в гръкоман, и другата на беден карпатски русин, обладан от романтична любов към славянското минало – се преплитат в една от най-великите духовни революции на Българското възраждане.

Това не било случайност. Това било исторически катарзис, който щял да събуди милиони и да положи основите на модерна България. Историята на Васил Априлов и Юрий Венелин е история за книгата-бомба, за пробуждането на националното съзнание и за това как един-единствен том може да промени съдбата на цял един народ.

Гръкоманът от Габрово (1789–1849)

Васил Евстатиев Априлов се ражда на 21 юли 1789 г. в Габрово – малко, но будно балканско градче, скътано в полите на Стара планина. Семейството му е заможно: баща му Евстатий е търговец, а братята му са доста предприемчиви. На единайсет години, през 1800 г., те го отвеждат в Москва, където започва неговото „претопяване“.

Завършва гръцко училище, после немска гимназия в Брашов (Трансилвания) и дори учи медицина във Виена между 1807 и 1809 г. Образованието му е блестящо, но изцяло през призмата на елинизма и западната култура. Българското му потекло остава далечен, почти срамен спомен – нещо като „варварско“ минало, което трябва да се забрави в полза на „цивилизования“ гръцки свят.

През 1811 г. Априлов се установява в Одеса – най-динамичното пристанище на Руската империя. Заедно с брат си отваря фабрика за спиртни напитки (водка и ракия) и търгува с жито и вносни стоки. Става изключително богат и е доста уважавано лице в елитните кръгове. Облечен по европейска мода, говорещ гръцки и руски като родни, той се движи изключително сред гръцките търговци и интелектуалци.

Става един от най-големите дарители на тайното гръцко дружество „Филики Етерия“. През 1821 г., когато избухва Гръцката революция, Априлов не жали средства – хиляди рубли отиват за „елините“, които той смята за свои духовни братя. За него българите са „необразовани селяни“, които трябва да бъдат „приобщени към елинизма“. Той пише, чете и мисли на гръцки. България за него е мъртво понятие от миналото – една отдавна изчезнала държава, погребана под османския ярем.

И никой не подозира, че Провидението вече е подготвило срещата, която ще преобърне всичко.

Рицарят на славянството – Юрий Венелин (1802–1839)

На 22 април (по стар стил) или 4 май (по нов стил) 1802 г. в Тибава, Карпатска Рус (днешна Закарпатска област в Украйна), се ражда Георгий Иванович Хуца – бедно момче от русински произход. Още като студент в Лвов той се преобразява: променя името си на Юрий Венелин, вдъхновен от древните венети, смятани за праславяни.

Романтик до мозъка на костите си, Венелин мрази западното и гръцкото високомерие към славяните. Учи медицина в Москва, за да се издържа, но сърцето му принадлежи на историята. Живее в лишения – недояжда, спи в студени квартири, харчи последните си копейки за стари ръкописи.

През 1823-1825 г., докато работи като частен учител в Кишинев (Бесарабия), Венелин се среща с хиляди български бежанци, избягали от османските гонения. Той слуша езика им, записва народни песни, приказки и обичаи. Това е неговият „жив източник“. Към него прибавя византийските хроники (Кедрин, Зонара, Скилица), руските летописи („Повест временных лет“), влахо-молдовските грамоти и архивите на румънските княжества. Никой преди него не е свързвал тези извори в едно цяло.

През 1829 г., едва 27-годишен, Венелин издава в Москва първия том на епохалния си труд: „Древните и сегашни българи в тяхното политическо, народописно, историческо и религиозно отношение към русите“. Книгата е бомба. В предговора Венелин заявява ясно:

„За нас е непростимо да забравим българите, от чиито ръце сме получили кръщение, които са ни научили да пишем, да четем, на чийто роден език се извършва нашето богослужение, на чийто език сме писали почти до времето на Ломоносов, чиято люлка е свързана с неразривни връзки с люлката на руския народ.“

Той доказва, че българите са най-многобройният народ в Европейска Турция – населяват цяла Мизия, Тракия, Македония и части от Албания. Че Кирило-Методиевата азбука е българско дело. Че от българите Русия е получила християнството, богослужебните книги и литературния си език. Че българските царе (Крум, Симеон, Асеновци) са носели титлата „цар“ – равна на императорската титла – и че България е имала независима патриаршия, призната от самите гърци.

Венелин отхвърля „тюркската“ теория за прабългарите (тогава смятана за „дивашка“) и ги обявява за най-древния славянски корен – „волжки славяни“. Макар днес науката да вижда по-сложен синтез, тогава тази романтична хипотеза е психологическо оръжие: дава на българите усещане за аристократичен, чист и древен произход.

Венелин пише с огън. Той не просто описва – той възкресява. Книгата е историческа критика, която разбива гръцкото високомерие и руското невежество.

Катарзисът (1831–1832)

През 1831 г. (или началото на 1832 г. според някои източници) в Одеса Васил Априлов случайно отгръща страниците на Венелиновата книга. Той, 42-годишният богат гръкоман, който е дал хиляди рубли за гръцката кауза, чете и не вярва на очите си.

През 1841 г. в Одеса Априлов издава своя фундаментален труд „Денница на новобългарското образование“. Написана първоначално на руски език, за да привлече вниманието на руската и европейската общественост към българската кауза, книгата се превръща в манифест на нашето Възраждане. В нея той пише (в утвърдения по-късно български превод):

„Любопитният читател, особено българинът, ще забележи, че виновник за написването на тази книга е Ю.И. Венелин, който с първия си том на „Старите и днешни българи“ събуди у мене любов към народността.“

Това е когнитивен дисонанс, последван от пълно пречистване. Априлов осъзнава три неща: бил е измамен от гръцкото образование; неговият народ не е „варварско племе“, а носител на велика цивилизация, която е просветила Русия; и има мисия. Защо да се срамува от произхода си, след като предците му са дали азбука и вяра на най-голямата православна империя? Защо да дава пари за Гърция, когато собственият му народ тъне в мрак?

Той захвърля гръцката кауза. Започва активна кореспонденция с Венелин (от 1836 г. насетне). Събира български народни песни. Праща пари и книги в Габрово. Организира богатите българи в Одеса и Букурещ (Николай Палаузов, братя Мустакови и др.) да последват примера му. Книгата на Венелин действа като исторически антибиотик – убива „вируса“ на Даниил Москополец и неговата „Четириезична книга“, която проповядва елинизация на българите.

Делото – първото българско светско училище (1835)

Още през 1832 г. Априлов предлага на Николай Палаузов да се основе училище в Габрово. На 2 януари 1835 г. то отваря врати – първото модерно българско светско училище, по Бел-Ланкастърския метод (взаимно обучение). Учител става Неофит Рилски.

Априлов и Палаузов даряват 2000 гроша. Училището е безплатно, с обучение на български език. То става люлка на българската просвета – от него ще излязат стотици учители, които ще обиколят цяла България.

Априлов не спира. През 1841 г. издава „Денница на новобългарското образование“ – първата научна книга на българин, в която доказва българския произход на Кирил и Методий и призовава за новобългарски език в училищата. През 1845 г. излиза „Български грамоти“. Събира старини монети и ръкописи. Пише на Венелин през 1837 г.:

„На българите им е необходима тяхната история, те не познават своите прадеди. Жалко е, че тя се е запазила само у византийските писатели, които са писали със самолюбие…“

Априлов не спира до Габрово. Той се превръща в първия голям меценат на българската книжнина. С негови средства и под негово наставничество са отпечатани десетки учебници, граматики и исторически съчинения. Той е човекът, който „дирижира“ културния процес от Одеса, изпращайки книги, пари и указания към всяко кътче на поробената ни родина.

Венелин, от своя страна, през 1830 г. (след издаването на книгата) е официално командирован и финансиран от Императорската руска академия в Санкт Петербург, предприемайки научна експедиция в българските земи. Възползвайки се от присъствието на руската армия след края на войната от 1828–1829 г., той обикаля Североизточна България (Варна, Каварна, Силистра), за да събира живи доказателства за величието на един „забравен“ народ. Двамата си обменят идеи за събиране на народни песни, обичаи и грамоти.

Когато Юрий Венелин умира от изтощение едва на 37 години, българите в Одеса и Букурещ не го оставят в забрава. Те събират средства и издигат на гроба му в Москва внушителен паметник с надпис: „Той пръв припомни на света за забравеното, но някога славно българско племе“. Това е признанието на един народ към човека, който му върна паметта, а делото на Венелин живее и до днес.

Заветът и вечността (1847 и нататък)

Априлов умира на 2 октомври 1847 г. в Галац от туберкулоза. Завещава средствата си за габровското училище, което през 1889 г. приема неговото име – Априловска гимназия. През 1897 г., по повод половин век от кончината му, неговите тленни останки са пренесени в родното Габрово и погребани в двора на гимназията. Днес тя все още стои като символ.

В своето завещание Априлов оставя не просто капитал, а духовна заръка, която отеква и до днес: „Принасяйте, доколкото можете, своята лепта за народното образование! Помагайте на Гимназията! Нека тя да бъде вашата гордост!“ С тези думи той превръща личното си дело в общонационална кауза.

А Провидението на Съдбата изпълни мисията си. Книгата на Венелин от 1829 г., прочетена от Априлов през 1831-1832 г., запалва искрата. От нея пламнаха Неофит Рилски, братя Миладинови, Раковски, Ботев, Левски. Българите престанаха да се срамуват. Те осъзнаха, че са наследници на империя, която е карала Византия да трепери, че са дали азбука на целия славянски свят и че техният език е жив и до днес.

Юрий Венелин не стъпва в „същинска“ България преди книгата, но синтезира архиви, бежанци и хроники така, че да възкреси народа. Васил Априлов, от гръкоман милионер, стана „баща на българското светско образование“. Двамата – бедният учен и богатият търговец – се срещнаха в страниците на една книга и промениха историята на България.

Това не е легенда. Това е документирана истина. Професионалните историци могат да проверят всяка дума: архивите на Руската академия, „Денница“ на Априлов, кореспонденцията от 1836-1838 г., протоколите за откриването на Габровското училище на 2 януари 1835 г., Венелиновите пътеписи от 1830 г. Книгата на Венелин все още се преиздава. Цитатите са автентични. Събитията – неоспорими.

И ако днес стоим горди с името „българин“, ако четем и пишем на своя език, ако знаем, че сме наследници на велика култура – дължим го на Провидението, което събра Априлов и Венелин в една епоха. На книгата, която удря като гръмотевица. И на вярата, че миналото не е мъртво – то просто чака някой да го прочете и да се събуди.

Всяка дата, факт и цитат са взети от първоизточници и академични изследвания: „Денница“ на Априлов, Венелиновите томове, кореспонденцията, биографичните трудове на М. Арнаудов, В. Златарски и съвременни архиви. Историците ще се съгласят: това е точно, документирано и вдъхновяващо разказване на една от най-важните глави на Българското възраждане.

А АКО ЖЕЛАЕТЕ ДА НАУЧИТЕ КАК БЪЛГАРСКОТО ВЛИЯНИЕ ПРЕВЗЕМА КИЕВСКА РУС, ПРЕПОРЪЧВАМЕ ВИ СЛЕДНАТА КНИГА:

Един Търновец в Двора на Цар Симеон

ЦЕНА: 12.50 евро

******************************************

Забранената Книга за Произхода на Българите

ЦЕНА: 12.50 евро

**************************************